Защо самотата убива? Защо унищожава човека по така бавен и жесток начин? Защо отнема всички чувства, оставяйки празнота, която няма с какво да запълним? Защо имаме нужда от хора, понякога от който и да е? Защо ни наранява, без някой да ни е наранил истински? Защо не ни оставя нищо, за което да се хванем, в което да вярваме? Защо влиза толкова дълбоко в мислите ни, че вече не я забелязваме? И, което е най-жестоко, защо се появява дори когато сме заобиколени от безброй много хора? Защо въобще трябва да я има? Нима сред всички хора, които срещаме всеки ден, няма нито един, който да я премахне от сърцата ни? Защо са ни нужни точно определен вид хора?
Не знам. Дотук отговарях на въпросите си, давах свои обяснения за истините в живота. Тук не мога да кажа нищо. Нямам си и най-малка представа. "Geen flauw idee", както казват тук. Нищичко. Е, признавам си, сигурно ако се понапъна ще измисля нещо. Обаче... понякога я усещам като нож, който някой забива дълбоко, после измъква, за да забие отново. И отново. И така докато не дойде вдъхновението, истината, приятелите, сигурно и любовта...
19.1.08
Прошка
" It's like the... spiritual spinach in your teeth."
Прекрасна метафора.
Подхожда на безборй неща. Например на чувството за вина. Опитваш се да го прогониш с всички сили, а то те гложди ли гложди, докато ти разрани езика... Трябва ти клечка за зъби. Или конец. Или каквото и да е остро нещо, което можеш да натикаш между зъбите си. И духовният им еквивалент е нещо добро, с което да залъжеш съвестта си.
Подхожда и на омразата. И на обидата.
Всъщност всичко опира до прошката. Всяко от гореспоменатите чувства е предизвикано от това, че хората не са свикнали да я дават. Някой някога е казал, че само Бог прощава. Сигурно същият, който е казал, че Той е само един. И заради него хората се молят на нещо, което не виждат. Вместо да се помолят на онези, които срещат всеки ден и които могат да им дадат това, от което се нуждаят.
От едната стана се намира чувството за вина. От другата-омразата и обидата. И само онези, стоящи от втората страна могат да премахнат тези чувства. Не е нужно много, но кой знае защо е невероятно трудно. Аз самата съм мразела само един човек в живота си. Но пък вложих много енергия в това. Сега не съжалявам за това, смятам го за положителна част от миналото ми, нещо, което успя да ме научи, че прошката променя нещата. Дори ако никога не я заявим пред "виновника". Дори ако никога не я признаем истински пред себе си. Просто да я почувстваме.
Прекрасна метафора.
Подхожда на безборй неща. Например на чувството за вина. Опитваш се да го прогониш с всички сили, а то те гложди ли гложди, докато ти разрани езика... Трябва ти клечка за зъби. Или конец. Или каквото и да е остро нещо, което можеш да натикаш между зъбите си. И духовният им еквивалент е нещо добро, с което да залъжеш съвестта си.
Подхожда и на омразата. И на обидата.
Всъщност всичко опира до прошката. Всяко от гореспоменатите чувства е предизвикано от това, че хората не са свикнали да я дават. Някой някога е казал, че само Бог прощава. Сигурно същият, който е казал, че Той е само един. И заради него хората се молят на нещо, което не виждат. Вместо да се помолят на онези, които срещат всеки ден и които могат да им дадат това, от което се нуждаят.
От едната стана се намира чувството за вина. От другата-омразата и обидата. И само онези, стоящи от втората страна могат да премахнат тези чувства. Не е нужно много, но кой знае защо е невероятно трудно. Аз самата съм мразела само един човек в живота си. Но пък вложих много енергия в това. Сега не съжалявам за това, смятам го за положителна част от миналото ми, нещо, което успя да ме научи, че прошката променя нещата. Дори ако никога не я заявим пред "виновника". Дори ако никога не я признаем истински пред себе си. Просто да я почувстваме.
Абонамент за:
Публикации (Atom)