-Не се надявай, - каза двойникът, - знам какво си мислиш. Но предлагам да се разберем още отначало, че аз съм ти, но много по-умен.
Гласът бе напълно неотличим от този на Морт, освен за особено добре тренирано ухо. То би доловило някакво превъзходство у него, макар и без да заподозре, че идва от нечии други гласни струни. Жестовете на съществото също бяха неотличими от тези на Мортимър, единствено погледът говореше друго. Очите на двойникът се смееха, но бяха изпълнени с омраза и отвращение от света. Същото се отнасяше за тези на оригинала, но в тях се долавяше и абсолютната решеност да заличи всичко, което посмее да се изпречи на пътя му. Не че го бе направил, но пък много му се искаше.
Морт проговори. Гласът му трепереше:
- Е? Кой си ти? И защо, по дяволите, си ми откраднал грозната физиономия?
Съществото се подсмихна точно така, както би се подсмихнал и самият Морт на подобна шега, ако не се смръзваше от страх.
- Добре. Както казах, аз съм ти... Поне в момента - допълни. - Не винаги съм бил същия, само от момента, в който влезе в това мазе, а след това имаше и наглостта да заспиш тук. Това е моето царство, докато някой глупак не благоволи да го разшири... и някой ден да ми даде света.
- Какво общо имам аз?
- Подходящ си за ролята - сви рамене съществото.
- Ако намекваш, че съм глупак, ще се погрижа да съжаляваш - отсече Морт. Мразеше да го обиждат. Страхът му изведнъж се изпари, заместен с гняв. - Казвай какво искаш.
- Пространство. Самоличност. Твоите, разбира се.
- Моето пространство не ти е притрябвало, щом си живял в място като това. Моята самоличност пък е по-нищожна и от тази на мравка, така че по-добре не си я избирай.
- Знам. Знам всичко, което и ти знаеш, мисля така, както ти би мислил, но имам и свои мисли и желания. Като това да те убия.
Съществото извади нож. Беше дълъг и много, много остър.
- От къде да започна? - попита.
- Виждам, че си започнал със себе си - отвърна Мортимър.
- Това... върви с проклятието...
- И какво е то? Да си грозен като мен, беден като мен и жалък като... е, като себе си, защото едва ли има нещо по-зле от теб...
Двойникът се ядоса, което силно зарадва Морт. За жалост другият видя радостта в очите му, вбеси се още повече и грабна лявата му ръка. С едно движение отсече китката и я хвърли зад себе си. Морт изпищя.
- Ето, - каза съществото и му подхвърли нещо. Беше чисто бял парцал, който Морт не бе виждал досега в мазето. - Притисни го към раната. Не ми се ще да умреш докато си приказваме.
Морт го послуша.
- И за какво проклятие става дума? - попита.
- Преди много векове, когато имаше истински вещици, аз тайно присъствах на един събор. Исках да убия вещиците, защото те кълняха хората несправедливо. Това обаче е непристъпна зона за един мъж и когато ме откриха, решиха да ме накажат. Жестокостта им не знаеше граници. Проклеха ме да не напусна околността, да нямам собствена форма и да не съществувам действително, докато някой не намери начин да ме убие. На една от тях това не стигна. Тя допълни да приемам чужда форма и да умирам заедно със собственика. Винаги да нося отпечатъците на смъртта, която искам да сполети другите.
- Значи си бил човек? - попита Мортимър.
- Точно така, колкото и да е невероятно.
- А какво ме чака мен и защо аз?
- Лигав въпрос, поне втората част. Ти ще умреш. Но преди това ще живееш тук, в това мазе, толкова време, колкото е възможно. За жалост мястото състарява безкрайно бързо, затова скоро ще имам нужда от нова жертва...
- Значи ще заемеш мястото ми? Не ти завиждам - рече Морт.
- Защото си глупак.
Морт отново се вбеси, посегна да вземе ножа от ръката на другия, но се поколеба. Трябваше да намери начин да го убие, но не се сещаше друг, освен да се самоубие. Не смяташе обаче да прави подобно нещо. Знаеше, че да го наръга с ножа е все едно да подпише собствената си смъртна присъда. Съществото просто щеше да си намери друга жертва. Как тогава?
Няма коментари:
Публикуване на коментар