Автобусът друсаше ужасно, а вятърът бучеше навън. До мен седеше момиче горе-долу на моята възраст, вперило очи в небето. Вече започвах да се питам дали е живо, така неподвижно седеше, когато видях как устните му се размърдаха, нашепвайки нещо на непознат език.
Изведнъж започнах да разбирам. Думите бяха чужди и неприветливи, вероятно заради многото з-та и в-та, но аз някакси усещах смисъла.
Завладя ме странно чувство. Момичето говореше тихо. Изразяваше благодарност към някого. Към Бог. Ето как горе-долу изглеждаха думите и:
"Доведе ме тук по някакви свои причини. Не даде знак защо. Не показа смисъла. Аз не се оплаквах, защото знаех, че никога не би направил нещо лошо. Вярвах в теб, в правотата на действията ти. Не забравих коя съм въпреки трудностите. Ти ме накара да преживея това, което все още преживявам. Намирам се в своя личен ад заради теб. Но вярата ми не умря. Тя е жива в мен и ти се отплащаш. Още си ми задължен, но това, което ми даде днес не може да се мери с нищо друго. Върна ми вярата в това, че всичко е за добро. За миг не съм я забравила, но през последните седмици някак намаляваше. С всеки изминал ден те молех да ми я върнеш с предишната сила и ето, че го направи днес. Благодаря ти с цялото си сърце за това."
Душата ми сякаш се издигаше. Носеше се все по-нагоре и по-нагоре в облачното небе, вятърът гонеше косата и. Достигна облаците, а после се понесе над тях, огряна от слънчевите лъчи.
Загубих представа за действията си.
Докоснах ръката на момичето до мен и то се стресна. Свали слушалките си, а аз казах:
"Той знае."
"Знам."
"Но си забравила, че над всички облаци сияят слънчеви лъчи и че всяка врата има две страни."
"Във всяка стая можеш да влезеш, но можеш и да излезеш."-допълни тя.
"Да."
"Аз влязох, защото... защото трябваше да намеря нещо. Урок."
"Да, а сега е време да излизаш, защото замъкът има още много стаи."
"А накрая всички се озоваваме в градината."
"Кой знае дали има нещо извън нея? Дори Той не е сигурен."
"Така е."
Тя погледна отново през прозореца и каза:
"Следващата спирка е моята."
"Май няма да се срещнем повече."
"Може би да. Но ти ще си друга."
"Не, сега съм друга. Тогава ще съм аз."
"Истина. Дано си допаднем."
"Дано."
31.1.08
21.1.08
Бавно или бързо?
Тъкмо прочетох един разказ (цък) и се замислих за смъртта. Бях започнала да пиша коментар в блога, но осъзнах, че ще отнеме прекалено много място, защото мисълта ми не успя да се концентрира върху произведението, а се отнесе към мои си убеждения.
Ето ги и тях:
Хората се страхуват не от самата смърт, а от неизвестното. В самият разказ се казва, че "се смята за прекалено жестоко човек да живее в страх от идването на този момент", но аз не мисля така. Знанието по-скоро би успокоило. Ако знаеш, че ти предстои скорошна смърт, можеш да изживееш максимумът от онова, за което винаги си мечтал. А ако имаш време, можеш да го уползотвориш по друг начин. Затова и хората, болни от неизлечими болести, имат невероятната възможност да използват живота си пълноценно. Останалите живеят "за утре": "да спестим пари за другата година, тогава ще отидем на почивка"; "от утре почвам да тренирам усилено"! Хората и от двата примера никога не правят нито едното, нито другото.
И понеже аз не си спомням кога съм била "като хората" и в този случай съм изключение. Не се страхувам от неизвестното. В мен блуждае малко пламъче вяра, че има нещо "след това" и то потушава мисли от типа "ами ако не?". Но и аз се страхувам, това е сигурно. Страх ме е от болката, която ще изпитам, когато умра. Страх ме е, че може да усетя ножът, прорязващ плътта ми или куршумът, навлизащ в главата ми. Или може би спирането на сърцето ми, болката при последното свиване, онази четвърт секунда осъзнаване на смъртта, изпълнена не със спокойна смърт, а с нажежени до бяло ножове... От това ме е страх. Не ме е страх от самотата на стареца, който умира в къщурката си, нито от съжалението за пропуснатия живот на девойката, която страда от тумор. Страх ме е от всичко, през което трябва да мине последната за да изживее още няколко жалки месеца, изпълнени с болка и желание смъртта да настъпи по-бързо, докато всички наоколо се суетят в опита си да я отдалечат във времето.
Тоест мен ме е страх от пътя към истината, а не от самата истина.
Ето ги и тях:
Хората се страхуват не от самата смърт, а от неизвестното. В самият разказ се казва, че "се смята за прекалено жестоко човек да живее в страх от идването на този момент", но аз не мисля така. Знанието по-скоро би успокоило. Ако знаеш, че ти предстои скорошна смърт, можеш да изживееш максимумът от онова, за което винаги си мечтал. А ако имаш време, можеш да го уползотвориш по друг начин. Затова и хората, болни от неизлечими болести, имат невероятната възможност да използват живота си пълноценно. Останалите живеят "за утре": "да спестим пари за другата година, тогава ще отидем на почивка"; "от утре почвам да тренирам усилено"! Хората и от двата примера никога не правят нито едното, нито другото.
И понеже аз не си спомням кога съм била "като хората" и в този случай съм изключение. Не се страхувам от неизвестното. В мен блуждае малко пламъче вяра, че има нещо "след това" и то потушава мисли от типа "ами ако не?". Но и аз се страхувам, това е сигурно. Страх ме е от болката, която ще изпитам, когато умра. Страх ме е, че може да усетя ножът, прорязващ плътта ми или куршумът, навлизащ в главата ми. Или може би спирането на сърцето ми, болката при последното свиване, онази четвърт секунда осъзнаване на смъртта, изпълнена не със спокойна смърт, а с нажежени до бяло ножове... От това ме е страх. Не ме е страх от самотата на стареца, който умира в къщурката си, нито от съжалението за пропуснатия живот на девойката, която страда от тумор. Страх ме е от всичко, през което трябва да мине последната за да изживее още няколко жалки месеца, изпълнени с болка и желание смъртта да настъпи по-бързо, докато всички наоколо се суетят в опита си да я отдалечат във времето.
Тоест мен ме е страх от пътя към истината, а не от самата истина.
19.1.08
Отново за Нея, всевластната
Защо самотата убива? Защо унищожава човека по така бавен и жесток начин? Защо отнема всички чувства, оставяйки празнота, която няма с какво да запълним? Защо имаме нужда от хора, понякога от който и да е? Защо ни наранява, без някой да ни е наранил истински? Защо не ни оставя нищо, за което да се хванем, в което да вярваме? Защо влиза толкова дълбоко в мислите ни, че вече не я забелязваме? И, което е най-жестоко, защо се появява дори когато сме заобиколени от безброй много хора? Защо въобще трябва да я има? Нима сред всички хора, които срещаме всеки ден, няма нито един, който да я премахне от сърцата ни? Защо са ни нужни точно определен вид хора?
Не знам. Дотук отговарях на въпросите си, давах свои обяснения за истините в живота. Тук не мога да кажа нищо. Нямам си и най-малка представа. "Geen flauw idee", както казват тук. Нищичко. Е, признавам си, сигурно ако се понапъна ще измисля нещо. Обаче... понякога я усещам като нож, който някой забива дълбоко, после измъква, за да забие отново. И отново. И така докато не дойде вдъхновението, истината, приятелите, сигурно и любовта...
Не знам. Дотук отговарях на въпросите си, давах свои обяснения за истините в живота. Тук не мога да кажа нищо. Нямам си и най-малка представа. "Geen flauw idee", както казват тук. Нищичко. Е, признавам си, сигурно ако се понапъна ще измисля нещо. Обаче... понякога я усещам като нож, който някой забива дълбоко, после измъква, за да забие отново. И отново. И така докато не дойде вдъхновението, истината, приятелите, сигурно и любовта...
Прошка
" It's like the... spiritual spinach in your teeth."
Прекрасна метафора.
Подхожда на безборй неща. Например на чувството за вина. Опитваш се да го прогониш с всички сили, а то те гложди ли гложди, докато ти разрани езика... Трябва ти клечка за зъби. Или конец. Или каквото и да е остро нещо, което можеш да натикаш между зъбите си. И духовният им еквивалент е нещо добро, с което да залъжеш съвестта си.
Подхожда и на омразата. И на обидата.
Всъщност всичко опира до прошката. Всяко от гореспоменатите чувства е предизвикано от това, че хората не са свикнали да я дават. Някой някога е казал, че само Бог прощава. Сигурно същият, който е казал, че Той е само един. И заради него хората се молят на нещо, което не виждат. Вместо да се помолят на онези, които срещат всеки ден и които могат да им дадат това, от което се нуждаят.
От едната стана се намира чувството за вина. От другата-омразата и обидата. И само онези, стоящи от втората страна могат да премахнат тези чувства. Не е нужно много, но кой знае защо е невероятно трудно. Аз самата съм мразела само един човек в живота си. Но пък вложих много енергия в това. Сега не съжалявам за това, смятам го за положителна част от миналото ми, нещо, което успя да ме научи, че прошката променя нещата. Дори ако никога не я заявим пред "виновника". Дори ако никога не я признаем истински пред себе си. Просто да я почувстваме.
Прекрасна метафора.
Подхожда на безборй неща. Например на чувството за вина. Опитваш се да го прогониш с всички сили, а то те гложди ли гложди, докато ти разрани езика... Трябва ти клечка за зъби. Или конец. Или каквото и да е остро нещо, което можеш да натикаш между зъбите си. И духовният им еквивалент е нещо добро, с което да залъжеш съвестта си.
Подхожда и на омразата. И на обидата.
Всъщност всичко опира до прошката. Всяко от гореспоменатите чувства е предизвикано от това, че хората не са свикнали да я дават. Някой някога е казал, че само Бог прощава. Сигурно същият, който е казал, че Той е само един. И заради него хората се молят на нещо, което не виждат. Вместо да се помолят на онези, които срещат всеки ден и които могат да им дадат това, от което се нуждаят.
От едната стана се намира чувството за вина. От другата-омразата и обидата. И само онези, стоящи от втората страна могат да премахнат тези чувства. Не е нужно много, но кой знае защо е невероятно трудно. Аз самата съм мразела само един човек в живота си. Но пък вложих много енергия в това. Сега не съжалявам за това, смятам го за положителна част от миналото ми, нещо, което успя да ме научи, че прошката променя нещата. Дори ако никога не я заявим пред "виновника". Дори ако никога не я признаем истински пред себе си. Просто да я почувстваме.
17.1.08
Когато няма...
Както вероятно сте забелязали, пиша за неща, които ме вълнуват по един или друг начин.
Една тема обаче май никога не съм засягала пряко. Тя е често разисквана по най-различни начини (в музика, литература...) и затова вероятно съм и обръщала внимание.
Аз може и да съм я пренебрегнала, но тя не ме е забравила. Става дума за самотата.
Повечето хора веднага ще кажат, че много добре разбират какво имам предвид. Може и така да е, но не ми се вярва. Защото аз смятам да споделя опита си в (почти) пълната самота. Когато наистина няма към кого да се обърнеш, когато накъдето и да погледнеш, виждаш непознати лица, които те гледат или злобно, или удивено (най-често в лошия смисъл).
Не знам колко от вас са наясно, че в момента аз живея в Белгия. Няма да задълбавам повече, бездруго всяка чужда държава би свършила същата работа. Също и всеки чужд град, ако не сте от най-отворените хора.
Тук съм от половин година. И ходя на училище. Приятно е, предполагам че е по-строго от България, че е по-подредено. Но все си е училище.
Обаче не ознавам никого. Така де, как точно да познавам някого, след като не им говорех езика допреди 4 месеца?
Поставете се сега на мое място: непознати хора ви говорят на непознат език. Това, че ми говорят не е толкова неприятно. Разбирам към 70% от всичко казано, това си е добро постижение. Плюс това аз и в БГ не разбирам повече, понеже съм удивително отнесен човек.
Проблемът е, че не ги познавам и те не ме познават, а аз вървя след тях и мълча като риба. Те се отнасят с разбиране, но в един момент осъзнах, че никой не ми обръща внимание. Подозирам, че немите се чувстват така.
И така, аз, абсолютно сама, трябва да прекарвам по 8 часа в училище. Прекрасна картинка. Хич не е чудно, че ми се реве сутрин, преди да отида. После... е, после всичко влиза в един вид рутина и чувствата биват изместени от работата, която трябва да се свърши.
Та представете си картинката. Поставете се на мое място и си признайте, че колкото и сами да сте били, не е било толкова. Човек просто не може да оцелее дълго в подобна ситуация. Или намира хора, или го пращат в клиника за душевно болни. Това общо взето обяснява защо повечето българи се връщат бързичко от чужбина. Каквото и да обясняват, вие си имайте едно наум защо всъщност е така.
Но дори аз не съм наистина сама. Имам си майка ми, която е в същата позиция като мен и все още не е намерила решение. Имам и втория ми баща, който е белгиец, но се поставя изключително добре на моето място и ми дава всичката подкрепа, която може. Майка ми дава и повече, направо не знам как го прави. Може би защото ме разбира. Невероятно се раздвам, че се получи по този начин. Ако бях заминала за Германия след завършване на гимназията, щях просто да си се върна доста бързичко.
Освен тях двамата имам и невероятни приятели в БГ: успяват през повече от 2000 км да ми създадат усещането за прегръдка с аромат на парфюм, топла баничка с боза и потупване по главата като куче. Бих искала да им изкажа най-искрената си благодарност. Ще ми се също да знаят, че никога, ама никога няма да забравя това, което са направили и все още правят за мен. А, да, смятам, че те си знаят кои са, колкото и да са ми скромни :Р
Та така е със самотата. В момента съм най-самотна от когато и да било, и въпреки това сами виждате, че всъщност не съм сама. Опитвам се и да вярвам, че рано или късно ще намеря и приятели на белгийска земя. Не се справям особено добре, но подобна вяра е, както казва Пратчет, все едно да вярваш в масата. Тя си е там, за какво и е да вярваш в нея?
Една тема обаче май никога не съм засягала пряко. Тя е често разисквана по най-различни начини (в музика, литература...) и затова вероятно съм и обръщала внимание.
Аз може и да съм я пренебрегнала, но тя не ме е забравила. Става дума за самотата.
Повечето хора веднага ще кажат, че много добре разбират какво имам предвид. Може и така да е, но не ми се вярва. Защото аз смятам да споделя опита си в (почти) пълната самота. Когато наистина няма към кого да се обърнеш, когато накъдето и да погледнеш, виждаш непознати лица, които те гледат или злобно, или удивено (най-често в лошия смисъл).
Не знам колко от вас са наясно, че в момента аз живея в Белгия. Няма да задълбавам повече, бездруго всяка чужда държава би свършила същата работа. Също и всеки чужд град, ако не сте от най-отворените хора.
Тук съм от половин година. И ходя на училище. Приятно е, предполагам че е по-строго от България, че е по-подредено. Но все си е училище.
Обаче не ознавам никого. Така де, как точно да познавам някого, след като не им говорех езика допреди 4 месеца?
Поставете се сега на мое място: непознати хора ви говорят на непознат език. Това, че ми говорят не е толкова неприятно. Разбирам към 70% от всичко казано, това си е добро постижение. Плюс това аз и в БГ не разбирам повече, понеже съм удивително отнесен човек.
Проблемът е, че не ги познавам и те не ме познават, а аз вървя след тях и мълча като риба. Те се отнасят с разбиране, но в един момент осъзнах, че никой не ми обръща внимание. Подозирам, че немите се чувстват така.
И така, аз, абсолютно сама, трябва да прекарвам по 8 часа в училище. Прекрасна картинка. Хич не е чудно, че ми се реве сутрин, преди да отида. После... е, после всичко влиза в един вид рутина и чувствата биват изместени от работата, която трябва да се свърши.
Та представете си картинката. Поставете се на мое място и си признайте, че колкото и сами да сте били, не е било толкова. Човек просто не може да оцелее дълго в подобна ситуация. Или намира хора, или го пращат в клиника за душевно болни. Това общо взето обяснява защо повечето българи се връщат бързичко от чужбина. Каквото и да обясняват, вие си имайте едно наум защо всъщност е така.
Но дори аз не съм наистина сама. Имам си майка ми, която е в същата позиция като мен и все още не е намерила решение. Имам и втория ми баща, който е белгиец, но се поставя изключително добре на моето място и ми дава всичката подкрепа, която може. Майка ми дава и повече, направо не знам как го прави. Може би защото ме разбира. Невероятно се раздвам, че се получи по този начин. Ако бях заминала за Германия след завършване на гимназията, щях просто да си се върна доста бързичко.
Освен тях двамата имам и невероятни приятели в БГ: успяват през повече от 2000 км да ми създадат усещането за прегръдка с аромат на парфюм, топла баничка с боза и потупване по главата като куче. Бих искала да им изкажа най-искрената си благодарност. Ще ми се също да знаят, че никога, ама никога няма да забравя това, което са направили и все още правят за мен. А, да, смятам, че те си знаят кои са, колкото и да са ми скромни :Р
Та така е със самотата. В момента съм най-самотна от когато и да било, и въпреки това сами виждате, че всъщност не съм сама. Опитвам се и да вярвам, че рано или късно ще намеря и приятели на белгийска земя. Не се справям особено добре, но подобна вяра е, както казва Пратчет, все едно да вярваш в масата. Тя си е там, за какво и е да вярваш в нея?
14.1.08
Фийбс
"De gekste van de bende is ongetwijfeld Phoebe (Lisa Kudrow). Zij is een massagetherapeute die vroeger op straat leefde en daar de meest bizarre verhalen over vertelt. Ze zingt graag folkliedjes en blijft in alle omstandigheden optimistisch."
Ето го и превода: "Най-откачената от бандата е несъмнено Фийби (Лиса Кудроу). Тя е масажистка, която в миналото е живяла на улицата и откъдето разказва най-странни истории. Пее с удоволствие и остава във всички ситуации оптимист."
Откачалките най-често са оптимисти. Важи и обратното. От гледна точка на Фийби например по-лошо отколкото е било не може да стане. Така де, какво точно би било по-зле от живота и на улицата? Затова се хвърля смело напред без ни най-малко да и пука. Парите нямат значение за нея, аз поне само веднъж съм чула да говори за пари, май Моника и дължеше или пък обратното, не си спомням точно. Нищо не повлиява доброто и настроение, дори когато и казват, че ще умре. Винаги е готова да помогне, винаги дава всичко от себе си, но и взема всичко. Точно този тип хора са най-странни. Не са овчари, защото рядко водят някого след себе си, но пък не са и овце, защото не следват никого. Освен най-странни са и най-щастливи. Не очакват нищо, ама нищичко от света и затова винаги са приятно изненадани.
И нещо, което наскоро открих: хората, които пеят често, без значение дали е добре, без значение в каква компания и коя песен, най-често са оптимисти. Не се срамуват от никого, пренебрегват фактите и си правят каквото си искат. "Който пее, зло не мисли." Не знаех, че наистина е така, но явно едно време са си нямали друга работа, освен да зяпат света и да си водят бележки от този тип.
По неизвестни причини в последно време въобще не ми харесва как пиша. Май нямам нужната муза, сега някакси... не, не че си "го изсмуквам от пръстите", обаче точно тези неща не ме докосват истински. Знам, че са истина, знам, че вършат работа, знам, че са важни. И все пак не достигат до сърцето ми както някои от другите неща... *ролинг айс*
Ето го и превода: "Най-откачената от бандата е несъмнено Фийби (Лиса Кудроу). Тя е масажистка, която в миналото е живяла на улицата и откъдето разказва най-странни истории. Пее с удоволствие и остава във всички ситуации оптимист."
Откачалките най-често са оптимисти. Важи и обратното. От гледна точка на Фийби например по-лошо отколкото е било не може да стане. Така де, какво точно би било по-зле от живота и на улицата? Затова се хвърля смело напред без ни най-малко да и пука. Парите нямат значение за нея, аз поне само веднъж съм чула да говори за пари, май Моника и дължеше или пък обратното, не си спомням точно. Нищо не повлиява доброто и настроение, дори когато и казват, че ще умре. Винаги е готова да помогне, винаги дава всичко от себе си, но и взема всичко. Точно този тип хора са най-странни. Не са овчари, защото рядко водят някого след себе си, но пък не са и овце, защото не следват никого. Освен най-странни са и най-щастливи. Не очакват нищо, ама нищичко от света и затова винаги са приятно изненадани.
И нещо, което наскоро открих: хората, които пеят често, без значение дали е добре, без значение в каква компания и коя песен, най-често са оптимисти. Не се срамуват от никого, пренебрегват фактите и си правят каквото си искат. "Който пее, зло не мисли." Не знаех, че наистина е така, но явно едно време са си нямали друга работа, освен да зяпат света и да си водят бележки от този тип.
По неизвестни причини в последно време въобще не ми харесва как пиша. Май нямам нужната муза, сега някакси... не, не че си "го изсмуквам от пръстите", обаче точно тези неща не ме докосват истински. Знам, че са истина, знам, че вършат работа, знам, че са важни. И все пак не достигат до сърцето ми както някои от другите неща... *ролинг айс*
13.1.08
Път, връзки и истина
"Seeing the results of you're actions is not important. Only the actions themselves are."
Истиски важното е човекът до нас да стигне до решение. Не е нужно ние да му го дадем, достатъчно е да го насочим в правилната посока.
Хората са странни в това отношение. Винаги търсят резултата, искат да видят благодарност в очите и т.н. Проява на егоизъм, бих казала. Въпросът не е какво ще получим, а какво ще дадем.
Тук отново се намесва истината. Целта е да помогнем на другия да я види и разбере, защото повечето хора живеят в заблуда. Някои смятат, че са прекрасни и уникални. Второто винаги е вярно, първото също, поне от гледна точка на Бог*. Но този начин на мислене ограничава, не дава място за развитие. Ако съм великолепна, защо ми е да се опитвам да се развивам? Нима има накъде повече? Но това не е така, защото хората са незавършени същества. Дадено ни е началото, оттам нататък всичко зависи от нас самите.
Други пък си мислят, че са ужасни, злобни и тн. И двете може би са верни от нечия гледна точка, но това също пречи на развитието. Каква мотивация имаш да гледаш напред, ако смяташ, че самата природа те е създала такава? Плюс това повечето подобни хора смятат, че и останалите "не са цвете".
Думите често помагат. Понякога единственят начин е искрено и без увъртане, защото някои хора са доста дебелокожи.
Но с думи не винаги се получава. Понякога е нужен пример, нещо, което да стимулира мозъчната дейност. Или пък да накара притежателя на мозъка да направи нещо, което да го доведе до истината.
Когато помагаме на някого да стигне до нея, ние даваме път за развитие и на други хора. Защото когато някой се осъзнае, той често се стреми да вземе колкото се може повече хора със себе си. Кой знае защо, но системата работи по този начин. Вероятно хората просто осъзнават, че без други хора не може да се живее...
А колкото повече хора достигат до една истина, толкова по-голям е шансът да достигнат и до друга. А след това и да помогнат на нас да достигнем до нея. Хората създават помежду си не верига, а мрежа от връзки... И всяко движение във всяка част от нея води до движение и във всички останали части.
Всяко наше действие води до такова на друг. Оттам следва, че всяко нещо, което се случва в живота ни, има причина и води до друго нещо. А аз смятам, че винаги се стига до нещо добро. Не напразно се казва "Всяко зло за добро." Хората открай време усещат замисъла. Просто много малко от тях осъзнават връзките, а още по-малко се опитват да ги проследят в миналото. Най-малобройни са онези, които ги следят и в бъдещето. Те виждат какво ще се случи, защото връзките винаги са логични и винаги водят до точно определени последици. Достатъчно е да знаеш какво се е случило, за да видиш какво ще се случи.
* Малко ми е трудно да определя вярвам ли в него или не. Може и така да е, в някакъв смисъл, но от друга страна е прекалено... знам ли и аз. Вероятно съществува под някаква форма, но не смятам, че е във вида на дядката с дългата бяла брада.
Истиски важното е човекът до нас да стигне до решение. Не е нужно ние да му го дадем, достатъчно е да го насочим в правилната посока.
Хората са странни в това отношение. Винаги търсят резултата, искат да видят благодарност в очите и т.н. Проява на егоизъм, бих казала. Въпросът не е какво ще получим, а какво ще дадем.
Тук отново се намесва истината. Целта е да помогнем на другия да я види и разбере, защото повечето хора живеят в заблуда. Някои смятат, че са прекрасни и уникални. Второто винаги е вярно, първото също, поне от гледна точка на Бог*. Но този начин на мислене ограничава, не дава място за развитие. Ако съм великолепна, защо ми е да се опитвам да се развивам? Нима има накъде повече? Но това не е така, защото хората са незавършени същества. Дадено ни е началото, оттам нататък всичко зависи от нас самите.
Други пък си мислят, че са ужасни, злобни и тн. И двете може би са верни от нечия гледна точка, но това също пречи на развитието. Каква мотивация имаш да гледаш напред, ако смяташ, че самата природа те е създала такава? Плюс това повечето подобни хора смятат, че и останалите "не са цвете".
Думите често помагат. Понякога единственят начин е искрено и без увъртане, защото някои хора са доста дебелокожи.
Но с думи не винаги се получава. Понякога е нужен пример, нещо, което да стимулира мозъчната дейност. Или пък да накара притежателя на мозъка да направи нещо, което да го доведе до истината.
Когато помагаме на някого да стигне до нея, ние даваме път за развитие и на други хора. Защото когато някой се осъзнае, той често се стреми да вземе колкото се може повече хора със себе си. Кой знае защо, но системата работи по този начин. Вероятно хората просто осъзнават, че без други хора не може да се живее...
А колкото повече хора достигат до една истина, толкова по-голям е шансът да достигнат и до друга. А след това и да помогнат на нас да достигнем до нея. Хората създават помежду си не верига, а мрежа от връзки... И всяко движение във всяка част от нея води до движение и във всички останали части.
Всяко наше действие води до такова на друг. Оттам следва, че всяко нещо, което се случва в живота ни, има причина и води до друго нещо. А аз смятам, че винаги се стига до нещо добро. Не напразно се казва "Всяко зло за добро." Хората открай време усещат замисъла. Просто много малко от тях осъзнават връзките, а още по-малко се опитват да ги проследят в миналото. Най-малобройни са онези, които ги следят и в бъдещето. Те виждат какво ще се случи, защото връзките винаги са логични и винаги водят до точно определени последици. Достатъчно е да знаеш какво се е случило, за да видиш какво ще се случи.
* Малко ми е трудно да определя вярвам ли в него или не. Може и така да е, в някакъв смисъл, но от друга страна е прекалено... знам ли и аз. Вероятно съществува под някаква форма, но не смятам, че е във вида на дядката с дългата бяла брада.
12.1.08
Молитви разни
"Здравейте, Йоана!
Ще ми се да можех да не ви се представям, но ако не го направя сгурно просто ще захвърлите писмото и никога няма да прочетете това, което искам да ви кажа. Няма да казвам името си,
ще кажа само, че в момента се намирам в затвора, излежавам присъда за убийство. Няма да ви занимавам с моето минало, искам да ви кажа нещо за вашето бъдеще.
Вие ще ходите отново. Аз съм вярващ и се моля откакто чух историята ви всеки ден за вас. И снощи Бог се яви в съня ми. Седеше, без да казва и дума, на инвалиден стол. След това се изправи, усмихна се и усмивката му бе също като вашата. Вярвам, не, знам, че ще проходите. Убеден съм, че Господ ще се огрижи за вас. Сигурно сте чувала, че той взема и дава. Никога само едното. Сега е време да ви бъде дадено, защото сте приела загубата с вдигната глава. Не губете вяра, борете се. Всеки ден ще се моля за вас, въпреки че молитвите на един убиец едва ли са от значение.
Нека Бог е с вас, нека любовта никога не ви оставя, а вярата винаги да ви помага.
Опитайте да не се загубите в страдание, защото щом досега не сте, значи можете да продължите напред!"
Тя отпусна ръката с писмото на коленете си. Погледът и бе вперен през прозореца, но тя не виждаше нищо. Постоя така известно време, след това сгъна внимателно писмото, пъхна го обратно в плика и го сложи в кутията, която стоеше на пода в гардероба. След това се преоблече, нещо, което от години представляваше трудност за нея, в най-хубавите си дрехи, и излезе.
На две пресечки от дома и се намираше малка църква. Тя влезе в нея и запали свещ.
На излизане от църквата свещеникът я спря.
- Нека Бог ви закриля, госпожице-каза.
- И вас, отче!
- Молете се да оздравеете, и аз ще се моля за вас. Вярвам, че ще стане!
- Не, отче, аз не се молих за себе си. Молих се за един човек, който е пристъпил Божа заповед, но се е разкаял. Помолете се и вие за него, не за мен.
- Никой не заслужава колкото вас, още по-малко такъв човек - каза свещеникът. - За вас ще се моля.
- Вашата молитва не ми е нужна, отче, защото вие сте грешник. Човеку не е дадено да съди, това е привилегия на Господ. Но човекът може да прощава, няма наужда да чака от Него.
След това тя забърза право по пътя, който щеше да я отведе до още по-прекрасен живот от онова преди, за която тя мечтаеше...
Този разказ се роди в главата ми след като прочтох историята на една жена, която не се предава. Всъщност писмото действително съществува, но не в този вид. Просто е невероятно как някои хора създават нещо като магнитно поле около себе си, което привлича други хора и и не им дава да се измъкнат. Като овцете и овчарят. И е много важно съществуването както на овце, така и на овчари. Кой знае защо всички много искат да са второто, докато всъщност повечето са първото...
Ще ми се да можех да не ви се представям, но ако не го направя сгурно просто ще захвърлите писмото и никога няма да прочетете това, което искам да ви кажа. Няма да казвам името си,
ще кажа само, че в момента се намирам в затвора, излежавам присъда за убийство. Няма да ви занимавам с моето минало, искам да ви кажа нещо за вашето бъдеще.
Вие ще ходите отново. Аз съм вярващ и се моля откакто чух историята ви всеки ден за вас. И снощи Бог се яви в съня ми. Седеше, без да казва и дума, на инвалиден стол. След това се изправи, усмихна се и усмивката му бе също като вашата. Вярвам, не, знам, че ще проходите. Убеден съм, че Господ ще се огрижи за вас. Сигурно сте чувала, че той взема и дава. Никога само едното. Сега е време да ви бъде дадено, защото сте приела загубата с вдигната глава. Не губете вяра, борете се. Всеки ден ще се моля за вас, въпреки че молитвите на един убиец едва ли са от значение.
Нека Бог е с вас, нека любовта никога не ви оставя, а вярата винаги да ви помага.
Опитайте да не се загубите в страдание, защото щом досега не сте, значи можете да продължите напред!"
Тя отпусна ръката с писмото на коленете си. Погледът и бе вперен през прозореца, но тя не виждаше нищо. Постоя така известно време, след това сгъна внимателно писмото, пъхна го обратно в плика и го сложи в кутията, която стоеше на пода в гардероба. След това се преоблече, нещо, което от години представляваше трудност за нея, в най-хубавите си дрехи, и излезе.
На две пресечки от дома и се намираше малка църква. Тя влезе в нея и запали свещ.
На излизане от църквата свещеникът я спря.
- Нека Бог ви закриля, госпожице-каза.
- И вас, отче!
- Молете се да оздравеете, и аз ще се моля за вас. Вярвам, че ще стане!
- Не, отче, аз не се молих за себе си. Молих се за един човек, който е пристъпил Божа заповед, но се е разкаял. Помолете се и вие за него, не за мен.
- Никой не заслужава колкото вас, още по-малко такъв човек - каза свещеникът. - За вас ще се моля.
- Вашата молитва не ми е нужна, отче, защото вие сте грешник. Човеку не е дадено да съди, това е привилегия на Господ. Но човекът може да прощава, няма наужда да чака от Него.
След това тя забърза право по пътя, който щеше да я отведе до още по-прекрасен живот от онова преди, за която тя мечтаеше...
Този разказ се роди в главата ми след като прочтох историята на една жена, която не се предава. Всъщност писмото действително съществува, но не в този вид. Просто е невероятно как някои хора създават нещо като магнитно поле около себе си, което привлича други хора и и не им дава да се измъкнат. Като овцете и овчарят. И е много важно съществуването както на овце, така и на овчари. Кой знае защо всички много искат да са второто, докато всъщност повечето са първото...
Истории
"Just because I told you my story does not invite you to be a part of it."
Мисля, че досега не съм писала публикация, която има за тема цитат, с който не съм съгласна. Но пък за всяко нещо си има първи път.
Ние, хората, сме социални животни (и не, не си противореча. да кажа че хората са животни е все едно да кажа, че жабите са животни. Така си е, нали?) и имаме нужда от други хора, за да живеем пълноценно. Дори когато такива наоколо няма (както в случаите с деца, отгледани от вълци) ние винаги намираме алтернатива. Без социална среда е невъзможно да съществуваме.
За какво ни е това обаче? Какъв е смисълът?
Хората имат нужда да разказват. Понеже имаме такива големи и сложни мозъци, които ни дават възможност да запомняме света около нас, но пречупен през нашето лично усещане за него, ние мислим постоянно. А всеки знае, че колкото повече мислиш по един проблем, толкова по-необясним изглежда и толкова по-трудно намираш решение. Но пък и всеки е изпитал сам за себе си единственото възможно решение: да споделиш проблема с някого. И така, ние имаме история, защото можем да помним, но това не е просто дар. Това е задължение-да разказваш историята отново и отново, на различни хора. По този начин променяш тяхната собствена и им даваш шанс да не направят твоите грешки.
И за пореден път ще завърша със съвет: дайте шанс на хората да изживеят своята история, а не да повтарят тази на другите. Разказвайте, както за себе си, така и каквото сте чули за другите. Да създадем верига от циркулираща истина, житейски опит, който да предаваме един на друг. Но никога, никога не лъжете. Не променяйте историите. Давайте своята гледна точка, но не ги променяйте и допълвайте, защото така се губи истината и се раждат прословутите "градски легенди". А това е лишено от смисъл, или поне се губи първоначалният, най-важният и остава рамка, в която обаче не стои прекрасната картина, а някаква жалка пародия, не струваща и 1/10 от стойността на оригинала.
Смятам, че писах доста слабо днес, но пък темата заслужава да се напише дори слабо. Дори много слабо, бих казала.
Мисля, че досега не съм писала публикация, която има за тема цитат, с който не съм съгласна. Но пък за всяко нещо си има първи път.
Ние, хората, сме социални животни (и не, не си противореча. да кажа че хората са животни е все едно да кажа, че жабите са животни. Така си е, нали?) и имаме нужда от други хора, за да живеем пълноценно. Дори когато такива наоколо няма (както в случаите с деца, отгледани от вълци) ние винаги намираме алтернатива. Без социална среда е невъзможно да съществуваме.
За какво ни е това обаче? Какъв е смисълът?
Хората имат нужда да разказват. Понеже имаме такива големи и сложни мозъци, които ни дават възможност да запомняме света около нас, но пречупен през нашето лично усещане за него, ние мислим постоянно. А всеки знае, че колкото повече мислиш по един проблем, толкова по-необясним изглежда и толкова по-трудно намираш решение. Но пък и всеки е изпитал сам за себе си единственото възможно решение: да споделиш проблема с някого. И така, ние имаме история, защото можем да помним, но това не е просто дар. Това е задължение-да разказваш историята отново и отново, на различни хора. По този начин променяш тяхната собствена и им даваш шанс да не направят твоите грешки.
И за пореден път ще завърша със съвет: дайте шанс на хората да изживеят своята история, а не да повтарят тази на другите. Разказвайте, както за себе си, така и каквото сте чули за другите. Да създадем верига от циркулираща истина, житейски опит, който да предаваме един на друг. Но никога, никога не лъжете. Не променяйте историите. Давайте своята гледна точка, но не ги променяйте и допълвайте, защото така се губи истината и се раждат прословутите "градски легенди". А това е лишено от смисъл, или поне се губи първоначалният, най-важният и остава рамка, в която обаче не стои прекрасната картина, а някаква жалка пародия, не струваща и 1/10 от стойността на оригинала.
Смятам, че писах доста слабо днес, но пък темата заслужава да се напише дори слабо. Дори много слабо, бих казала.
Smile...
"Smile. It makes people wonder wat are you thinking about."
Така си е. Жалко, че напоследък все попадам на мисли, които нямат никаква нужда от коментар...
Мога единствено да дам съвет: усмихвайте се, защото горното е вярно. А още по-добре: смейте се с цяло гърло - не само че ще се питат защо, но и ще се присъединят поне с усмивка (;
Така си е. Жалко, че напоследък все попадам на мисли, които нямат никаква нужда от коментар...
Мога единствено да дам съвет: усмихвайте се, защото горното е вярно. А още по-добре: смейте се с цяло гърло - не само че ще се питат защо, но и ще се присъединят поне с усмивка (;
5.1.08
Жестокост и наказание
Thinking you're the worst person in the world is no different than thinking you're the best. It's giving yourself a place in the world you haven't earned.
Какъвто и коментар да поставя, каквито и мисли и примери да дам, няма да променя ничие мнение по този въпрос. Това е вид наказание, което всеки прилага спрямо себе си, понякога и спрямо околните. Ако има Бог, то той наистина е много жесток и несправедлив. Но това отношение на хората към себе си подсказва, че такъв няма, защото Той теоретично е добър и справедлив, а то не е нито едното, нито другото.
Единственото, което мога да добавя, е: не се самонаказвайте, дайте тази възможност на другите!
Какъвто и коментар да поставя, каквито и мисли и примери да дам, няма да променя ничие мнение по този въпрос. Това е вид наказание, което всеки прилага спрямо себе си, понякога и спрямо околните. Ако има Бог, то той наистина е много жесток и несправедлив. Но това отношение на хората към себе си подсказва, че такъв няма, защото Той теоретично е добър и справедлив, а то не е нито едното, нито другото.
Единственото, което мога да добавя, е: не се самонаказвайте, дайте тази възможност на другите!
4.1.08
Наследството VIта част
Човекът отпусна ръка. Наложи си да се успокои. Имаше нужа от време, затова започна да оглежда отсечената си китка. Кървенето бе намаляло, но раната изглеждаше ужасно. Той избра едно бяло крайче на вече окървавения парцал и го притисна към нея. Стисна зъби, за да не изпищи от болка.
- Аз съм глупак - каза.
- Брей, все пак откри истината. Казват, че е по-добре късно отколкото никога, но аз лично смятам, че рано винаги е най-добре.
- Напротив. Аз смятам така. Ти не мислиш. Може да си по-умен от мен, но не можеш да мислиш.
Двойникът му се ядоса. Морт видя това и вътрешно подскочи от радост. Въпреки това не издаде с нищо този факт, защото притискаше парцала с все сила към раната си. На лицето му се изписваше единствено измъчено изражение.
- Ти си по-голям глупак и от мен - продължи. - Прекарал си тук цяла вечност, излизал си с чужда самоличност, но никога не си намирал начин да се измъкнеш завинаги, защото когато си излизал си бил някой друг.
- Не, винаги съм бил аз. Но онези... вещици ме проклеха жестоко...
- Така е, значи са били по-умни от теб - прекъсна го Морт. Това беше удар в целта. Съществото изглеждаше така, сякаш го бе зашлевил.
- НЕ! - извика. - Те бяха сбирщина... крави, която убиваше просто така!
- Кравите не убиват. Пък и щом не са били по-умни от теб, тогава защо цяла вечност не можеш да избягаш от тях? Та те от векове са мъртви, а ти все още си в капан на думите им... По-слаб си дори от ехото, какво остава за самите думи, за самите жени. Ти си нищожество.
Двойникът вече бе излязъл от кожата си, започна да заплашва Морт, че ще го убие, бе вдигнал ножа над главата му и изглеждаше така, сякаш наистина ще нанесе решаващия удар. Но не го правеше.
- Няма да ме убиеш. Знаеш, че говоря истината. Убиеш ли ме, никога няма да избягаш от думите ми. Също както с тези на вещиците. Ти всъщност си почти мъртъв. Обзалагам се, че проклятието включва спасение единствено ако намериш начин да се самоубиеш, защото никой не може да те убие.
-Не, ти... ти лъжеш...
Но ръцете му трепереха. Морт вдигна глава към него. Досега бе гледал раната си, затова не бе видял как се бе променил.
Изглеждаше с петдесет години по-стар. Кожата по лицето му бе сякаш с два размера по-голяма. Раната на врата му бе все така червена и караше лицето му да изглежда като маска. Имаше съвсем малко коса, бяла като сняг.
- Ти умираш. Гневът ми те убива. Не си чувствал нищо от векове и сега този гняв те прорязва отвътре. Омразата към самия теб и към мен те унищожава. Припомняш си най-сетне какво е да си човек. Ето за това си мечтал толкова време, доволен ли си сега?
Съществото сякаш се смаляваше, докато всъщност се прегърбваше от закъсняла старост. Когато и блясъкът на омраза в очите му се стопи, то падна на пода. Сега вече не изглеждаше като Мортимър, а като двайсетгодишен младеж. Очите му бяха отворени и в тях се четеше нещо съвсем различно от досега - смъртен страх. Той действително е щял да го убие, ако вещиците не го бяха прокълнали преди това, помисли си Морт. Стана и напусна мазето. Повече никога не стъпи в къщата. Все пак наистина бе прекарал цял ден и цяла нощ в мазето, така че въпреки невероятното си отвращение, адвокатът трябваше да му даде документите за наследството.
* * *
- Значи го е било страх, така ли, дядо?
Десетгодишното момиченце се радваше така, все едно бе получило близалка.
- О, миличка, както вече казах, трепереше като листо на вятъра, направо не знаеше къде е от страх.
- И защо? Нали е мъж? - Бащата, който скачаше до небето от ужас като види паяк, бе разяснил на дъщеря си разликата между мъжете и жените.
- Защото... Защото съществото някога е било човек. Хората могат да бъдат далеч по-ужасни от което и да е чудовище - каза мъжът. - Никога не го забравяй, скъпа, и бъди много внимателна.
- А ти откъде знаеш какво е станало, дядо?
- Аз... бях там... -заекна възрастният човек.
След известен размисъл момиченцето каза:
- Ти си бил той, нали, дядо? Нищо, че името не е същото, ти си бил Мортимър, нали? Нали, дядо?
Мъжът погледна ръката си. Липсваше от китката нататък. Не каза нищо. В този момент в стаята влезе красива червенокоса жена.
- Татко, да не би пак да и разказваш онази история? - попита сърдито. - Престани да я плашиш, моля те, после аз ще трябва да я приспивам.
- Аз ще я приспя тази вечер - обеща той.
- Все пак не я разказвай. Тя е просто измислена история, миличка, няма нищо страшно - допълни, говорейки на дъщеря си, но погледът и бе вперен във възрастния човек.
- Но мен не ме е страх! - извика радоснтно хлапето.
- Да, разбира се... - промърмори мъжът. - Просто измислена история...
Погледът му обаче казваше друго. Казваше, че никога пред нищо не се е спирал и че няма да се спре точно в този случай...
- Аз съм глупак - каза.
- Брей, все пак откри истината. Казват, че е по-добре късно отколкото никога, но аз лично смятам, че рано винаги е най-добре.
- Напротив. Аз смятам така. Ти не мислиш. Може да си по-умен от мен, но не можеш да мислиш.
Двойникът му се ядоса. Морт видя това и вътрешно подскочи от радост. Въпреки това не издаде с нищо този факт, защото притискаше парцала с все сила към раната си. На лицето му се изписваше единствено измъчено изражение.
- Ти си по-голям глупак и от мен - продължи. - Прекарал си тук цяла вечност, излизал си с чужда самоличност, но никога не си намирал начин да се измъкнеш завинаги, защото когато си излизал си бил някой друг.
- Не, винаги съм бил аз. Но онези... вещици ме проклеха жестоко...
- Така е, значи са били по-умни от теб - прекъсна го Морт. Това беше удар в целта. Съществото изглеждаше така, сякаш го бе зашлевил.
- НЕ! - извика. - Те бяха сбирщина... крави, която убиваше просто така!
- Кравите не убиват. Пък и щом не са били по-умни от теб, тогава защо цяла вечност не можеш да избягаш от тях? Та те от векове са мъртви, а ти все още си в капан на думите им... По-слаб си дори от ехото, какво остава за самите думи, за самите жени. Ти си нищожество.
Двойникът вече бе излязъл от кожата си, започна да заплашва Морт, че ще го убие, бе вдигнал ножа над главата му и изглеждаше така, сякаш наистина ще нанесе решаващия удар. Но не го правеше.
- Няма да ме убиеш. Знаеш, че говоря истината. Убиеш ли ме, никога няма да избягаш от думите ми. Също както с тези на вещиците. Ти всъщност си почти мъртъв. Обзалагам се, че проклятието включва спасение единствено ако намериш начин да се самоубиеш, защото никой не може да те убие.
-Не, ти... ти лъжеш...
Но ръцете му трепереха. Морт вдигна глава към него. Досега бе гледал раната си, затова не бе видял как се бе променил.
Изглеждаше с петдесет години по-стар. Кожата по лицето му бе сякаш с два размера по-голяма. Раната на врата му бе все така червена и караше лицето му да изглежда като маска. Имаше съвсем малко коса, бяла като сняг.
- Ти умираш. Гневът ми те убива. Не си чувствал нищо от векове и сега този гняв те прорязва отвътре. Омразата към самия теб и към мен те унищожава. Припомняш си най-сетне какво е да си човек. Ето за това си мечтал толкова време, доволен ли си сега?
Съществото сякаш се смаляваше, докато всъщност се прегърбваше от закъсняла старост. Когато и блясъкът на омраза в очите му се стопи, то падна на пода. Сега вече не изглеждаше като Мортимър, а като двайсетгодишен младеж. Очите му бяха отворени и в тях се четеше нещо съвсем различно от досега - смъртен страх. Той действително е щял да го убие, ако вещиците не го бяха прокълнали преди това, помисли си Морт. Стана и напусна мазето. Повече никога не стъпи в къщата. Все пак наистина бе прекарал цял ден и цяла нощ в мазето, така че въпреки невероятното си отвращение, адвокатът трябваше да му даде документите за наследството.
* * *
- Значи го е било страх, така ли, дядо?
Десетгодишното момиченце се радваше така, все едно бе получило близалка.
- О, миличка, както вече казах, трепереше като листо на вятъра, направо не знаеше къде е от страх.
- И защо? Нали е мъж? - Бащата, който скачаше до небето от ужас като види паяк, бе разяснил на дъщеря си разликата между мъжете и жените.
- Защото... Защото съществото някога е било човек. Хората могат да бъдат далеч по-ужасни от което и да е чудовище - каза мъжът. - Никога не го забравяй, скъпа, и бъди много внимателна.
- А ти откъде знаеш какво е станало, дядо?
- Аз... бях там... -заекна възрастният човек.
След известен размисъл момиченцето каза:
- Ти си бил той, нали, дядо? Нищо, че името не е същото, ти си бил Мортимър, нали? Нали, дядо?
Мъжът погледна ръката си. Липсваше от китката нататък. Не каза нищо. В този момент в стаята влезе красива червенокоса жена.
- Татко, да не би пак да и разказваш онази история? - попита сърдито. - Престани да я плашиш, моля те, после аз ще трябва да я приспивам.
- Аз ще я приспя тази вечер - обеща той.
- Все пак не я разказвай. Тя е просто измислена история, миличка, няма нищо страшно - допълни, говорейки на дъщеря си, но погледът и бе вперен във възрастния човек.
- Но мен не ме е страх! - извика радоснтно хлапето.
- Да, разбира се... - промърмори мъжът. - Просто измислена история...
Погледът му обаче казваше друго. Казваше, че никога пред нищо не се е спирал и че няма да се спре точно в този случай...
Наследството Vта част
-Не се надявай, - каза двойникът, - знам какво си мислиш. Но предлагам да се разберем още отначало, че аз съм ти, но много по-умен.
Гласът бе напълно неотличим от този на Морт, освен за особено добре тренирано ухо. То би доловило някакво превъзходство у него, макар и без да заподозре, че идва от нечии други гласни струни. Жестовете на съществото също бяха неотличими от тези на Мортимър, единствено погледът говореше друго. Очите на двойникът се смееха, но бяха изпълнени с омраза и отвращение от света. Същото се отнасяше за тези на оригинала, но в тях се долавяше и абсолютната решеност да заличи всичко, което посмее да се изпречи на пътя му. Не че го бе направил, но пък много му се искаше.
Морт проговори. Гласът му трепереше:
- Е? Кой си ти? И защо, по дяволите, си ми откраднал грозната физиономия?
Съществото се подсмихна точно така, както би се подсмихнал и самият Морт на подобна шега, ако не се смръзваше от страх.
- Добре. Както казах, аз съм ти... Поне в момента - допълни. - Не винаги съм бил същия, само от момента, в който влезе в това мазе, а след това имаше и наглостта да заспиш тук. Това е моето царство, докато някой глупак не благоволи да го разшири... и някой ден да ми даде света.
- Какво общо имам аз?
- Подходящ си за ролята - сви рамене съществото.
- Ако намекваш, че съм глупак, ще се погрижа да съжаляваш - отсече Морт. Мразеше да го обиждат. Страхът му изведнъж се изпари, заместен с гняв. - Казвай какво искаш.
- Пространство. Самоличност. Твоите, разбира се.
- Моето пространство не ти е притрябвало, щом си живял в място като това. Моята самоличност пък е по-нищожна и от тази на мравка, така че по-добре не си я избирай.
- Знам. Знам всичко, което и ти знаеш, мисля така, както ти би мислил, но имам и свои мисли и желания. Като това да те убия.
Съществото извади нож. Беше дълъг и много, много остър.
- От къде да започна? - попита.
- Виждам, че си започнал със себе си - отвърна Мортимър.
- Това... върви с проклятието...
- И какво е то? Да си грозен като мен, беден като мен и жалък като... е, като себе си, защото едва ли има нещо по-зле от теб...
Двойникът се ядоса, което силно зарадва Морт. За жалост другият видя радостта в очите му, вбеси се още повече и грабна лявата му ръка. С едно движение отсече китката и я хвърли зад себе си. Морт изпищя.
- Ето, - каза съществото и му подхвърли нещо. Беше чисто бял парцал, който Морт не бе виждал досега в мазето. - Притисни го към раната. Не ми се ще да умреш докато си приказваме.
Морт го послуша.
- И за какво проклятие става дума? - попита.
- Преди много векове, когато имаше истински вещици, аз тайно присъствах на един събор. Исках да убия вещиците, защото те кълняха хората несправедливо. Това обаче е непристъпна зона за един мъж и когато ме откриха, решиха да ме накажат. Жестокостта им не знаеше граници. Проклеха ме да не напусна околността, да нямам собствена форма и да не съществувам действително, докато някой не намери начин да ме убие. На една от тях това не стигна. Тя допълни да приемам чужда форма и да умирам заедно със собственика. Винаги да нося отпечатъците на смъртта, която искам да сполети другите.
- Значи си бил човек? - попита Мортимър.
- Точно така, колкото и да е невероятно.
- А какво ме чака мен и защо аз?
- Лигав въпрос, поне втората част. Ти ще умреш. Но преди това ще живееш тук, в това мазе, толкова време, колкото е възможно. За жалост мястото състарява безкрайно бързо, затова скоро ще имам нужда от нова жертва...
- Значи ще заемеш мястото ми? Не ти завиждам - рече Морт.
- Защото си глупак.
Морт отново се вбеси, посегна да вземе ножа от ръката на другия, но се поколеба. Трябваше да намери начин да го убие, но не се сещаше друг, освен да се самоубие. Не смяташе обаче да прави подобно нещо. Знаеше, че да го наръга с ножа е все едно да подпише собствената си смъртна присъда. Съществото просто щеше да си намери друга жертва. Как тогава?
Гласът бе напълно неотличим от този на Морт, освен за особено добре тренирано ухо. То би доловило някакво превъзходство у него, макар и без да заподозре, че идва от нечии други гласни струни. Жестовете на съществото също бяха неотличими от тези на Мортимър, единствено погледът говореше друго. Очите на двойникът се смееха, но бяха изпълнени с омраза и отвращение от света. Същото се отнасяше за тези на оригинала, но в тях се долавяше и абсолютната решеност да заличи всичко, което посмее да се изпречи на пътя му. Не че го бе направил, но пък много му се искаше.
Морт проговори. Гласът му трепереше:
- Е? Кой си ти? И защо, по дяволите, си ми откраднал грозната физиономия?
Съществото се подсмихна точно така, както би се подсмихнал и самият Морт на подобна шега, ако не се смръзваше от страх.
- Добре. Както казах, аз съм ти... Поне в момента - допълни. - Не винаги съм бил същия, само от момента, в който влезе в това мазе, а след това имаше и наглостта да заспиш тук. Това е моето царство, докато някой глупак не благоволи да го разшири... и някой ден да ми даде света.
- Какво общо имам аз?
- Подходящ си за ролята - сви рамене съществото.
- Ако намекваш, че съм глупак, ще се погрижа да съжаляваш - отсече Морт. Мразеше да го обиждат. Страхът му изведнъж се изпари, заместен с гняв. - Казвай какво искаш.
- Пространство. Самоличност. Твоите, разбира се.
- Моето пространство не ти е притрябвало, щом си живял в място като това. Моята самоличност пък е по-нищожна и от тази на мравка, така че по-добре не си я избирай.
- Знам. Знам всичко, което и ти знаеш, мисля така, както ти би мислил, но имам и свои мисли и желания. Като това да те убия.
Съществото извади нож. Беше дълъг и много, много остър.
- От къде да започна? - попита.
- Виждам, че си започнал със себе си - отвърна Мортимър.
- Това... върви с проклятието...
- И какво е то? Да си грозен като мен, беден като мен и жалък като... е, като себе си, защото едва ли има нещо по-зле от теб...
Двойникът се ядоса, което силно зарадва Морт. За жалост другият видя радостта в очите му, вбеси се още повече и грабна лявата му ръка. С едно движение отсече китката и я хвърли зад себе си. Морт изпищя.
- Ето, - каза съществото и му подхвърли нещо. Беше чисто бял парцал, който Морт не бе виждал досега в мазето. - Притисни го към раната. Не ми се ще да умреш докато си приказваме.
Морт го послуша.
- И за какво проклятие става дума? - попита.
- Преди много векове, когато имаше истински вещици, аз тайно присъствах на един събор. Исках да убия вещиците, защото те кълняха хората несправедливо. Това обаче е непристъпна зона за един мъж и когато ме откриха, решиха да ме накажат. Жестокостта им не знаеше граници. Проклеха ме да не напусна околността, да нямам собствена форма и да не съществувам действително, докато някой не намери начин да ме убие. На една от тях това не стигна. Тя допълни да приемам чужда форма и да умирам заедно със собственика. Винаги да нося отпечатъците на смъртта, която искам да сполети другите.
- Значи си бил човек? - попита Мортимър.
- Точно така, колкото и да е невероятно.
- А какво ме чака мен и защо аз?
- Лигав въпрос, поне втората част. Ти ще умреш. Но преди това ще живееш тук, в това мазе, толкова време, колкото е възможно. За жалост мястото състарява безкрайно бързо, затова скоро ще имам нужда от нова жертва...
- Значи ще заемеш мястото ми? Не ти завиждам - рече Морт.
- Защото си глупак.
Морт отново се вбеси, посегна да вземе ножа от ръката на другия, но се поколеба. Трябваше да намери начин да го убие, но не се сещаше друг, освен да се самоубие. Не смяташе обаче да прави подобно нещо. Знаеше, че да го наръга с ножа е все едно да подпише собствената си смъртна присъда. Съществото просто щеше да си намери друга жертва. Как тогава?
2.1.08
Наследството IVта част
Мъжът прекара цялия ден в разглеждане на мазето, превърнато в кабинет от предишния си собственик. Установи, че всички книги в библиотеката се отнасят до правни закони и случаи от миналото, че в бюрото има документи от няколко явно незавършени случая и едно чекмедже, което не се отваря по никакъв начин. Откри дрехи в шкафа, а между тях бе скрито любовно писмо. "Странно място да скриеш подобно нещо при наличието на всички тези книги, които са преди всичко скучни...", помисли си Мортимър. "Но пък кой ли съм аз да съдя човека?!"
Пропусна дори да яде, докато стомахът не му напомни. След това и друга естестена нужда го подсети и той случайно си спомни, че на една стълбищна площадка имаше врата.
"Човек с такова мазе едва ли изминава целият път до банята", реши Морт и влезе. Наистина беше тоалетна, при това разкошна. Кранът над мивката, както и бутонът, с който се пуска водата, бяха златни или поне позлатени. Огледалото имаше разкошна сребърна рамка, изкована преди няколко века, както установи той след кратък оглед. По мивката нямаше нито една драскотина, въпреки че бе доста стара. Плочките бяха бели и излъскани до блясък, ако не броим тези на пода (те бяха покрити с дебел слой прах и червено килимче). Имаше дори сапун и тоалетна хартия, която обаче поначало бе фина и се разпадаше от старост.
Вече беше късно вечерта, когато Морт спря да рови в старите документи. Реши, че е време да си ляга, защото смяташе да прекара следващия ден в приятно пилеене на пари. Избра си едно място на пода точно до библиотеката, пъхна се в спалния чувал и издърпа щепсела на лампата на бюрото. Малко след това из мазето се разнесе похъркване.
Никакъв друг звук не нарушаваше нощната тишина. Къщата бе на спокойно място насред полета, далеч от пътя, затова не се чуваха шумовете на автомобилите. Най-близката сграда пък беше конюшня на повече от половин километър.
* * *
Морт се обърна в съня си и ръката му се опря в нещо. Той се опита да го избута, все още сънен, но не успя. Събуди се напълно. Видя, че нещото прилича на крак. Проследи нагоре и установи, че е свързано с тяло. На пръв поглед съвсем нормално тяло, с правилният брой крайници и всичко останало. Единственият проблем бе, че беше облечено досущ като него самия, а той успя да разпознае собственото си лице дори при липсата на светлина. Извика и се дръпна назад, но гърбът му се опря в библиотеката. Човекът пред него се изсмя. "Същият смях", помисли си Мортимър. През това време другият включи главната лампа и светлината от многобройните крушки освети мазето...
... Което вече не беше същото. Имаше го прекрасният килим, но сега изглеждаше точно както и цялата къща - стар, опърпан и разпадащ се. Бюрото също си беше на мястото, но дървото бе изподрано и изпочупено на места. Единствено библиотеката си стоеше неокътната, само леко миришеща на мухъл.
Морт обаче хвърли само бегъл поглед на интериора. Смяташе, че има къде по-важни неща за разглеждане в момента. Като... човекът пред него. Поне изглеждаше като човек. Защото на светлината лицето бе същото като неговото собствено. Единствената разлика бе, че бе бледо и сивкаво, а по шията се виждаше кървава линия. Също и по китките. Мортимър реши, че същото се отнася и до краката. Също така реши, че глупавите красъци и писъци няма да му помогнат в случая и че е по-добре да говори с нещото, да му отвлече вниманието, докато бааавно се премества към стълбището...
Пропусна дори да яде, докато стомахът не му напомни. След това и друга естестена нужда го подсети и той случайно си спомни, че на една стълбищна площадка имаше врата.
"Човек с такова мазе едва ли изминава целият път до банята", реши Морт и влезе. Наистина беше тоалетна, при това разкошна. Кранът над мивката, както и бутонът, с който се пуска водата, бяха златни или поне позлатени. Огледалото имаше разкошна сребърна рамка, изкована преди няколко века, както установи той след кратък оглед. По мивката нямаше нито една драскотина, въпреки че бе доста стара. Плочките бяха бели и излъскани до блясък, ако не броим тези на пода (те бяха покрити с дебел слой прах и червено килимче). Имаше дори сапун и тоалетна хартия, която обаче поначало бе фина и се разпадаше от старост.
Вече беше късно вечерта, когато Морт спря да рови в старите документи. Реши, че е време да си ляга, защото смяташе да прекара следващия ден в приятно пилеене на пари. Избра си едно място на пода точно до библиотеката, пъхна се в спалния чувал и издърпа щепсела на лампата на бюрото. Малко след това из мазето се разнесе похъркване.
Никакъв друг звук не нарушаваше нощната тишина. Къщата бе на спокойно място насред полета, далеч от пътя, затова не се чуваха шумовете на автомобилите. Най-близката сграда пък беше конюшня на повече от половин километър.
* * *
Морт се обърна в съня си и ръката му се опря в нещо. Той се опита да го избута, все още сънен, но не успя. Събуди се напълно. Видя, че нещото прилича на крак. Проследи нагоре и установи, че е свързано с тяло. На пръв поглед съвсем нормално тяло, с правилният брой крайници и всичко останало. Единственият проблем бе, че беше облечено досущ като него самия, а той успя да разпознае собственото си лице дори при липсата на светлина. Извика и се дръпна назад, но гърбът му се опря в библиотеката. Човекът пред него се изсмя. "Същият смях", помисли си Мортимър. През това време другият включи главната лампа и светлината от многобройните крушки освети мазето...
... Което вече не беше същото. Имаше го прекрасният килим, но сега изглеждаше точно както и цялата къща - стар, опърпан и разпадащ се. Бюрото също си беше на мястото, но дървото бе изподрано и изпочупено на места. Единствено библиотеката си стоеше неокътната, само леко миришеща на мухъл.
Морт обаче хвърли само бегъл поглед на интериора. Смяташе, че има къде по-важни неща за разглеждане в момента. Като... човекът пред него. Поне изглеждаше като човек. Защото на светлината лицето бе същото като неговото собствено. Единствената разлика бе, че бе бледо и сивкаво, а по шията се виждаше кървава линия. Също и по китките. Мортимър реши, че същото се отнася и до краката. Също така реши, че глупавите красъци и писъци няма да му помогнат в случая и че е по-добре да говори с нещото, да му отвлече вниманието, докато бааавно се премества към стълбището...
1.1.08
Наследството IIIта част
Седмицата се изниза бързо, но беше достатъчна за Мортимър да се снабди с необходимото. Спален чувал, възглавница, няколко консерви и каса бира.
И така, в четвъртък сутринта, преди изгрев слънце, бе застанал пред къщата, която щеше да бъде негов дом за следващото денонощие, а може би и до края на живота му. Беше огромна и много, много стара. Беше добре поддържана допреди петнайсетина години, помисли си той. След това собственикът трябва да е умрял, защото градината бе потънала в растителност като замъкът от приказката, мазилката се ронеше, а паяците бяха превзели всяко ъгълче.
Адвокатът, който също бе тук, каза:
-Хайде, мистър Мортимър. Слънцето почти изгря. Не искате да пропилеете съкровището си по този начин, нали?
Морт влезе в къщата сам. Отвътре изглеждаше още по-запусната, отколкото отвън. Прозорците бяха така мръсни, че през тях навлизаше стара и изцедена светлина и придаваше зловещ вид на помещенията.
Първо се влизаше в нещо като антре, в което се виждаха стари обувки, шкаф, който изглежда бе препълнен с тях, защото вратичката не се затваряше и закачалка, дрехите върху която бавно мухлясваха. Тапетите по стените са били скъпи някога, сега обаче приличаха на употребявани носни кърпи.
Така беше общо взето навсякъде в къщата. Морт реши да не оглежда останалите стаи първо защото знаеше, че няма да намери нищо особено вътре, и второ защото беше напълно наясно, че всяко негово движение се следи. Адвокатът може и да изглеждаше богат и безразличен, но Морт подозираше, че парите влизат в неговия джоб, ако той самият случайно се издъни.
Вратата към мазето беше обещаваща. Дебел дъб, подходящ по-скоро за подвижен мост, отколкото за врата, особено пък към някакво си мазе. Дърворезбата поразяваше със сложността и многообразността си. Бравата заяждаше, а ключът бе оставен в ключалката.
Морт влезе. Слезе по вита стълба, дълга километри, както му се стори. Стъпваше по мек червен килим, леко миришещ на мухъл, но не прекалено. Тук всичко бе поддържано много добре. Дори стените не се ронеха, както в антрето.
Самото мазе беше просторно. Имаше прозорци при тавана, от които струеше мека светлина. И те бяха почистени, забеляза Морт. Опита ключа на лампата. Огромен абажур с безброй малки лампички като свещи освети помещението и придаде по-подходящ вид на разкоша, в които тънеше то. Прекрасно бюро беше поставено в средата на стаята. Орнаментите по него напомняха нещо хищно, за това помагаха и ноктестите крака. Връху бюрото нямаше нищо, освен овехтяла попивателна, шише мастило и перо. "Перо?!", помисли си мъжът, "откога не се пише с пера?!"
Зад бюрото бе поставен прилежно стол в същия изящен стил, с мека червена облегалка. Всичко бе идеално изравенено с килима, забеляза Мортимър. Човекът, работил тук, е бил перфекционист.
На стените се виждаха потънали в прах, но все така прекрасни картини. Някои бяха на бойни сцени, други-портрети на красиви жени. Цената на всяка от тези картини е по-висока от тази на къщата, отбеляза си Морт наум.
Зад бюрото имаше огромна библиотека с книги, подредени по азбучен ред. До нея имаше шкаф, върху който бяха поставени... "дрънкулки", помисли си първо той. След това забеляза, че за разлика от подобните украси в други домове, тези бяха от злато и серебро. Имаше и гигантски диамант.
До този шкаф имаше закачалка за дрехи, на която висеше самотно старомодна шапка.
Морт не можеше да повярва на невероятния си късмет. Въпреки, че не си падаше особено по четенето, реши да разгледа книгите от библиотеката. Взе една напосоки и се зачете. Беше правна книга. На Морт започна да му омръзва от адвокати.
И така, в четвъртък сутринта, преди изгрев слънце, бе застанал пред къщата, която щеше да бъде негов дом за следващото денонощие, а може би и до края на живота му. Беше огромна и много, много стара. Беше добре поддържана допреди петнайсетина години, помисли си той. След това собственикът трябва да е умрял, защото градината бе потънала в растителност като замъкът от приказката, мазилката се ронеше, а паяците бяха превзели всяко ъгълче.
Адвокатът, който също бе тук, каза:
-Хайде, мистър Мортимър. Слънцето почти изгря. Не искате да пропилеете съкровището си по този начин, нали?
Морт влезе в къщата сам. Отвътре изглеждаше още по-запусната, отколкото отвън. Прозорците бяха така мръсни, че през тях навлизаше стара и изцедена светлина и придаваше зловещ вид на помещенията.
Първо се влизаше в нещо като антре, в което се виждаха стари обувки, шкаф, който изглежда бе препълнен с тях, защото вратичката не се затваряше и закачалка, дрехите върху която бавно мухлясваха. Тапетите по стените са били скъпи някога, сега обаче приличаха на употребявани носни кърпи.
Така беше общо взето навсякъде в къщата. Морт реши да не оглежда останалите стаи първо защото знаеше, че няма да намери нищо особено вътре, и второ защото беше напълно наясно, че всяко негово движение се следи. Адвокатът може и да изглеждаше богат и безразличен, но Морт подозираше, че парите влизат в неговия джоб, ако той самият случайно се издъни.
Вратата към мазето беше обещаваща. Дебел дъб, подходящ по-скоро за подвижен мост, отколкото за врата, особено пък към някакво си мазе. Дърворезбата поразяваше със сложността и многообразността си. Бравата заяждаше, а ключът бе оставен в ключалката.
Морт влезе. Слезе по вита стълба, дълга километри, както му се стори. Стъпваше по мек червен килим, леко миришещ на мухъл, но не прекалено. Тук всичко бе поддържано много добре. Дори стените не се ронеха, както в антрето.
Самото мазе беше просторно. Имаше прозорци при тавана, от които струеше мека светлина. И те бяха почистени, забеляза Морт. Опита ключа на лампата. Огромен абажур с безброй малки лампички като свещи освети помещението и придаде по-подходящ вид на разкоша, в които тънеше то. Прекрасно бюро беше поставено в средата на стаята. Орнаментите по него напомняха нещо хищно, за това помагаха и ноктестите крака. Връху бюрото нямаше нищо, освен овехтяла попивателна, шише мастило и перо. "Перо?!", помисли си мъжът, "откога не се пише с пера?!"
Зад бюрото бе поставен прилежно стол в същия изящен стил, с мека червена облегалка. Всичко бе идеално изравенено с килима, забеляза Мортимър. Човекът, работил тук, е бил перфекционист.
На стените се виждаха потънали в прах, но все така прекрасни картини. Някои бяха на бойни сцени, други-портрети на красиви жени. Цената на всяка от тези картини е по-висока от тази на къщата, отбеляза си Морт наум.
Зад бюрото имаше огромна библиотека с книги, подредени по азбучен ред. До нея имаше шкаф, върху който бяха поставени... "дрънкулки", помисли си първо той. След това забеляза, че за разлика от подобните украси в други домове, тези бяха от злато и серебро. Имаше и гигантски диамант.
До този шкаф имаше закачалка за дрехи, на която висеше самотно старомодна шапка.
Морт не можеше да повярва на невероятния си късмет. Въпреки, че не си падаше особено по четенето, реши да разгледа книгите от библиотеката. Взе една напосоки и се зачете. Беше правна книга. На Морт започна да му омръзва от адвокати.
Абонамент за:
Публикации (Atom)