Коледа

Първо да подчертая, че не ме бива особено в писането когато музата не се е показала ясно (Кинг казва, че неговата всъщност е мъж, който постоянно пуши; смея да твърдя, че моята е с неизвестен пол, всъщност самият и животински вид е неопределен, има малки, зелени крилца като очите на конска муха, постоянно се блъска в стените и оставя следи с острите си зъбки; ако не вярвате, заповядайте у нас да видите). Затова има голяма вероятност от този пост да не излезе нищо, но пък от друга страна усещам, че ще се позабавлявам с него.
Предполагам, че всеки възпитан човек би започнал с "Весела Коледа", вместо с обяснения за музи. Струва ми се и по-приятно начало. Така де, досега не съм виждала моята муза да пуши, но определено в последно време от нея се разнася някаква странна миризма, така че нищо чудно и да е захванала пурите на муза на Кинг (всички музи се познават; когато не са при творците си, са на гигантски купон с ужасяващо количество алкохол, наркотични вещества и рок-ен-рол в буквалния смисъл на думите; поне така твърди моята, а аз и вярвам: иначе от къде биха могли да измъдрят всички тези на пръв поглед идиотски идеи?). Всъщност исках да кажа, че музата ми смърди, та не е особено приятна компания. Добре, ето сега започвам истинския пост:
Весела Коледа! , макар и на патерички.
И като всеки (дървен) философ се чувствам длъжна да задам следващия въпрос: в какво се крие магията на Коледа?
Някога е било просто: Коледа, това е времето, когато дечицата са получавали, сьлед дълго очакване, своите свински суджуци и пайове със свинско месо. Познато? Значи или сте на повече от 30 годишни, или сте чели "Дядо Прас". (В нито едното няма лошо, но второто е по-приятно.) То и от името си личи: Коледа, времето, когато се колят свинете.
Сега обаче нещата са се поусложнили: вече ежедневно имаме толкова много храна, че ако се натъпчем още малко, ще се пръснем като задръстена тоалетна чиния. И съдържанието ни няма да е по-лицеприятно.
Пък и от собствен опит знам, че Коледа не е просто храна: тази Коледа не съм хапнала нищо, но настроението (като изключим постоянно спотайващите се мисли за храна) си беше коледно.
С други думи, има нещо друго. Много хора биха казали: подаръци. И това не е. Самото избиране и подаряване на подаръци, както и получаването им, са несъмнено изпълнени с някакъв особен трепет, но не те правят Коледа Коледа: понеже цялото семейство (добре де, частта откъм майка ми) се беше събрало по-рано (на 23), подаръците бяха раздадени по-рано. Тоест на 25 и подаръци нямаше.
На всичкото отгоре повечето хора се бяха разотишли по домовете си (някои-на 2500 км), което пък означава, че и събирането със семейството не е точната причина Коледа да се слави със своя дух.
И понеже моята муза, която се беше появила за малко, колкото да ми се изсмее в лицето, се върна на безкрайния си купон (който, предполагам, безкрайно и е писнал: много хубаво никога не е на хубаво), друга идея не ми хрумва. Може би просто всеобщата еуфория от всички тези неща, приближаващи се стремглаво, за да стигнат навреме на 25 декември, е надвила всички сетива, които пък крещят, че, в моя случай, нито едно от тези неща не е пристигнало в правилното време... а някои неща въобще не пристигнаха... Кой знае?...
Ако това беше пост във форум, щях да се почувствам длъжна да се извиня: все пак не всеки е длъжен да чете историята на моята Коледа, пък и музата ми със сигурност не би могла да се пребори с каквото и да било за чиито и да било интерес... Но това си е моят блог, в който мога да си пиша каквото си поискам, затова никакви извинения нямат място тук (освен в онзи пост отпреди няколко месеца).

ПП: Много от постовете имат нужда от корекция, защото (почти) всички са чернови: така и никога не намерих време да ги препрочета и пооправя (ако въобще е възможно). Обещавам някой хубав ден (не задължително слънчев: тук не са много често явление) да свърша тази работа.

What's going on? I need to know what's going on! Now!!!

Странни са обратите на съдбата... а още по-странни са знаците, които ни дава. Научи се да разпознаваш знаците и ще си се научил да избираш сам пътя си...

Чернова

We've always feared the darkness. Oh, yes, we have. But since she was just a kid under the blanket, she knew that looking in the dark room makes the fear if not disappear, then at least diminish.

She always used this. No one else seemed to realize it. Fear exists if there is something unknown. When you know your enemies well enough, you don't fear them.


She touched her nose. She was feeling dizzy the whole day and she was dreaming of the evening which seemed so far...

She tried to concentrate. It was very important to listen in the class: otherwise it was almost impossible to learn at home. At least not without her parents help, something she didn't want to ask for.

- What is the meaning of the word communism? - The teacher asked. She sighed. History. Then she raised her hand.

The teacher looked around, awaiting the students to figure out the answer. He didn't have any chance to ask someone else, so he said:

- Yes?

She gave the answer.

-Very well - said the teacher and continued the lesson. She listened carefully despite the fact that concentration didn't come easily, it didn't come at all.

At the end of the lesson she took her stick and rushed to the door. No one came in her way. She stepped with the self confidence of someone who knew every single cm of the place and so it was.

In the passage a girl came to her and touched her shoulder.

- Hay, Anny, how's it going? - she asked, touching the girls shoulder on her turn.

- Not really good, I'm having problems with maths and besides the teacher doesn't like me. - Anny said and made a face. - How's with you, I haven't seen you for ages!

- Well... my dog wasn't ok and obviously the last months we're so close, that I felt bad myself. But it's ok now.

- Nice - Anny said.

They walked some time in silence.

- Are you really going to do this? - Anny finally said.

- To do what?

- Go to school like the others. This is your chance not to! You don't have to! You can do whatever you want and no one will tell you anything!

- You don't understand. I can't do anything I want. I can't do anything at all. I'm blind, Anny. I can do whatever I want but not the only thing I really want, ok? And I'm not going to sit and wait silently to die. Not me. My life might be different from the life of the others but it's not going to be less worthy. I swear.

Anny looked at her very closely. She didn't say anything. Suddenly she was afraid.

They stood like that for a while, then the bell rang and they rushed to their rooms, she with her stick, making her way like a ship through the water.

The next class was Biology and they had to make a test. When she came in, the teacher said to her:

- I will give the others the test and John will stay with them as long as we're busy, ok? - his voice was comforting. She liked him.

- Yes, thanks.

After he had given the other students the test they went to a small classroom next door.

- So. - he said quietly. There was nothing in the intonation to suggest a question.

- Yes - still, she answered. She knew he needed the answer.
- You know, I've never had a student like you.

- Surely not. Every other who got blind went to a school for blind children, didn't they?

- No. I've never had a student who could remember every single word I say and understand it, feel it and finally replace it by one's own words - said the teacher.

- Thank you, sir - she could only say.

- Thank you, too, for giving me so much to teach my students.

She blushed.

- Now - he said. - I heard, that you could type?

- Yes, I can.

- Well, let me see - he said and smiled. She knew he smiled and she was thankful. He was the only one who didn't think it was stupid to smile to a blind person.

Утринен топъл хлад

Сърцата бавно се топят
и сливат
и пълнят се със плам.
Душите никога не спят,
заливат
умове със приказки от тук и там.

Ръката леко се спусна
през меката коса.
Стъпало нежно се отпусна
на тревата влажна от роса.

Мъглата тихо се просмука
в мислите, но без сполука.
Сърца се сляха.
Души се смяха.

CaSey said: toi e ot otdavna
CaSey said: tva ne e neseriosno...

Не знам дали да се съглася, но що се отнася до музика (както в случая) в общи линии почти във всички случаи е вярно, стига да дефинираме правилно думите "сериозен" и "отдавна". И Глория уж е от отдавна...
Трябва да поразсъждавам по-сериозно по въпроса.

I think I finally found what I'm going to do later in my life. I'm very proud. There aren't a lot of people of my age who really know what they want, what they live for, what they belive...

"There's no way I can repay you for what you've done for me. So rather than try I'm just going to ask you to do something else for me. Find the joy in you're life."

Цели три дни!... Или "само"?

Tя потрепери, докато ръката и опипваше за копчето на будилника. Навън все още бе тъмно. Имаше скреж по прозореца, въпреки че бе едва средата на септември.
Момичето въздъхна. После бавно стана и навлече стар, но топъл пуловер. След това отиде в хола, където някой вече бе светнал лампата, вероятно вторият и баща. Тя седна на един стол и прегърна колене. Трепереше леко, но вече не от студ.
Вратата се отвори и вторият и баща влезе, облечен в най-мръсният панталон на света (повече мръсотия не би могла да се задържи), явно се приготвяше за работа. Усмихна се и каза:
- Е? Готова ли си?
Бе шест часа сутринта, но той бе весел.
- Не. - Каза тя. Гърлото и се бе свило, но в очите и нямаше сълзи. - Не искам да ходя.
- Знам. Ще отидеш ли?
Тя не отговори. Не помръдваше
- НЕ искам да ходя - повтори тя. - Не знам какво да правя.
- Отиди.
- Вчера... вчера отидох твърде далеч. Сега не мога дори да се разплача.
- Тогава недей. Усмихни се. Това също е израз на чувства.
- Не мога.
Въпреки това сълзите потекоха по страните и.
- Не знам какво да правя, не знам... искам... не искам да ходя, но ако не отида... Не знам.
- Тогава ставай, обличай се и тръгвай- каза той, след което започна да си приготвя сандвичи за обяд.
Тя поседя още малко, търсейки начин да избяга, след което последва съвета му. Докато се обличаше спираше горе долу на всеки две минути, за да се въздържи от това да хвърля неща по стените.
След половин час събуди майка си да я закара. Не каза нито дума на втория си баща, беше му бясна, но знаеше, че той е прав. Той винаги бе прав. Искаше и се да му крещи, но нямаше за какво.

***

Автобусът беше почти пълен, но едно място бе незаето, както винаги. Това до нея. Тя бе смръщила вежди под шапката си с козирка и гледаше филма, който бяха пуснали. Не обели нито дума през цялото пътуване. Сякаш за да увеличат гнева и, всички останали си говореха така, сякаш не се бяха виждали с години, въпреки че всъщност едва преди два дни бяха седели заедно в класните стаи.
Пристигнаха в някакво село на около 15 км от хижата, в която щяха да нощуват. Останалото трябваше да изминат пеша, с раници на гърба. Тя не си представяше как ще се справи. Вървеше заедно с другите момичета от класа, но те сякаш не я забелязваха, или пък я гледаха странно, когато кажеше нещо, заатова тя си мълчеше. Поредният безумно скучен ден, помисли си тя в началото, но пътят се оказа по-труден от очакваното и изискваше голямо съсредоточаване, затова тя нямаше време да скучае. Казваше по някоя дума от време навреме, сякаш само за да поупражнява гласа си, защото очевидно никой не я слушаше.
Когато пристигнаха, всички бяха толкова уморени, че не успяваха да съберат мислите си, затова беше доста тихо в хижата. Момичето вървеше със съученичките си, храни се с тях и поседя с тях в половинчасовата почивка, но не говореше много. Намираше ги за скучни, явно и те нея.
След вечеря бе заплануван разговор с класа. Всички седнаха около една маса и трябваше да отговарят на въпросите на двамата учители. Единствената разлика с ежедневното училище бе, че не трябваше да зубрят и не ги оценяваха.
- Представете си, че класът е кола - каза учителят по математика. - Каква част сте вие тогава? И каква искате да бъдете?
Класът се разшумя. След няколко минути всички бяха написали своя отговор на предварително раздадените листове.
Няколко души вече се бяха изказали, когато дойде нейният ред.
- Аз съм резервна гума. - Каза тя. Очите и блестяха.
- А какво искаш да бъдеш? - попита учителят. Всички мълчаха, затаили дъх както винаги, когато тя говореше.
- Ще ми се да съм задна лява - каза тя. Класът издиша.
- И защо?
- Защото ми е трудно да се впиша, а искам. По-скоро... иска ми се да си мам някого тук.
Тишината отново се възцари, по-дълбока отпреди. Тя се огледа, след което каза, с по-весел тон:
- Ама защо млъкнахте всички?
Съучениците и отново се разприказваха, след което упражнението продължи.

Следващото нещо което направиха бе да изтеглят листче с името на някой свой съученик. Задачата бе през целия следващ ден да наблюдават съответния човек и вечерта да разкажат какво са видели. Тя изтегли най-активния и най-досадния човек в целия клас. Лесна работа.

***

На другият ден станаха в седем и половина. Нямаше никакво време за нищо, така че момичето не успя да запомни почти нищо в промеждутъка между събуждането и потеглянето с дребния, разбрицан автобус на сигурно повече от двайсет години. Момчетата се забавляваха като го клатеха напред назад, докато един учител не им съобщи, че автобусът изглежда стар, но всъщност е...много стар. Те се притесниха и седнаха мирно.
Тя си мислеше за топлото легло вкъщи, почти готова да отпусне глава. В един момент чу:
- Хей, да не заспиш!
Тя усети, че е затворила очи, отвори ги и видя ухилена физиономия насреща. За миг бяха застинали, после лицето се отпусна надолу, имитирайки заспал човек. Тя се засмя.
Предния ден бе чула същото момче да пее в най-трудния участък от пътя, което я бе изненадало. По принцип това бе едно от най-тихите момчета в класа. Любопитството и бе събудено.
През този ден бяха планувани две неща: строене на мост и преход. Първото звучеше тревожно, защото учениците трябваше да се справят сами, само с няколко дървени кола и въжета, а реката бе широка повече от шест метра.
Момичето се оказа в група с няколко момичета и няколко момчета, сред които и вече споменатото. Оказа се, че освен певчески талант, него го биваше и във вързването на възли. Също така излезе и роден лидер. Събра групата, каза какво трябва да се направи. Всички инстинктивно изпълняваха.
Тя бе повече от впечатлена. Научи се да вързва здрави възли, поразговори се, пусна някоя и друга шега. С две думи, изуми всички, най-вече онези, които интересуваха нея.
Строенето на моста се оказа сполучливо. Нейната група бе по-бавна от другата, но конструкцията се оказа толкова стабилна, че когато трябваше да я разрушат се поизпотиха повече, отколкото при строенето. В крайна сметка никой не се намокри, докато другите момчета вече джвакаха с поне един крак. За щастие помогнаха за развалянето. Тя реши, че тази част от екскурзията и харесва най-много.
Следобеда бе отреден на похода. Класа бе разделен на три групи, които потеглиха по различно време с карта в ръце и надеждата да намерят правилния път, защото в противен случай щяха да се принудят да вървят по-дълго. Тя бе във втората група, заедно с близнаците, двама досадници и още едно момиче, което тя намираше за безинтересно, защото никога не и обръщаше внимание. Но всички вървяха толкова бързо и бяха така въодушевени да пристигнат първи, че скоро настигнаха първата потеглила група. В нея имаше още няколко момичета, поради което тя отново се оказа сама сред хора. Но споменът за прекрасната сутрин, за шегите и закачките я радваха и тя вървеше спокойно и уверено. Откриха правилния път безпроблемно, минаха покрай кръста, който трябваше непременно да снимат и стигнаха точно навреме, преди пикочните мехури на момичетата да се пръснат. Ръководството на единия от двамата близнаци, иначе толкова бавен и, да го кажем направо, заспал, ги доведе безпроблемно в хижата.
След вечерята следваше поредният разговор с класа, по време на който трябваше да разкажат какво за научили за човека, чието име бяха изтеглили предния ден.
Всички разказаха каквото имаха да разказват, тя също, нещата минаха безпроблемно.
След това имаше малка почивка, през която тя седна близо до момчетата, които и бяха направили впечатление през този ден. В един момент момчето с певчески талант (или поне желание) се обърна към нея и каза:
- Знаеш ли, мислех, че си изтеглила мен.
Тя го погледна странно.
- Ами беше толкова отворена и усмихната днес, смя се на шегите ми...
- А не ти ли хрумна, че може би са били смешни? - подкачи го тя, защото той се бе изказал по-рано същия ден, че на групата "и липсвала самоувереност". Той се засмя.

***

На следващия ден оставаше само още един разговор и чистене на стаите.
По време на разговора трябваше да пишат писма до самите себе си след 2 години. Тя се обърна наистина сериозно към бъдещото си аз и му каза да дава все така напред. Усмивката не слезе от лицето и докато пишеше.

***

Няколко дни след това момичето вече започваше да взима участие в разговорите, смееше се, говореше в час понякога... въобще всичко, което е нужно на един ученик, за да се чувства добре в училище.
Вторият и баща го забеляза и една сутрин я подкачи. Тя се засмя, потвърди и след известно колебание му благодари. Така и не разбра дали той знаеше за какво точно.

Диалог

Гняв, разочарование, сълзи, напиращи да потекат... Абсолютно...
"Не."
Какво не? Какво не? Кажи ми.
"Няма да стане така."
Как?
"Не искам да чувам такива неща."
Какво, какво съм казала, какви неща?
"Гняв."
А, и ти ли?
"Не."
Ами?
"Няма гняв. Няма разочарование."
Ха, напротив, има. Има, и то навсякъде. Има ги дори в теб, та ти си създаден от тях.
"Не."
Какво не? Какво пак обърках, не се гневи!
"Не се гневя. Няма гняв."
А какво е всичко, което виждам наоколо? Дръжки? Има гняв. И разочарование. Те убиват хората, не виждаш ли?
"Не."
Да нямаш нужда от очила? Имам една леля...
"Не. Не това. Не те убиват хората."
А какво тогава? Какво ги кара да страдат? От къде идва идеята за психиатри? Нуждата създава...
"Не. Хората сами убиват себе си."
Така ли? От къде накъде? Вярно се убиват един друг, но аз не говоря за това... Нито за самоубийците.
"Не. И аз не говоря за тях. Хората убиват себе си с убеждението, че не могат."
Не могат какво? И от къде идва това убеждение? От теб?
"Не. Хората вярват, че не могат. Каквото кажеш."
Да скочат от високо, без да се пребият? Не могат.
"Напротив. Могат. Могат всичко. Имат всички средства, които са им нужни. Имат тела, които действат безотказно. Имат умове, способни да решат всяка задача. Имат планета, на която да живеят. Какво не могат?"
Не могат да се преборят със собствените си умове.
"Защо?"
Такива сме създадени!
"Не. Създадени сте способни. А сега не сте."
Защото всичко е толкова сложно!
"Защото сте способни да се справите. Ако не бяхте, нямаше да го създадете такова."
Ние нищо не сме създали!...
"Така ли?"
Така!.......
"Намери лоста."
Кой лост?
"Който ще отключи съзнанието ти."
Няма лост! Такива сме! Не можем...
"Ето пак."
Не можем да се променим...
"Преди време сте били маймуни."
Не ние...
"Вашите предци."
Да. И...
"Щом те могат да създадат вас, на вас какво пречи да създадете способни наследници?"
Ние...
"Не. Няма да слушам, не ме интересува. Имате всички средства. Имате..."
Но...
"Значи можете."
Аз...
"НЕ. Не аз. Ние. Можем."
Да...
"."

Всичко се случва според ясен сценарий. Никога обаче не съм твърдяла, че сценарият е предварително написан, или пък че нямаме избор. Той се пише от всяко наше действие, променя се в зависимост от действията на други. Но съществува, защото всяко нещо, което се случва някъде, води до нещо друго, било то на милярд светлинни години. Ефектът на пеперудата. Съдба. Реалност.

***

Всичко трябва да се случи по определен начин. Сбъркаш ли начина, не можеш и да постигнеш целта. Защото всяко нешо е създадено да служи на определена вяра и да изпълнява определена функция. Защото всеки живот се движи, макар и по собствен избор, по определен път и този път, заедно с всички други, е начертан на една карта, която се пази на ръба на човешкото съзнание. Само онзи, който разчупи границите на своето съзнание, може да зърне картата и да избере друг път, неначертан и неописан. Само такива хора могат да превърнат действията си в истина и да създават нови пътища за други, а не да повтарят до болка познатите стари действия.
Ще ми се да имаше повече от този вид, защото старата карта вече се износва, употребявана от толкова много умове...

Them and they

They get to our minds, they change our thoughts, they kill our feelings.
They come in the middle of the night, in our dreams. They promise to give us what we dream of, they promise to give us love, to make our loved ones happy. They speak to us. They almost live with us, in our thoughts and dreams.
The just lie, without having tongues, they make us hate, without being able to feel themselves. They kill us without having any real body to do it... They kill us through ourselves.
They are dead. Dead paper, that's what they are . Dead trees, changed to something else. Just... things. Things that can kill. But it is said that not the knife kills but the hand that holds it.
Why do we let that happen? Why are we... slaves of things, when things were supposed to serve us? Why do we let ourselves sink, die slowly just of nothing? And, what is worse, we die, but we can't even understand that... We keep... functioning, but we are dead, dead inside... And they go on to the next victim...
They are killing me. And there's nothing I can do...
There's noone there to save me.
They are all dead.

You can find so much only if you start searching with the idea that there's nothing to be found...

Глупакът и интелигенцията

Знаете ли, всъщност не е толкова впечатляващо. Може би това е и проблемът.

Някои казват, че чудесата се случват навсякъде около нас. Други-че първите са идиоти.

Предполагам, че в един или друг смисъл и двете мнения са верни. Хората правят чудеса постоянно. Само че са малки и незабележими нещица, и понеже са такива, никой не им обръща внимание. Вероятно ги забелязваме единствено когато спрат да ни се случват, но дори тогава не признаваме. Май му се викаше "лош ден". "Просто имам лош ден".

Ами добре, мисля си обикновено. Имай си. Какво от това, че не вярваш? Какво значение има? Щастливците, които знаят и вярват и разбират, на тях... не им пука. Те са толкова малко и толкова самотни, че един глупак повече или по-малко не им прави впечатление. А другите... ха, те много се "радват" когато се появи поредния като тях, защото не се чувстват толкова самотни в глупостта си.

На всичкото отгоре смеят да твърдят, че щастливите хора са всъщност истинските глупаци, защото "се носят из облаците", не виждат реалността... докато те всъщност гледат истинския свят в лицето и му се усмихват. Не обръщат внимание на трудностите, понякога дори им се радват, защото придават смисъл на всичко... Живеят в своята приказка и и се наслаждават. А глупаците ги обиждат.

Понякога се питам от кой вид съм. Все си мисля, че съм от щастливите. Приемам трудностите и се боря, усмихвам се, когато ги срещна, смея се с глас, когато ги победя. Често се съмнявам в някои неща, но в други вярвам непоклатимо. Ще се променя. След няколко години съвсем няма да мисля по начина, по който мисля сега. Казват, че съм наивна мечтателка, просто дете... Но знаете ли, веднъж четох нещо, написано от един много мъдър човек: нима децата не са най-добрия пример за подражание? Нима не трябва да изследваме света по същия начин като тях, с вяра и очакване за нещо хубаво?

Кой е глупакът в края на краищата?

Get ready...

I... well... no idea... well, you choose (:

The world stood still. Everything was waiting. I didn't know what to do.

***

The night was dark. Yeah, what a surprise, isn't it? The moon was big and shiny but one didn't get to see it with all those clouds up there. Clouds are important.
Of course, there was rain. There always is when you need it. Actors can do their best, but the weather will always be better.
Black and white, black and white. Black all around, white inside. That's what I've been told.
There was a little light somewhere, but I didn't really know where. At that moment I wasn't really myself, so I couldn't feel the space around. I just knew there was light. And it got bigger.
The silence danced. I didn't feel that either, but there is always silence. It danced all around. It could scare me, but it didn't. I didn't notice it. It wasn't important.
The light touched me. But... no, I'm wrong. It wasn't possible. It came out of me. I felt the teacher. The only thing I could feel.
I didn't hear words. I didn't feel them either. But I felt what he meant. I knew he was there and that was all about it.
I felt it. I didn't know what was "it", but suddenly it became strong, far to strong to survive. That's what I thought. But then... it stopped and I knew. It was what I was suppose to do. And it was where I was suppose to go. Strangely enough, it was who I had to be, too. And what.
Words are weak. I knew I'll never be able to explain. I don't have to. No one would understand, even if I could. Ever. It's something everyone knows. But... no, no, that's not truth. Only a few people know it. Only a few people have felt it.
Big and clear and somehow shiny and white and blue at the same time, and a little orange, and... Amazingly beautiful, that's for sure. Giant and at the same time I could put it in my hand... And... so great that I couldn't stand watching it, touching it in that great world of silence... I wanted it to leave, to go somewhere where it would find peace... Where it would be. But it wouldn't go. It stayed. It didn't feel so strong any more, but it still felt.
Then I was back. It felt as if never had happened, but I knew. It had and I could feel it. I knew where it had gone. There, where the biggest muscle had to be. And I knew it was still there, but it was not alone. There was another living thing there. And it died a little every time when I did something against its will. And it hurt my heart. It did and still does so bad that I prefer doing what it says.
One day I would realize that the thing there was actually me. It was the so called soul. And I got it when I felt that thing, that amazingly beautiful thing.

***

That was then, this is now.

- Are you OK?
-Yeah, sure I am, what's up?
-So?
-I... no, thank you.
-What? Why?
-I... I've got some work to do.
-Right...
-Yeah...

Sorry...

I'm sitting here. My soul feels black.
The music pours. I'm thinking. I'm thinking about all the people I've hurt. And about those I keep hurting. Just by not closing my mouth. About my dad, whom I hurt the most just because I did what I had to do. About my mum, who has enough problems without me telling her that she doesn't understand me or whatever. About my friends, who I left here without any shame.
I'd like to say I'm sorry. I'm sorry for all that, I'm sorry that I can't think before I say something. I'm sorry that I hurt you all. I'm sorry that I love you, 'cause that means I'm gonna say something stupid sooner or later. I'm sorry that I lie to you sometimes. There's no excuse for that. Still, I'm sorry. I think I do it 'cause I believe this is a way not to hurt you... And I'm sorry. I'm sorry I'm sometimes a bitch to all of you. I don't ask you to forgive me. But I hope...

Пътуване

Колко странно. Живея в Белгия. Не, не това е странното. Странното е, че когато съм тук, ми липсва България. Тоест... не самата тя. Нея нося със себе си където и да отида. Тя е като кожата ми - без нея не съм нищо повече от парче месо с кости. Липсват ми хората, небето (все по-рядко), приятелите най-вече. Другото... е, другото винаги се нарежда някакси. Те обаче ми липсват.
Сега заминавам за България. Днес. Вечерта. Тоест все още не съм заминала. А тук вече ми липсва. Мисля усилено, за да си спомня какво точно ми липсва. Мястото? В този апартамент порастнах. Звучи странно, след като живея тук от по-малко от година. И все пак е така. Тук взех най-важното решение в живота си досега. Тук научих хиляди неща, преборих се със себе си безброй пъти, станах по-смела, по-силна, по-... Какво още? Не знам вече. Може би пък ми липсват хората? Да, и това го има сигурно. Майка ми и Рене. Първите хора, заслушали се в моя глас. Първите, на които им пука за личността, а не за дъщерята. Или приятелите? Ха, какви приятели... Знам ли, може да има нещо и там. Възможно е, но честно казано не ми се вярва. Какво друго? Усещането, че съм си на мястото? Че съм точно там, където трябва да бъда точно в този момент? Не знам. Вероятно основната причина е, че вероятно когато се върна няма да живеем вече в този апартамент. Идеята, че вероятно няма да го видя повече е депресираща. Вече описах какво е той за мен... Шит, скапано е така, в края на краищата отивам да видя хората, които така са ми липсвали и после ще се върна... Защо се чувствам така?

Аз ли искам прекалено много?

Хм. Не знам как точно да опиша какво ми се върти из главата, но имам нужда да го напиша някъде, а т.нар ми дневник се намира в другата стая (тоест твърде далеч, във ваканция съм все пак), затова ще се опитам да се изразя тук.
Аз се занимавам изключително с изкуства. Рисуването ми е страст, която развивам от малка (вече 10 години някъде станаха). Рисувам често и по много (в последно време по-малко единствено поради липса на време) и изпитвам удоволствие от това. Напоследък започнах да създавам все по-добри неща (като това например) и това, разбира се, ме кара да се чувствам великолепно. Интересно, но от майка ми получавам основно критика (за примерната рисунка тя каза, цитирам, "е, прилича на кон", което очевидно е шега, но това не обяснява липсата на истинско мнение). Последният ми проект е свързан с един изключителен изпълнител (певец И китарист, и в двете го бива), Брус Спрингстийн . С него имах много сериозен проблем, изпусках нещо, което го правеше всъщност него самия. Когато най-накрая открих какво и го поправих (човекът има обратна захапка, което почти не личи по принцип, но от светлосенките се вижда), не можех да си намеря място от радост. Най-големият му фен (втория ми баща) реагира с нещо от типа на "Ахаааа...", и то в 12 през нощта, на ужасна светлина. Майка ми каза точно: "Все още липсва нещо, вратът му не е ли малко по-дебел, устата му е еди-каква- си..."
Вероятно аз съдя прекалено строго, все пак не всеки би могъл да разбере усещането, което изпитва... ъх, ужасно изтъркан израз, творецът пред своето творение. И все пак... не знам, според мен всяка майка би трябвало да подкрепя детето си в начинанията му (освен в случаи като Хитлер, разбира се). В края на краищата не съм тръгнала да скачам с парашут, та да очаквам от нея да оцени фигурките, които правя във въздуха (не че не ми е минавало през ума).
Аз ли прекалявам?...

Мистерия 8

Вървях, а понякога и тичах, толкова далеч, че навлязох в непозната местност. Безпроблемно избягвах градчетата наоколо-щом вонята на скука и мръсотия изпълнеше ноздрите ми, свървах в противоположна посока.
Но в един момент се уморих. Не бях спирала повече от 36 часа, мозъкът ми отказваше да функционира, а сетивата ми се изостриха болезнено. Бях принудена да се преобразя, защото волята ми вече не успяваше да се пребори с инстинктите. А във вълча форма нямах нямаше никакъв шанс. Единственото, което можех да направя, бе да утоля желанието и на двете форми: пъхнах се в изоставена лисича дупка и заспах.
Събуди ме добре познат конски тропот. Този път конникът бе сам, а животното ме надуши веднага, защото отскочи на поне 2 метра, докато минаваше покрай дупката. Можех да остана вълк и просто да избягам. Вероятно щях да бъда застреляна, ако бях опитала. Можех и да се преобразя, да обясня липсата на дрехи с крадци и да си тръгна... но нямаше да стане, разбира се. Човек като този, защото това беше мъжът от предния ден, за нищо на света не би оставил млада жена да си тръгне така. Аз избрах да остана вълк и да се престоря на "загубеното" си куче.
Слушах как мъжът завързваше коня си за едно дърво наблизо, въпреки че животното се дърпаше колкото се може по-надалеч. След това чух и стъпките. Звярът бе затворен на сигурно място в клетката си. Сега бе времето на невинното кученце.
Когато той отметна няколкото стръка трева, които ме скриваха от погледа му, аз изскимтях с добре отработения поглед на изстрадало животинче. Той се изсмя (великолепен звук, помислих си) и ме подкани да излизам. Първоначално отказах, но когато той измъкна парче солено говеждо от дисагите на коня си, нямаше как да устоя. Измъкнах се навън и загризах лакомо местото.
През това време мъжът ме оглеждаше от всички страни и си мърмореше нещо под носа:
- Очевидно е вълк, никакво колебание по въпроса... и въпреки всичко има нашийник... Вероятно онази жена го е намерила като кутре, не би могла да опитоми вълк...
Той и идея си нямаше колко бе прав. Не можеш да опитомиш вълк, дори самият ти да си този вълк...
Когато приключих с месото, мъжът ме погали по главата и ми каза:
- Срещнах господарката ти, знаеш ли? Тя се притеснява за теб.
След това завърза ласото си около каишката ми и яхна коня си. Последният осъзнаваше бегло, че се намира в единия край на въже, свързващо го с най-големият ужас в живота му, затова се опита да избяга. Препосна в див галоп. За щастие един диво израстнал вълк безпроблемно може да тича редом с домашен кон, ако ще и в най-бурния му галоп. Мъжът върху коня явно се забавляваше от скорстта, но и леко се притесняваше за мен. Аз обаче тичах с очевидна лекота, та скоро той престана да поглежда през рамо да види дали още съм там. А аз исках да бъда там, исках този мил човек да се грижи за мен. Исках да сложа край на постоянните проблеми покрай пълнолуние. Исках да имам господар. При тези мисли затичах дори по-бързо от коня.
- Хахахаха - засмя се конникът. - Нямаш търпение да се прибереш у дома, а?
Подсмихнах се, или поне щях да го направя, ако бях в човешка форма. Наистина нямах. Макар все още да нямах представа къде е това у дома.

Мистерия 7

Свърнах по някаква пътека. Не знам защо избрах точно пътека, след като можех да мина откъдето си пожелая. Горите бяха моя територия все пак.
Вървях по пътеката бавно и спокойно. Раните от сблъсъка вече заздравяваха, кръвта отдавна бе спряла да тече. Всъщност буквално изчезваше от кожата ми, а и от превръзките. Тя не можеше да съществува извън тялото ми, затова предприемаше единственото и достъпно действие: да се върне вътре в него. Върколак не може да умре от загуба на кръв, но кръвта му не може да оцелее без него...
Нещо дълбоко вътре в мен ме приканваше да се преобразя. Пищеше, че във вълча форма никой нямало да заподозре нищо. Разумът ми обаче подчертаваше, че полицията вече със сигурност не търси човек. Не и ако наистина Дилън е поел разследването.
Изведнъж чух ритмичен звук. Конски копита? Да бе!, помислих си, нали тук беше конната база? По дяволите!
Огледах се. Дрехите ми бяха поразпокъсани, но за щастие бях успяла да се върна в апартамента си и да се облека, та не приличаха на дъвкани от глутница. Първата ми мисъл бе да се скрия, но надуших страха на конете. Ако имаше поне един добър ездач, то той щеше да провери причината за този необичаен страх. И щеше да ме открие. Затова предпочетох да продължа по пътя.
Бяха два конника. Единият носеше каубойски дрехи, в които изглеждаше по всеки друг начин, но не и глупашки, както би се очаквало. Другият беше двайсетгодишно момиче, облечено в дрехи за езда и с лъснати до блясък ботуши. Мъжът усети чувствата на коня си, момичето - не.
- Здравейте, г-це - каза той и се усмихна. Очите му обаче ме оглеждаха подозрително, пък и смърдеше на недоверие.
- Здравейте. Излязох да разходя кучето си, но то избяга нанякъде - казах. - Не мога да го намеря.
- Затова ли имате каишка на врата си? - подсмихна се той. Конят му се дърпаше колкото се може по-надалеч от мен.Той обаче го удържаше впечатляващо добре.
- Всъщност не, това е дълга история. Традиция от гимназията, нали знаете - отговорих, без да се запъна нито за миг.
- Разбирам - каза той.
- Да тръгваме, Ралф - каза момичето. - Конете ще се побъркат от страх. Изглежда нашата среща с тази госпожица ги притеснява.
- О, вероятно защото имам три големи кучета, миризмата им плаши другите животни.
- Разбирам - каза мъжът. Разбира и още как, съобщи ми носът ми. Разбира, че нещо не е наред с теб!
- Приятна езда, г-це. Г-не.
Те ме подминаха. Можех обаче да чуя движението на врата на мъжа. Обърна се да ме погледне. Звярът поиска да захапе. Човекът - да го погалят по главата...

Мистерия 6

Вървях. Какво ли друго можех да правя? Чувствах се гонена, а така си и беше. Бях уплашена, засрамена... Но най-много се страхувах от самата себе си.
***
Вървях без посока. Бездруго нямаше къде да отида. Влизах от един бар в друг, понякога забързвах, понякога спирах съвсем и се питах какъв е смисъла. А после тръгвах отново.
Пред мен се простираше мръсен тротоар. Толкова плочки липсваха от него, че човек започваше да се чуди дали това е тротоар с дупки, или пътечка с подозрително правилни по форма камъни.
Провирах се между хората, забързани, кой за работа, кой - за вкъщи. Не носех нищо, освен дрехите на гърба си. Влязох за миг в някаква сграда, не намерих нищо, което да ме задържи там, и излязох. И се блъснах в някакъв мъж. Извиних се и продължих. Надуших обаче нещо странно у него. Беше... дълбоко замислен. За съжаление точно в този момент мислех повече с носа си, отколкото с мозъка, затова не видях лицето му. Той обаче не пропусна моето, макар и да не знаеше това.
***
Вече бях извън града, когато реших да си вляза в един крайпътен супермаркет, за да си купя нещо за ядене. Имах малко дребни пари. Избрах си от онези опаковани сандвичи, които никога не съдържат онова, което пише на опаковката, и понечих да платя, когато видях телевизора. Излъчваше новините, по-точно някакъв полицейски инспектор се изказваше за странната злополука на пътя предната вечер. Човекът в общи линии си мънкаше под носа, което значеше, че никой от полицията си няма и най-малка идея какво става, но че със случая се е заел инспектор Дилън. Кръвта ми се смръзна. Платих сандвича и излязох навън.
Вървях бавно по края на пътя и се опитвах да мисля. Не ми се удаваше. Знаех, че щом с това се занимава Дилън, шансът ми е много малък. Той беше от онези ченгета, които не вярват, че има нещо невъзможно. Веднъж беше казал "Има ли желание, има и начин." В общи линии това, казано от неговата уста, значеше, че всеки скапаняк, който има достатъчно мерак, постига каквото си е наумил. Също така таеше и заплахата, че той самият е един скапаняк, наумил си да не допуска другите скапаняци да прецакват нещасниците, оказали се на пътя им, поне не и по незаконен начин. А законът, според Дилън, се свежда до това какво самият Дилън смята за законно. Което в общи линии водеше до извода, че последният е много, много добро ченге.

Логика

Както се забелязва от предишните ми постове (а и донякъде от датите, на които са писани), аз съм азбсолютно нелогичен човек. И се гордея с това. Защото логиката е дълбоко вкоренена в мозъка ми и ми позволява да разграничавам логично от нелогично, което обаче не означава, че ме кара да избирам за логичното...
Но едно важно правило в тази нелогичност създава своеобразен ред: никога, за нищо на света, не позволявам да пречи на други хора. Не и наистина. Понякога се случва някоя глупост от типа на това да забравя нечий учебник по математика точно в деня преди контролното, та бедния нещастник трябва да си изкарва нещата на ксерокс, но това не се брои. Прекалено лесно поправимо е.
Затова, отново, един призив: моля ви се, бъдете логични в отношенията си с другите хора! В противен случай може да докарате някого до лудницата!

Живот

"In 5 years, you’ll be exactly the same as you are now except for the books you read and people you met. :)"

Не съвсем. Живота те променя. Мен-много по-бързо отколкото някога съм си представяла.
Ще го кажа така. За първите 16 години от живота си мога единствено да кажа, че съм прочела много книги. Няма начин да опиша колко. Просто и аз не знам. Друго обаче не може да се каже. Срещнах много хора (защото учих в много училища), но повечето просто минаха и си заминаха. Няколко песъчинки оставиха гигантска следа в душата ми. И толкова. Променили са ме съвсем мъничко. Почти нищо не успя да достигне душата ми.
През последните няколко месеца се превърнах (най-накрая) в себе си. Дълбоко в душата си започнах да осъзнавам кое е истинско и кое - обикновена дрънкулка. Истинска, но без никаква стойност. Научих се да си задавам въпроса кой всъщност задава цената и как така за различните хора едно и също нещо има различна стойност. Разнищих кътчета от собствените си съзнание и подсъзнание, за които нямах представа че съществуват. С една дума, надраснах многократно не само себе си, но и най-смелите си мечти за онова, което съм си представяла, че мога да бъда. Преодолях безброй страхове (и една фобия), позволих си да мечтая за неща, над които другите се надсмиват (защото смятат за невъзможни), открих, че собствените ми граници са далеч по-големи, отколкото съм си мислела. Позволих си да чувствам, да се променям, да вярвам, да искам, да мечтая. Научих, че всичко идва и си отива и това, макар да натъжава, не бива да ни спира по пътя ни. Научих, че е важна не крайната цел, а самия път.
Въобще, промених се повече, отколкото съм вярвала че е възможно. И открих, че мога да постигна всичко.
И все пак съм си същата, нали? ;)

Антихрист или два

"Наричат ме с различни имена: Антихриста, Апокалипсиса, Края на Света, Дявола и още доста от този сорт. Нито едно не ми подхожда. Моята същност не зависи от опаковката. Затова името и външността нямат значение.
Единствено дете съм. Родителите ми така и никога не узнаха каква съм. Щастлива съм, че се получи така.
Живеем в малка къща на брега на едно езеро. Наоколо няма жива душа. Отраснах сама, и това не е учудващо. Макар и отчасти заради мястото, причината всъщност е друга: никой никога не би могъл да ме приеме.
Когато тръгнах на училище, другите деца ми се възхищаваха. Бях блестяща във всичко, с което се захванех. И въпреки това, а може би точно заради него, нямах приятели. По-скоро хора, които искаха нещо от мен.
Откакто се помня съм будно дете (в последно време не съвсем, поне втората част). Наблюдавам света през лупа и пресявам натрупаната информация през ситото на изтормозения си мозък. И си правя изводи. Изводите, които биха довели до т. нар. край на света. Според мен този, последният, така или иначе се превръща в ад.
Проблемът не е, че хората не разбират. Нито че са глупави. Проблемът е, че не желаят да разберат и въобще не ги интересува фактът, че унищожават всичко истинско. Като започнаха доста отдавна със собствения си морал.
Начинът, по който се отнасят към природата, от която всъщност са напълно зависими. Убийствата, които извършват всеки ден. Опитите им да се правят на Господ, решавайки кога ще се родят и ще умрат дадени същества и скоростта на растежа им... Всичко това ме вбесява. Изкарва ме извън нерви. Кара ме да се питам дали Създателят наистина ни наблюдава, или работата му е била свършена със създаването, а останалото зависи от самото творение.
Ще ми се да чуя поне една причина да се смятате за нещо повече от животни. Ще ми се да разбера онова, което ви кара да вярвате, че ще оцелеете, след като по всичко личи, че няма. Огледайте се: изяждате всичко, което се е родило на тая земя, унищожавате я всеки ден и защо? Защото сте слепи като къртици. Тя обаче не е. И може да се самолекува. За целта единственото, което трябва да направи, е да ви позволи да я унищожите. След което вие ще загинете, оставяйки с телата си материал да се възстанови.
Питам се дали не се е случило същото с динозаврите?...
Но какво ли значение има. Предполагам, че се питате защо пиша това?
Както вече споменах в началото, аз съм т. нар. Антихрист (името въобще не ми подхожда, знаете ли? нямам нищо против Христос). Осъзнах го преди известно време, а преди няколко седмици реших. Реших, че докато стъпвам по тая земя, тя ще разцъфтява. Желанията ми са заповеди. За каквото мечтая, това става, рано или късно. Но всичко това трябва да се изразява точно и ясно. Можете ли да си представите да сте длъжни пред самите себе си да създавате, но без да вредите? Защото всяка грешка може да означава край. Всяка мисъл трябва да бъде идеално формулирана. В противен случай всичко отива по дяволите. Колкото и глупав да е този израз. И колкото и да не ви се вярва, за да направя добро трябва да направя зло. Трябва да убия милиони. Както и вие. Само че аз трябва да го направя веднъж, докато вие го правите всяка седмица. Трябва да ви накарам да разберете. А вие сте създадени глупави, за разлика от всички други същества. Глупави, да си въобразявате, че сте нещо повече. Трябва да ви докажа, че сте зависими. И то без да ви затрия.
Всъщност и аз не знам защо точно пиша това. А като сме започнали с този вид въпроси, не знам и защо искам да направя такова нещо за вас. Не го заслужавате. Все още не ви пука. Леко се колебая дали просто да не ви върна по дърветата. Или пък да ви пратя под земята..."

Длъжна съм да спомена и подчертая:
1. Написаното по-горе е чиста истина. Освен познайте коя част.
2. Последните два дни преди да бъде създадена горната творба, авторката не е употребявала никакви наркотици, лекарства с наркотична дейност, цигари, кафе или други стимуланти (може би е имала единствено недостиг на шоколад в кръвта). Нито пък е била под въздействие на силни чувства или други обстоятелства, които биха попречили на "трезвото", добре де, да речем ежедневното, и мислене.
3. Авторката, тоест аз, вярва, че аз-лицето наистина би се чувствало така в този свят: хем е прекалено красив, че да бъде унищожен, хем "висшата раса" няма място на него. Та тя дори не го забелязва!

"Хаус"

Всички сме гледали прословутия Доктор "Хаус". Питам се обаче дали някой въобще е осъзнал трагедията на един такъв човек. Тъжната истина е, че вероятно няма такъв. Всъщност подозирам, че самите автори не я съзнават напълно. За да усетите каквото и аз, вижте следното видео: цък . Песента е Behind Blue Eyes на The Who, има и кавър на Limp Bizkit, който създава по-добро впечатление заради по-добрата техника, но вокалистът на The Who определено си заслужава отказване от навика с техниката. В общи линии видеото говори само за себе си.

Моят път

И ето че аз, прочела за пореден път нечий разказ, толкова впечатляващ, че ражда нови метафори в моята душа, седя пред глупавия компютър и се питам защо го правя. Бездруго кой ли ги чете...
"Моят път през пустинята". Но моят път... не е през пустиня. Напротив. Пътечка е през гората е. Всъщност не съвсем. Започва от пътечка, пътечката, която следват всички малки деца: тази, проправена им от родителите. Тя криволичи, понякога е покрита с камъни, понякога като че ли съвсем изчезва, но винаги се появява накрая. Нея човек може да следва цял живот, ако е съгласен да не остави своя следа.
Аз вървях по нея. Следвах я без отклонения, макар и с различно темпо. Аз напредвах бързо. Почти тичах, нямайки търпение да достигна до следващото ново нещо, било то камъче, или пък интересно шарено листо през есента. Но желанието ми за ново и необичайно, за нещо, което никога не съм очаквала да видя, но винаги съм мечтала... то ме прати по друга, съвсем тъничка пътечка, извървяна от едничък човек, която понякога наистина изчезва, загубва се сред избуялата трева и ме оставя сама на някоя красива горска поляна. Разбира се, тази е по-опасна от предишната. За да вървиш по нея ти трябват яки ботуши и още по-яки крака. По нея се върви още по-бързо, защото човек трябва бързо да се учи. Например важно е да знае, че освен препятствията по пътя, като скалите по първата пътечка, по тази се срещат и диви зверове. Опасни същества, от които трябва да се пазиш, или да преборваш. Но възможните (всъщност сигурни) премеждия си струват: красотата, която виждаш по тази пътечка, не може да се сравнява с тази по първата. Тук небето е толкова синьо, а тревата-толкова нежна, почти недокосната от човешки крак... А дърветата хвърлят мека, сянка, под която е толкова приятно да се отпуснеш понякога, след успешно справяне с поредното премеждие... Топлината на слънцето, макар и по-рядка, защото съм навлязла в гората, е толкова сладка, че понякога ми се иска да остана завинаги под нея... И въпреки това аз продължавам да вървя, не, дори тичам. Защото има още толкова много от тази гора, не, каква ти гора, искам да видя толкова много от целия свят, а имам толкова малко време... Никога няма да успея, но дори малкото късче, до което мога да се добера, ще си струва... Искам да създам нова пътека, да открия нови места, които никой не е открил преди мен, та да ми ги предаде, да науча нови неща, които да предавам на хората, които срещам по пътя си... да предам на онези, които.. заслужават. Тоест които обичам. И макар и аз да срещна някой като този, за който говори Nirein и с когото върви заедно... не вярвам, че ние ще имаме същите пътеки с този някой. Не вярвам, че пътищата ни ще са успоредни. По-скоро... ще се пресичат често. Толкова често, че накрая почти ще се слеят в едно, но само почти. Целта никога не е една, но често двете цели са близо една до друга. Пък и не е задължително да вървим по една пътека към една цел. Достатъчно е... вътре, дълбоко в сърцата си да сме заедно.
Моето сърце е свободно. Пътят ми е дълъг, а нямам храна. Събирам каквото мога оттук-оттам, по някоя нота тук, разказът на някой стар пътешественик там... Понякога събирам плодове от хора, които всеки ден опитват да ми ги дадат, но много рядко. Какво да се прави, моето тяло се храни с друга храна: вместо историята на човек, живял преди 200 години, предпочита тази на някой с поостаряло тяло, но все още жив и млад духом, който знае и двете... Скоро няма да има нужда да избирам вече, избор няма да имам. И при все че сигурно ще ми е мъчно, няма да съжалявам за избора, който съм направила, докато съм можела. Тоесто който правя сега. Защото сега е момента за събиране на храна, а една храна трябва да е не само вкусна, но и питателна. И обратно. Тази, която насила ми дават, вероятно е полезна. Има някой и друг витамин, така да се каже. Но онази, която сама избирам, е полезна и толкова сладка, че човек може вечно да яде и никога няма да му омръзне. Освен това оставаш нахранен мноооого дълго...
Понякога вървя по пътечката, но умът ми блуждае далеч, по другите пътечки, питайки се какво ли правят онези, които ги следват. Обичам да скитам в мислите си по съвсем неутъпкани места, които пресичам понякога, и които изглеждат много примамливи. Но засега продължавам по малката пътечка, утъпкана от един човек. Ще повървя малко по нея, преди да поема своя. Има какво да се научи, а и човекът, вървял по нея преди мен, всъщност не е минал отдавна. Дори напротив, съвсем наскоро, понякога дори виждам как кракът му изчезва зад поредния завой. Мога да науча доста от него. Пък и винаги се среща със зверовете преди мен, та чувам какви са и се подготвям навреме. Досега ги преборвам винаги, макар някои наистина да раняват жестоко. Е, аз пък имам хубави ботуши и ритам яко...
Не знам къде ще свърши моят път. Нито пък след колко време. Знам, че е един значим път. Ако не за другиго, то със сигурност за мен самата. Истински, значим, по-важен от която и да е магистрала от навъдилите се в последно време (пресичам ги понякога, ама много ми се иска да не ми се налагаше-мн бързо карат тия глупаци и накрая винаги стигат на пихтия).

Надявам се, че ти е допаднал моят път, Nirein. Ако все още не можеш да си го представиш, опитай като си спомниш гората Лотлориен от "Властелина на Пръстените" (не мога да си спомня дали съм чувала, че си го чела, или не). През подобна гора минава моята пътечка, но има много полянки, а където има дървета, са по-нагъсто. Красота!

Гняв

Застанах на брега на езерото и вдигнах ръце. Небето над главата ми бе почерняло от покрилите го облаци, а земята под краката ми бе ледена. Скоро щеше да завали проливен дъжд, но преди това...
Водата от езерото се издигна бавно нагоре. Огромен неправилен кръг от течност, която някак не се разливаше, а просто се издигаше нагоре. Когато достигна около три пъти по-високо от мен самата, я оставих да падне. Звукът бе оглушителен. Огромни пръски, дори цели вълни, ме заляха. Светкавица освети за миг небето, а също и мокрото ми лице, което, ако бяхте видели, щяхте да имате нужда от приспивателни известно време. Гърмът последва, а аз повдигнах езерото още веднъж. Бях ужасяващо ядосана, толкова, че не ме интересуваше нищо.
След около половин час гневът ми взе да се поуталага. Отпуснах ръце и оставих езерото на мира. Е, това е силна дума, защото сега пък бурята го бе подхванала. А аз се заех с въздуха. Образува се вихър, който насочвах към празното пространство над езерото и му позволявах да се развилнее там. Беше леден.
След малко спрях и това. Внимателно се отпуснах на земята и при допира с ръката ми, леко земетресение я разтресе.
Все още не бе достатъчно. Протегнах напред и от дланта ми блъвна пламък с дължина две къщи. Насочих го първо просто във въздуха над езерото, а после го потопих вътре в него. Водата закипя. След няколко секунди докоснах с ръка земята. Тя се пропука на около половин метър от ръката ми и потече лава, която веднага бе изгасена от дъжда и езерото.
Чак тогава се успокоих. Мислите ми отново бяха поели кормилото на мозъка ми, а гневът си бе отишъл заедно с всичката енергия. Заплаках. Останах така с часове. Мисля, че някой ме намерил и ме закарал в болницата, но честно казано не си спомням. Помня единствено огъня в душата си и силата, която излезе от ръцете ми. Също и бялата болнична стая със сини пердета на прозорците...

Истината за "щастливия край"

Стъпките ми отекваха звучно сред притихналата гора. Тичах с всички сили, понякога на четири, понякога на два крака. Усещах миризмата на страх и гняв, която ги правеше още по-опасни. Понякога обръщах глава и ги виждах, на няколко метра зад мен, галопирайки диво, с развяващи се опашки. При тази гледка можех да надуша дори собствения си страх.
Краят на гората беше и моят край. Вече наближавах, защото тъкмо бях прекосила малка рекичка, която се вливаше във Реката. Броени метри ме деляха от смъртта. И тогава... изстрел. После още три. Чувах мекия звук от куршум, забиващ се в плътта, тихото издишане и падането на тела. Продължих да тичам, без да се обръщам. Това, което може би щях да видя вероятно щеше да прекрати бяга ми. Предпочетох да не рискувам.
- Най-добре спри-чух глас. Беше силен и властен, но със слух като моя човек би могъл да долови и кадифената мекота на загриженост от човек, несвикнал да показва такава. Надуших сигурност. Реших, че мога да рискувам.
-Добро момиче. Ела при мен, имам одеало да се загърнеш, че в този сняг не бива да вървиш... без дрехи.-Запъна се преди да спомене, че съм гола. Изгарящият срам бе забележим и с просто ухо. Обърнах се и видях огромен мъж, облечен в униформа на горски. Тъкмо вадеше одеало от раницата си. Приближих се бавно, без стам, но със страх. Не можех да се доверя просто на инстинктите си. Трябваше да съм сигурна.
-Знам какво си и се страхувам от такива като теб-каза той. -Но нещо ми подсказва, че мога да ти се доверя.
-Какво съвпадение-казах аз и се приближих още малко. Той ми подхвърли одеалото и каза, че няма нужда да се приближавам повече, ако не искам.
-Така де, и аз не държа да се намирам прекалено близо до... зъбите ти - каза той и се засмя.-Не още.
Усмихнах се, без да показвам зъби. Кучешки зъб двоен размер не е точно каквото трябва да се показва на първа среща.
Повървяхме заедно из гората, на няколко метра разстояние. Изглеждаше все едно се разхождаме, без а говорим, но аз знаех къде отиваме: в неговата колиба. Всички животни в околността я познаваха и се пазеха от нея. Пушката му не бе останала незабелязана. Когато стигнахме, казах:
-Предпочитам обора, ако нямаш нищо против. По-... уютно е.
-И по-спокойно, нали- усмихна се той. - Ще ти донеса заешко когато стане готово. Елга го пече от обяд, би трябвало да стане скоро, ама в тоя вятър огънят все гаснеше...
-Благодаря - казах и се запътих след него към обора.
-Това е Едгар, не му обръщай внимание. Не вярвам да се уплаши от тебе, той от цяла глутница вълци не гъкна миналия месец...
-Спомнете си, че глутницата се уплаши от мен- казах, а той отново се засмя.
-А, да. Е, не вярвам да си проблем за Едгар. Той е... зает да преживя. Ходя с него до града, тъй че и с хора е свикнал, и с животни. Ей там има слама, задръж одеалото, ще взема да ти донеса и малко дрехи, от Елга...
-Недейте. Сам знаете, че мога да избирам... козината си.
-Да бе, права си, къде ми е умът. Хайде, до после, ще гледам бързичко да ти донеса ядене, че и аз огладнях, какво остава за тебе...
Не казах нищо. Такъв като мене да каже че е прегладнял посред гората в зимна нощ... кой знае как биха реагирали някои хора.
Настаних се върху сламата, на подходящо разстояние от Едгар, който ме погледна през ноздри, обърна огромната си глава към сламата пред себе си и продължи доволно да преживя, като от време на време променяше позата на задните си крака. Страхотно животно, бих казала, а по онова време все още съвсем не го познавах.
Мъжът дойде след около час с чиния прекрасно заешко задушено с картофи. Всичките ми сетива се разкрещяха в буйна радост, но въпреки това не позволих да ми проличи.
- Ето, това е. Дано ти хареса-каза горският.
- Можем да се обзаложим-казах и двамата се засмяхме.
- Има и нож и вилица в случай... Е, в случай че решиш... Момиче с твоя вид не може да е от село...
- Точно така, момичетата от селата наоколо са далеч по-красиви-казах.
- Ааа, недей така. Вярвай ми, на един мъж можеш да вярваш за тия неща. Ние знаем какво е женска красота. С тая червена коса си много специална, да знаеш.
Пак се засмях, а лицето ми придоби отенъка на косата.
- Хайде сега яж, пък аз отивам при жената да и правя компания, че я е страх сама. Ти нали ще се оправиш?
- Естествено. Малко са нещата, с които не мога да се оправя. Онази глутница беше сред тях.
- Утре ще ми разкажеш за това. Нали?
- Да, защо не. Ако не на вас...
- ...теб...
- Ако не на теб, на кого другиго?
* * *
На другия ден се събудих с четири лапи и притисната до туловището на полегналия Едгар. Припомних си набързо какво точно се бе случило снощи и ме досмеша, когато стигнах до дискусията с товарния кон кое е по-вкусно:сламата или заешкото. В общи линии стигнахме до извода, че въобще не искаме да убеждаваме другия в правотата си, защото така имаме повече за себе си.
Загърната в одеалото излязох навън и открих, че горският ми бе оставил стар панталон и пуловер на жена му, а също и чифт износени ботуши. Последните бяха малко големи, но определено за предпочитане из снега навън. Навлякох ги набързо и почуках на вратата на малката колиба.
Отвори ми едра жена (размер точно подхождащ на огромната фигура на горският). Имаше дълга кестенява коса, сплетена на плитка, остри черти на лицето и, в момента, страх в зелените очи, които някога са били много красиви, а сега обкръжени от бръчици. Както по-късно разбрах, последните бяха образувани от чест смях.
Жената ме пусна да вляза вътре, но по движенията и миризмата и долавях, че не го прави... съвсем доброволно.
Вътре бе топло и приятно. Ухаеше на заешко, но също и на топло мляко с какао. Усмихнах се и поздравих двамата. Поех с благодарност подадената ми чаша мляко и заразказвах.
Елга и Калоян се оказаха прекрасни слушатели: не ме прекъснаха нито веднъж, освен с по някое изхъмкване или удивено възклицание. Когато свърших той попита:
- И какво смяташ да правиш сега?
- Нямам представа - казах. Така си беше. - Не мога да остана в гората, защото макар и по-силна от тях, те ще ме победят, защото са повече. Може би ще прогоня няколко от тях, но накрая ще ме разкъсат. Страхуват се от мен.
- Ами в някое от селата?-попита Елга.
- Не ми се вярва да се получи-поклатих глава.
- Обзалагам се, че онези глупаци усещат нещо, което буди страх у тях.
- Древен инстинкт. Хората се плашат от вълци и вълците-от хора. Но и двата вида се плашат още повече от върколаци, защото ние сме съчетали най-доброто от двата вида-разумът на човек и сетивата и инстинктите на вълк. А и сме си опасни. Някои... се самозабравят, не могат да контролират звяра.
Видях въпросът в очите на двамата пред мен. Е, добре, налага се. Въздъхнах.
- Аз нямам подобен проблем. Аз съм роден върколак, но кръвта се е поразмила и Звярът почти не се появява. Просто някой от прадедите ми е бил ухапан, а след това е създал деца, които вероятно също са били върколаци. Те са имали свои деца, някои с хора, някои с вълци. И така до мен. Моят баща бил върколак, но не казал на майка ми, а после, когато аз съм се родила, решил, че е прекалено опасно да живеем заедно и напуснал майка ми. Години по-късно, когато аз вече бях в пансион в Калиновци, баща ми отново се върнал при нея. И досега живеят щастливо, макар баща ми да не ме познава почти, но винаги ми е изпращал пари и подаръци по празници. А каква е вашата история?
- Защо мислиш, че имаме такава? - попита Елга и погледна укорително Калоян.
- Е, - свих рамене, - всеки си има.
- Синът ни... се спомина преди много години. Нападнаха го вълци - каза Елга и чак сега разбрах. Страхът в очите и е бил примесен с гняв, но толкова далачен и добре прикрит, че въобще не го усетих.
- Вълците не нападат хора - казах.
- Значи са били... твоите..
- Не са мои. - Казах спокойно.
- Той се загубил в гората. И когато дошла нощта, не можал да се прибере и влязъл в някаква дупка... която се оказала вълча бърлога. Целият беше нахапан, когато го намерих-промълви Калоян. Главата му бе сведена. Надушвах влагата на напиращите сълзи.
- Било е бързо и безболезнено - казах. - Те са... много точни. Захапали са гърлото, разкъсали са сънната артерия и той вече е бил мъртъв, когато са го хапали.
- Надявам се-прошепна Елга. После стана и ме прегърна. Моите сълзи потекоха. Никой не ме бе прегръщал от години.
* * *
Както вероятно се досещате, сега следва "и заживяли дълго и щастливо". Така си е. Всъщност това винаги е била най-интересната част от приказките. Какво ще рече дълго и щастливо? Тук ще опитам да отговоря. И вероятно ви се струва малко странно, че разказа започва от кулминацията, продължава с края и завършва с това, което четете в момента. И е. В един средностатистически холивудски филм не биха допуснали подобно нещо. Затова и това не е филм. Всъщност, поуката е в това, което следва сега. Четете.
* * *
И така, тримата си заживяхме дълго и щастливо. Което в общи линии си беше съвсем обикновен живот на горски с жена му и... да кажем осиновената му дъщеря. Създадохме определени правила за безопасност, като например това, че по пълнолуние спях в обора с Едгар, че не навлизах никога в гората, че ходех в града само заедно с Калоян...
Когато отказах да кажа името си, защото не исках никой никога да ме нарича с него (защото не исках да ме свързват с родителите ми), двамата ми дадоха името Север и своята фамилия. Имахме си проблеми, особено покрай познатите на Калоян в селата, където ходехме заедно за дрехи и продукти, защото започваха да се питат коя съм. Отговаряхме, че съм сирак и че Калоян ме е намерил в гората полу премръзнала и че нямам къде да отида... и така нататък.
Те двамата се грижеха за мен, а аз в замяна вършех работа за тях: плашех вълците, ловувах, сечах дърва когато веднъж Калоян се разболя и лежа на дърво цял декември.
Имахме няколко спречквания с Елга, най-тежкото от които бе когато се скарахме и не си говорехме в продължение на две седмици. Тогава Калоян не се намеси, ами си говореше и с двете поотделно, без да засяга болната тема. А именно че бях влязла в гората сама да търся гъби (не че ги познавах, разчитах на носа и инстинктите си) и бях попаднала на самотен вълк. Изръмжахме си по някоя новина и той ми съобщи, че вълчицата, която преди години ме бе спасила от сигурна смърт, заставайки срещу цялата глутница в моя защита, е родила и че едно от кутретата е трикрако. Това значеше, че няма как да оцелее през зимата. Накарах го да ми уговори среща с нея посред нощ на следващата вечер и цялата караница с Елга дойде от това, че отидох. Той спокойно можеше да ми е скалъпил капан, каза тя. Аз обаче знаех, че не е, защото той знаеше, че ще му откъсна главата, ако заподозра. И така, срещнах се с вълчицата и я накарах да ми даде малкото.
Направих му кучешка колиба и го научих да спи в нея. Денем можеше да ходи където си иска, и ако не се прибереше навреме, ходех да го търся.
С две думи, животът не си вървеше съвсем безпроблемно. Напротив. Но пък, както установявах с годините, предпочитам да имам с какво да занимавам ума си. В противен случай той започва да блуждае и да засяга теми, каквито нито искам, нито ми трябва да се занимавам. В общи линии животът е прекрасен и мога да го кажа дори след всичко, което ми се случи в миналото. Спокойствието, което цари в душата ми, не може да се купи и с всичките пари на света, защото няма продавач...

Идеи

Знаете ли как се раждат идеите? Сигурно. Почти на всеки се е случвало да гледа някой хубав филм или пък да прочете някоя хубава книга (последното все по-рядко) и след това да има чувството, че главата му ще избухне от насъбралите се вътре истории, картини, дори цели нови филми. Разбира се, на повечето хора "им минава". И с това се свършва. При мен - не. Рядко оставям идеите просто да си отидат. Вероятно защото направя ли го, съжалявам: рано или късно те все пак си излизат и тогава става страшно.
Един човек, когото много уважавам, е написал началото на една история, която дълго време се въртяла в главата му. Обещаващо начало, бих казала. Вчера го прочетох за втори път и... то роди рисунка. Нещо не толкова добре нарисувано, колкото напомнящо чувството, което изпитвах докато четях, а по-късно и докато рисувах. И когато завърших основния компонент, разбрах. Разбрах защо "Слънчогледите" на Ван Гог струва толкова. Или прословутата "Мона Лиза". Тоест разбрах какво наричат хората "добра картина". Не става въпрос за красота, тя е не само преходна, но и относителна. Става дума за чувство, за усещане. Затова картина, излязла от сърцето, впечатлява далеч повече от тези за 50 лв, рисувани от художниците на морето. Просто е почти невъзможно да почувстваш срещу пари. Ето нещо, което няма как да се купи... Загледайте се някой път в "Мона Лиза", но не с очите на някой, който я разпознава, а с тези на човек, който вижда. Тоест отворете очите, а не сърцето си. Само този път.

Мистерия 5 (р.з.)

Около два през нощта все още седях на въртящия се стол в кабинета си, преглеждах отново за хиляден път всички документи по случая и се питах как точно трябва да сеформирам и без това странните си представи за света така, че да поемат това, което изглеждаше единствената възможна истина.
Странното беше, че сякаш никой друг не забелязваше колко необичаен случай се разследва. Може би единствено Джонсън осъзнаваше, че вероятно нещо не е съвсем наред, но всички останали, включително и хлапетата с остър ум и недостатъчно обучение сякаш се носеха в розовата мъглица на абсолютната сигурност. Преди няколко часа дори бях чул двама да си говорят как шофьора на форда е бил премазан до изчезване. Няма да казвам какво си помислих, просто не е за хора със слаби нерви.
Вбесявах се заради липсващите резултати от кръвните изследвания. Изглежда "колегите" от лабораторията си гледаха кефа, тоест в момента си спяха сладко по леглата, докато аз си блъсках главата над цялата глупост. Бяха минали около 3 часа от последното ми ходене дотам, затова реших да проверя дали съм прав.
Лабораторията се намираше в едно подземие, входът на което беше близо до изхода на сградата. Човек трябва да внимава с онези, които се бъркат в състава на нещата, не се знае какво точно може да се случи ако се намесят където не трябва.
Лампата светеше. Всъщност много лампи светеха прекалено ярко. Нищо чудно, че всички лаборатнорни мишки носят цайси, помислих си, присвивайки очи.
Не бях изминал и два метра, когато някакъв хлапак ме връхлетя изодзад и опита да ми надене бяла престилка. Беше много учуден, когато го пуснах, прибрах пистолета и сам облякох нещото.
- Заведи ме при този, който се занимава с последното разследване - казах.
- Ами всъщност всички това правим, испектор...
- Добре, заведи ме при главния,
- ... има нещо много странно...
- Знам, хлапе, повече от странно... - казах с чувство в гласа.
***
Над микроскопа се бяха събрали десетина бели престилки. Изглеждаха превъзбудени предимно защото щъкаха наоколо като луди, пренасяха един или друг уред напред назад и очилта се смъкваха по-често от обикновено по потните им носове. Когато все пак успяха сред тълпата да измъкнат главния и да ми го доведат, се почувствах доста странно, защото всички наобиколиха мен, а в очите на мъжа пред себе си видях нещо като надежда.
- Какво става?
Гласът му потрепери от вълнение:
- Кажете ми, моля, от къде идва тази кръв? Наистина ми се иска да знам.
- Предполага се, че е от предизвикалият катастрофата от предната вечер- казах, подозирайки какво точно ще чуя.
- В такъв случай ще трябва да ви кажа, че не става дума за човек.
Погледнах отново в тези воднисти, насълзени от алергия и притеснение очи, и видях там пълна убеденост в това, което устата казваше.
- А какво?
- Ами откриваме в ДНК-то следи от човешко такова, но те са здраво свързани с нещо друго, нещо, което при по-сериозни изследвания силно прилича на...
- Вълче, нали. - казах сухо.
- Точно така. - човекът не изглеждаше изненадан. Явно смяташе, че до някои изводи може да се достигне и по други пътища.
- Върколак? - попитах по-скоро себе си.
- Не мога да отговоря на този въпрос. Знам само, че не е човек.
Другите лаборанти вече се бяха заели с тяхната си работа. Подобни хора са толкова затворени вътре в себе си, че откритие от такава величина не ги засяга по никакъв начин. Нов вид същество, какво толкова? Стига кръвта му да е достатъчно интересна, всичко е тип-топ...

Обръщение

Мисля, че е време да отправя едно лично съобщение към някого, когото съм споменавала вече на няколко пъти, относно някого, когото съм цитирала няколко пъти.
Първият е "онзи горе", "големият шеф" или онзи, в когото никой вече не вярва.
Вторият е човек, когото уважавам повече от когото и да било друг, защото от него съм научила и научавам всеки ден много повече, отколкото от когото и да било друг. Въпреки че въобще не го познавам лично.
Ето го и моето съобщение:
-Ей, умник, о, извинявам се, Умник, да изцелиш човека, ясно ли е?! Ха си посмял да го оставиш така, или, още по-лошо, да го вземеш при себе си, ха си загазил, Приятелче! Защото аз рано или късно ще дойда, нали знаеш! И тогаз ще си имаш проблеми! Цялата работа си оплескал с така нареченото човечество, но някои неща си уцелил както трябва! Сигурно по случайност. И сега поправяш "грешката" като си ги прибираш! Ако искаш да четеш книги, е купи си ги, за какво ти е автора?!? Вярвай ми, знаеш, че казвам истината, ха само си помислил, ше си изпатиш, Чичка! И в ада да ме пратиш, оттам ще те стисна за гушата! Хич не си и помисляй, ясно ли е?!

След това изключително обръщение смятам да се оттегля, защото в противен случай ще закъснея за даскало*. Приятно ми беше.
*Това значи, че сега е към 7 сутринта. Не очаквайте от мен кой знае какви проблясъци...

Мистерия 4 (р.з.)

Закачих сакото си на закачалката, изминах краткия, но изпълнен с приятни гледки път до фотьойла до прозореца и се проснах върху него. Бях безумно уморен, толкова, че дори не си направих труда да ям нещо. Но трябваше да разреша тази загадка. Слуховете вече плъзваха, при все че не бяха минали повече от 12 часа от злополуката. Никога не ми беше минавало през ум, че хората в моя град ще се страхуват от върколак, защото полицията не си е свършила работата както трябва. Аз не съм си я свършил както трябва. По дяволите, това не може да е истина, мислех си.
Изведнъж ми хрумна нещо.
- Мичъл, ти ли си? Искам веднага да задействаш издирване на около десетгодишно хлапе, може би 12, не по-високо от 1,40 обаче. Вероятно тежко ранено и още по-вероятно безумно уплашено. ... Да, точно така. На секундата. Иначе може да го изпуснем... Ти нещо да си научил в академията? Всички болници в радиус от да речем 5 км от мястото... Нищо ли не излезе от горате? Не се знаело? Е близо 12 часа минаха, по дяволите, как не сте готови с рапортите... Добре, размърдай се!
Тряснах телефона, доста вбесено. Обществото наистина отиваше на майната си.
***
- Здравейте, шефе! - чух два часа по-късно.
- Не и с моя режим на спане - процедих. - Искам всички рапорти по снощния случай на бюрото ми след две минути. Няма смисъл да разяснявам какво точно ще се случи, ако не ги получа, нали? Чудесно.
- Част от рапортите вече бяха там. Изненадах се от този факт. Това обаче не промени много нещата. В единия рапорт се съобщаваше, че е пуснато разследване, свързано с изчезналата кръв от форда. Бяха стигнали до извода, че не е било външен човек, затова общо взето единственото, което ми се казваше бе, че е започнато вътрешно разследване. Прекалено много хартия се хаби за нищо, помислих си и хвърлих листа на пода до бюрото ми.
Другият рапорт се отнасяше до разследването на околността. Бяха открили кръв в една малка пещера недалеч от пътя. Много кръв. Според лекарите на първо гледане нямало как някой или нещо да оцелее след подобен кръвоизлив. От друга страна обаче тяло нямаше, така че бяха пуснали изследвания на кръвта. Резултат още нямаше.
Точно две минути по-късно получих и рапорта за издирването на детето. Всички факти сочеха, че такова няма.
Значи е по-вероятно да си имам работа със скапан вълк, отколкото с дете, така ли? Мътните го взели, от години съм наясно, че всички хипотези трябва да се разглеждат при разследване, мислех си. Обаче това?!

Мистерия 3 (р. з.)

-... цялата околност да бъде преровена до последната подробност...
- Да, сър!
Спрях удивен. Позяпах човека пред мен и попитах:
- Значи ще наредиш на двайсетина човека да претърсят околността, без да им кажеш какво търсят?
- Шефе?
- По дяволите, после ще се разправям с теб. Търсят много тежко ранен човек, куче или нещо с размерите на голямо куче. Следи от кръв също ми вършат работа. Освен това искам изследване на кръвта от форда...
- Няма такава, шеф.
- КАКВО?!
- Няма такава. Някой ще да я е избърсал, сър. Съжалявам, сър.
- Някой... някой е избърсал кръвта от местопрестъпление в присъствието на толкова много ченгета и никой няма да го види?!? Определено имаме за какво да си поприказваме, Мичъл.
- Да, сър. Ъъъ, сър, това ли е всичко?
- Това и каквото още можеш да се сетиш... Всъщност значи това е. Действай. И гледай, направо се моли да не се издъниш.
- Да, сър.
'Човекът не е виновен, че е идиот', опитвах се да убедя себе си. Кой знае защо не успявах.
- Такааа... - промърморих. - Сега е време да си напазарувамеее...
***
Мястото бе голямо. Всъщност много голямо. И студено. И от тавана висяха... умрели същества. 'По дяволите, ще стана вегетарианец', помислих си. Сам не си повярвах.
Зад огромния, окървавен тезгях стоеше огромен, окървавен мъж. Щом го видях се запитах дали да не го арестувам по подозрения за склонност към серийни убийства...
- Какво ще желаете... сър? - попита.
- Хммм... Голям свински бут, половин килограм пастет с ябълки и малко информация.
- Първите две вече пъруват към вас, за третото не съм толкова сигурен. Какво искате да знаете?
- Това е голяма месарница, виждам. Питам се каква е вероятността някой да краде? Да речем веднъж месечно по два-три свински бута и няколко пилета?
- Никаква. Всичко е систематизирано до най-малката подробност. Ако нещо липсва, някой загазва.
- Разбирам. Вие ли сте на касата през цялото време?
- Да, сър.
- Бихте ли ми казал... имате ли подобен клиент, който идва през точно определено време, купува от едно и също еднакво количество, вероятно е приятен, но затворен човек? Някой, който толкова очевидно се опитва да не бие на очи, че постига обратен ефект?
- Не съм склонен да споделя такава информация, сър. - Каза той, но в очите му се виждаше, че има някой наум. 'Е, това също е нещо', помислих си. Но не достатъчно.
- Разбирам, че имате такъв клиент. Бихте ли ми казали дали е идвал през последните три седмици? Не ви питам имена, разбирате ли. Трябва ми името, но няма да задавам този въпрос на вас, защото знам, че кажете ли, започвате да губите клиенти.
- Не. По мои сметки трябваше да дойде тази седмица.
- Благодаря много. Иии още нещо, не забравяйте, че никога не е лошо да си имаш приятел сред... разследващите разни неща. Ние можем не само да разследваме, но и да не разследваме. Ако ме разбирате. Колко ще ми струва?
- Оо, бута ли? Подарък от заведението. За да не дойдете отново. Приятен ден.
- Е, няма да е. Но благодаря все пак.

Мистерия 2 (р. з.)

Наведох се над кормилото (по-точно над каквото бе останало от него) в опит да извадя документите на колата от премазаната жабка. Показалецът ми докосна нещо, което приличаше на парче хартия. Протегнах се още малко, пръстите ми се свиха около нещото и аз се измъкнах триумфиращо от колата. В ръката си държах... част от реклама на месарница. Напсувах съответното място, но прибрах листчето. Подозирах, че ще ми се наложи да се поразходя дотам.
- Командире, как върви? - чух глас зад себе си. Обърнах се.
- О, Джонсън, извинявам се, че не дойдох по-рано...
- Не съм изненадан, приятелю. Двайсет години вече сме заедно в бизнеса, едва ли имаш с какво още да ме учудиш.
- Но пък младоците ме удивляват всеки ден. Ето например сега: има жестока катастрофа, а досега никой не се е запитал кой е карал втората кола...
- О, аз определено се зачудих. После обаче реших, че това си е твоя работа... Всъщност исках да говорим точно на тази тема. Имам една доста притеснена свидетелка. Според мен е хахо, според лекарите и няма нищо. Предлагам да я преслушаш, може да откриеш нещо интересно.
- Мерси, Джонсън. Мичъл! - последният крясък отправих към нахакан хлапак с амбиции. Според него трябваше отдавна да е повишен. Според мен имаше нужда от още мнооого викане.
- Да, сър? - отзова се веднага. Не мога да понасям подобни ас ликърс. Понякога се чудя защо не го уволнявам под предлог "потенциално корумпирано ченге". Така де, ако го бива поне малко за нещо, то е за това.
- Искам всичко от форда в пликчета с номерца, ясно? Ама като казвам всичко, значи всичко. После ще огледам. Намеря ли нещо важно в тази кола, обещавам ти проблеми, ясно?
- Да, сър!
Междувременно аз се запътих към съмнителната свидетелка.
Жената бе на около 35-40, като според мен клонеше на години към второто, а на вид към първото. Косата и не бе боядисана, но бе поддържана много добре, забелязах. Както и всичко в нея: нищо скъпо или биещо на очи, но всичко изрядно и чисто.
- Здравейте, госпо...
- Госпожа Харпър - каза тя.
- ...жо Харпър. Аз съм...
- Знам кой сте, г-н Дилън. И аз гледам новини.
- Прекрасно. Сега бих искал да чуя каквото имате да ми кажете.
- Няма да ви хареса.
- Не си спомням кога за последно някой ми е казал нещо, което да ми хареса - казах. - Не се случва често в професия като моята.
- Карах си съвсем спокойно, когато видях как колата пред мен ускори.Според мен се движеше поне с 200, защото напредваше поне два пъти по-бързо от мен.
- Разбирам. Какво се случи след това?
- След това продължи да ускорява, докато не загуби контрол и не се блъсна в мантинелата между двете платна. Поради голямата скорост обаче излезе в насрещното платно и там бе блъсната от другият афтомобил. Този с двамата съпрузи...
- Да. А защо според вас ускори колата? И коя кола имате предвид?
- Става дума за форда, който стои ей там. Нямам представа защо ускори. Вечер е, няма много коли, можеби просто човекът е бил в настроение да кара бързо.
- Г-жо, това е повече от престъпление. Убил е двама души. Кажете ми какво стана след сблъсъка.
- Нещо във форда се запали. Аз си помислих, че ще избухне, и затова се отдалечих от мястото. Но не откъснах поглед от двете коли. И тогава видях някаква сянка да се отдалечава от форда. Пълзеше. Премина в моето платно, заобикаляйки спрелите и пазейки се от все още движещите се коли. Според мен никой не и обърна внимание, всички гледаха сблъсъка.
- Според вас човек е оцелял от подобна катастрофа и е бил способен да избяга от мястото?!
- Нито веднъж не съм казала, че е било човек, сър. Всъщност смятам, че беше огромно куче.
Лунната светлина огря лицето и под странен ъгъл и за миг то изглеждаше по-скоро зловещо, отколкото привлекателно.
Отново отидох до форда. Джонсън застана до мен и каза:
- Мистерия, а?
- По дяволите всички мистерии! - ядосах се аз и се отдалечих. Трябваше ми време да помисля.

Мистерия (работно заглавие)

Когато пристигнахме на мястото разбрахме защо ни караха да бързаме. Катастрофата беше ужасна, цялата магистрала бе затворена, задръстванията щяха да продължат с дни, помислих си. Двете коли бяха размазани в най-буквалния смисъл на думата, боята на едната бе горяла от силата на удара. За щастие секунди след катастрофата оттам случайно минавала пожарна кола, та поне взривът бе избегнат.
Първо огледах обстановката отвън. Репортерите нямаше как да са пристигнали, но въпреки това забелязах една камера. Лекарите от своя страна бяха дошли и повечето вече си бяха отишли. От подобна катастрофа е доста невероятно да има оцелели.
Минах под жълтата лента и видях срещу мен да се задава един пожарникар.
- Шефът иска да ви види, сър.
- Добре, хлапе, благодаря. Само че първо аз смятам да хвърля един поглед на мястото. Знаеш, че обичам да съм информиран.
- Разбира се, сър.
Човекът отиде да си върши работата, клатейки глава неодобрително. Според него когато неговият главнокомандващ иска да види някого, то този някой трябва на секундата да се отзове. Според мен обаче когато шефът на пожарната иска да види шефът на полицията, последният трябва предварително да знае за какво ще си говорят, в противен случай рискува да не разбере нищо.
Запътих се към по-близката бивша кола. Форд. Два пъти по-къс, отколкото първоначално е бил създаден. Предните седалки бяха помляни, дори на задните никой не би могъл да оцелее. В колата обаче нямаше никого.
Повиках един по-рано пристигнал колега.
- Лекарите ли отнесоха телата?
- Не, сър, само свидетелстваха за смъртта на двамата съпрузи, сър.
- Тогава къде са те?
- Тук сър. - Той ме поведе между щъкащите наоколо хора до другият автомобил, който бе порядъчно окървавен отгоре додолу и обратно. В него седяха два трупа, на мъж и жена. Мъжът бе премазан през средата, коремът му бе изстискан като лимон. Жената изглежда е била без предпазен колан, защото при сблъсъка бе ударила главата си в предното стъкло. Извинявам се, ударила е слаба дума. Разбила. Да, тази е по-подходяща.
- А кой е карал другата кола?
- Моля, сър? - не ме разбра той.
- Кой е карал другата кола? - търпеливо повторих въпроса, изнервяйки се от искрената изненада в очите му.
- Аз ъъъ...
- Зарежи, за това ще си говорим по-късно. Обещавам да не забравя. Приготви си химикалка, ще ти се наложи да пишеш дъъъълги обяснения.
Върнах се при форда. Виждаше се кръв по кормилото и няколко пръски по предното стъкло, но нямаше други следи от тяло. 'По дяволите всички мистерии!', помислих си. Чакаше ме поредната дълга нощ.

Разговор с Бог

Автобусът друсаше ужасно, а вятърът бучеше навън. До мен седеше момиче горе-долу на моята възраст, вперило очи в небето. Вече започвах да се питам дали е живо, така неподвижно седеше, когато видях как устните му се размърдаха, нашепвайки нещо на непознат език.
Изведнъж започнах да разбирам. Думите бяха чужди и неприветливи, вероятно заради многото з-та и в-та, но аз някакси усещах смисъла.
Завладя ме странно чувство. Момичето говореше тихо. Изразяваше благодарност към някого. Към Бог. Ето как горе-долу изглеждаха думите и:
"Доведе ме тук по някакви свои причини. Не даде знак защо. Не показа смисъла. Аз не се оплаквах, защото знаех, че никога не би направил нещо лошо. Вярвах в теб, в правотата на действията ти. Не забравих коя съм въпреки трудностите. Ти ме накара да преживея това, което все още преживявам. Намирам се в своя личен ад заради теб. Но вярата ми не умря. Тя е жива в мен и ти се отплащаш. Още си ми задължен, но това, което ми даде днес не може да се мери с нищо друго. Върна ми вярата в това, че всичко е за добро. За миг не съм я забравила, но през последните седмици някак намаляваше. С всеки изминал ден те молех да ми я върнеш с предишната сила и ето, че го направи днес. Благодаря ти с цялото си сърце за това."
Душата ми сякаш се издигаше. Носеше се все по-нагоре и по-нагоре в облачното небе, вятърът гонеше косата и. Достигна облаците, а после се понесе над тях, огряна от слънчевите лъчи.
Загубих представа за действията си.
Докоснах ръката на момичето до мен и то се стресна. Свали слушалките си, а аз казах:
"Той знае."
"Знам."
"Но си забравила, че над всички облаци сияят слънчеви лъчи и че всяка врата има две страни."
"Във всяка стая можеш да влезеш, но можеш и да излезеш."-допълни тя.
"Да."
"Аз влязох, защото... защото трябваше да намеря нещо. Урок."
"Да, а сега е време да излизаш, защото замъкът има още много стаи."
"А накрая всички се озоваваме в градината."
"Кой знае дали има нещо извън нея? Дори Той не е сигурен."
"Така е."
Тя погледна отново през прозореца и каза:
"Следващата спирка е моята."
"Май няма да се срещнем повече."
"Може би да. Но ти ще си друга."
"Не, сега съм друга. Тогава ще съм аз."
"Истина. Дано си допаднем."
"Дано."

Бавно или бързо?

Тъкмо прочетох един разказ (цък) и се замислих за смъртта. Бях започнала да пиша коментар в блога, но осъзнах, че ще отнеме прекалено много място, защото мисълта ми не успя да се концентрира върху произведението, а се отнесе към мои си убеждения.
Ето ги и тях:
Хората се страхуват не от самата смърт, а от неизвестното. В самият разказ се казва, че "се смята за прекалено жестоко човек да живее в страх от идването на този момент", но аз не мисля така. Знанието по-скоро би успокоило. Ако знаеш, че ти предстои скорошна смърт, можеш да изживееш максимумът от онова, за което винаги си мечтал. А ако имаш време, можеш да го уползотвориш по друг начин. Затова и хората, болни от неизлечими болести, имат невероятната възможност да използват живота си пълноценно. Останалите живеят "за утре": "да спестим пари за другата година, тогава ще отидем на почивка"; "от утре почвам да тренирам усилено"! Хората и от двата примера никога не правят нито едното, нито другото.
И понеже аз не си спомням кога съм била "като хората" и в този случай съм изключение. Не се страхувам от неизвестното. В мен блуждае малко пламъче вяра, че има нещо "след това" и то потушава мисли от типа "ами ако не?". Но и аз се страхувам, това е сигурно. Страх ме е от болката, която ще изпитам, когато умра. Страх ме е, че може да усетя ножът, прорязващ плътта ми или куршумът, навлизащ в главата ми. Или може би спирането на сърцето ми, болката при последното свиване, онази четвърт секунда осъзнаване на смъртта, изпълнена не със спокойна смърт, а с нажежени до бяло ножове... От това ме е страх. Не ме е страх от самотата на стареца, който умира в къщурката си, нито от съжалението за пропуснатия живот на девойката, която страда от тумор. Страх ме е от всичко, през което трябва да мине последната за да изживее още няколко жалки месеца, изпълнени с болка и желание смъртта да настъпи по-бързо, докато всички наоколо се суетят в опита си да я отдалечат във времето.
Тоест мен ме е страх от пътя към истината, а не от самата истина.

Отново за Нея, всевластната

Защо самотата убива? Защо унищожава човека по така бавен и жесток начин? Защо отнема всички чувства, оставяйки празнота, която няма с какво да запълним? Защо имаме нужда от хора, понякога от който и да е? Защо ни наранява, без някой да ни е наранил истински? Защо не ни оставя нищо, за което да се хванем, в което да вярваме? Защо влиза толкова дълбоко в мислите ни, че вече не я забелязваме? И, което е най-жестоко, защо се появява дори когато сме заобиколени от безброй много хора? Защо въобще трябва да я има? Нима сред всички хора, които срещаме всеки ден, няма нито един, който да я премахне от сърцата ни? Защо са ни нужни точно определен вид хора?
Не знам. Дотук отговарях на въпросите си, давах свои обяснения за истините в живота. Тук не мога да кажа нищо. Нямам си и най-малка представа. "Geen flauw idee", както казват тук. Нищичко. Е, признавам си, сигурно ако се понапъна ще измисля нещо. Обаче... понякога я усещам като нож, който някой забива дълбоко, после измъква, за да забие отново. И отново. И така докато не дойде вдъхновението, истината, приятелите, сигурно и любовта...

Прошка

" It's like the... spiritual spinach in your teeth."

Прекрасна метафора.
Подхожда на безборй неща. Например на чувството за вина. Опитваш се да го прогониш с всички сили, а то те гложди ли гложди, докато ти разрани езика... Трябва ти клечка за зъби. Или конец. Или каквото и да е остро нещо, което можеш да натикаш между зъбите си. И духовният им еквивалент е нещо добро, с което да залъжеш съвестта си.
Подхожда и на омразата. И на обидата.
Всъщност всичко опира до прошката. Всяко от гореспоменатите чувства е предизвикано от това, че хората не са свикнали да я дават. Някой някога е казал, че само Бог прощава. Сигурно същият, който е казал, че Той е само един. И заради него хората се молят на нещо, което не виждат. Вместо да се помолят на онези, които срещат всеки ден и които могат да им дадат това, от което се нуждаят.
От едната стана се намира чувството за вина. От другата-омразата и обидата. И само онези, стоящи от втората страна могат да премахнат тези чувства. Не е нужно много, но кой знае защо е невероятно трудно. Аз самата съм мразела само един човек в живота си. Но пък вложих много енергия в това. Сега не съжалявам за това, смятам го за положителна част от миналото ми, нещо, което успя да ме научи, че прошката променя нещата. Дори ако никога не я заявим пред "виновника". Дори ако никога не я признаем истински пред себе си. Просто да я почувстваме.

Когато няма...

Както вероятно сте забелязали, пиша за неща, които ме вълнуват по един или друг начин.
Една тема обаче май никога не съм засягала пряко. Тя е често разисквана по най-различни начини (в музика, литература...) и затова вероятно съм и обръщала внимание.
Аз може и да съм я пренебрегнала, но тя не ме е забравила. Става дума за самотата.
Повечето хора веднага ще кажат, че много добре разбират какво имам предвид. Може и така да е, но не ми се вярва. Защото аз смятам да споделя опита си в (почти) пълната самота. Когато наистина няма към кого да се обърнеш, когато накъдето и да погледнеш, виждаш непознати лица, които те гледат или злобно, или удивено (най-често в лошия смисъл).
Не знам колко от вас са наясно, че в момента аз живея в Белгия. Няма да задълбавам повече, бездруго всяка чужда държава би свършила същата работа. Също и всеки чужд град, ако не сте от най-отворените хора.
Тук съм от половин година. И ходя на училище. Приятно е, предполагам че е по-строго от България, че е по-подредено. Но все си е училище.
Обаче не ознавам никого. Така де, как точно да познавам някого, след като не им говорех езика допреди 4 месеца?
Поставете се сега на мое място: непознати хора ви говорят на непознат език. Това, че ми говорят не е толкова неприятно. Разбирам към 70% от всичко казано, това си е добро постижение. Плюс това аз и в БГ не разбирам повече, понеже съм удивително отнесен човек.
Проблемът е, че не ги познавам и те не ме познават, а аз вървя след тях и мълча като риба. Те се отнасят с разбиране, но в един момент осъзнах, че никой не ми обръща внимание. Подозирам, че немите се чувстват така.
И така, аз, абсолютно сама, трябва да прекарвам по 8 часа в училище. Прекрасна картинка. Хич не е чудно, че ми се реве сутрин, преди да отида. После... е, после всичко влиза в един вид рутина и чувствата биват изместени от работата, която трябва да се свърши.
Та представете си картинката. Поставете се на мое място и си признайте, че колкото и сами да сте били, не е било толкова. Човек просто не може да оцелее дълго в подобна ситуация. Или намира хора, или го пращат в клиника за душевно болни. Това общо взето обяснява защо повечето българи се връщат бързичко от чужбина. Каквото и да обясняват, вие си имайте едно наум защо всъщност е така.
Но дори аз не съм наистина сама. Имам си майка ми, която е в същата позиция като мен и все още не е намерила решение. Имам и втория ми баща, който е белгиец, но се поставя изключително добре на моето място и ми дава всичката подкрепа, която може. Майка ми дава и повече, направо не знам как го прави. Може би защото ме разбира. Невероятно се раздвам, че се получи по този начин. Ако бях заминала за Германия след завършване на гимназията, щях просто да си се върна доста бързичко.
Освен тях двамата имам и невероятни приятели в БГ: успяват през повече от 2000 км да ми създадат усещането за прегръдка с аромат на парфюм, топла баничка с боза и потупване по главата като куче. Бих искала да им изкажа най-искрената си благодарност. Ще ми се също да знаят, че никога, ама никога няма да забравя това, което са направили и все още правят за мен. А, да, смятам, че те си знаят кои са, колкото и да са ми скромни :Р
Та така е със самотата. В момента съм най-самотна от когато и да било, и въпреки това сами виждате, че всъщност не съм сама. Опитвам се и да вярвам, че рано или късно ще намеря и приятели на белгийска земя. Не се справям особено добре, но подобна вяра е, както казва Пратчет, все едно да вярваш в масата. Тя си е там, за какво и е да вярваш в нея?

Фийбс

"De gekste van de bende is ongetwijfeld Phoebe (Lisa Kudrow). Zij is een massagetherapeute die vroeger op straat leefde en daar de meest bizarre verhalen over vertelt. Ze zingt graag folkliedjes en blijft in alle omstandigheden optimistisch."

Ето го и превода: "Най-откачената от бандата е несъмнено Фийби (Лиса Кудроу). Тя е масажистка, която в миналото е живяла на улицата и откъдето разказва най-странни истории. Пее с удоволствие и остава във всички ситуации оптимист."

Откачалките най-често са оптимисти. Важи и обратното. От гледна точка на Фийби например по-лошо отколкото е било не може да стане. Така де, какво точно би било по-зле от живота и на улицата? Затова се хвърля смело напред без ни най-малко да и пука. Парите нямат значение за нея, аз поне само веднъж съм чула да говори за пари, май Моника и дължеше или пък обратното, не си спомням точно. Нищо не повлиява доброто и настроение, дори когато и казват, че ще умре. Винаги е готова да помогне, винаги дава всичко от себе си, но и взема всичко. Точно този тип хора са най-странни. Не са овчари, защото рядко водят някого след себе си, но пък не са и овце, защото не следват никого. Освен най-странни са и най-щастливи. Не очакват нищо, ама нищичко от света и затова винаги са приятно изненадани.
И нещо, което наскоро открих: хората, които пеят често, без значение дали е добре, без значение в каква компания и коя песен, най-често са оптимисти. Не се срамуват от никого, пренебрегват фактите и си правят каквото си искат. "Който пее, зло не мисли." Не знаех, че наистина е така, но явно едно време са си нямали друга работа, освен да зяпат света и да си водят бележки от този тип.

По неизвестни причини в последно време въобще не ми харесва как пиша. Май нямам нужната муза, сега някакси... не, не че си "го изсмуквам от пръстите", обаче точно тези неща не ме докосват истински. Знам, че са истина, знам, че вършат работа, знам, че са важни. И все пак не достигат до сърцето ми както някои от другите неща... *ролинг айс*

Път, връзки и истина

"Seeing the results of you're actions is not important. Only the actions themselves are."

Истиски важното е човекът до нас да стигне до решение. Не е нужно ние да му го дадем, достатъчно е да го насочим в правилната посока.
Хората са странни в това отношение. Винаги търсят резултата, искат да видят благодарност в очите и т.н. Проява на егоизъм, бих казала. Въпросът не е какво ще получим, а какво ще дадем.
Тук отново се намесва истината. Целта е да помогнем на другия да я види и разбере, защото повечето хора живеят в заблуда. Някои смятат, че са прекрасни и уникални. Второто винаги е вярно, първото също, поне от гледна точка на Бог*. Но този начин на мислене ограничава, не дава място за развитие. Ако съм великолепна, защо ми е да се опитвам да се развивам? Нима има накъде повече? Но това не е така, защото хората са незавършени същества. Дадено ни е началото, оттам нататък всичко зависи от нас самите.
Други пък си мислят, че са ужасни, злобни и тн. И двете може би са верни от нечия гледна точка, но това също пречи на развитието. Каква мотивация имаш да гледаш напред, ако смяташ, че самата природа те е създала такава? Плюс това повечето подобни хора смятат, че и останалите "не са цвете".
Думите често помагат. Понякога единственят начин е искрено и без увъртане, защото някои хора са доста дебелокожи.
Но с думи не винаги се получава. Понякога е нужен пример, нещо, което да стимулира мозъчната дейност. Или пък да накара притежателя на мозъка да направи нещо, което да го доведе до истината.
Когато помагаме на някого да стигне до нея, ние даваме път за развитие и на други хора. Защото когато някой се осъзнае, той често се стреми да вземе колкото се може повече хора със себе си. Кой знае защо, но системата работи по този начин. Вероятно хората просто осъзнават, че без други хора не може да се живее...
А колкото повече хора достигат до една истина, толкова по-голям е шансът да достигнат и до друга. А след това и да помогнат на нас да достигнем до нея. Хората създават помежду си не верига, а мрежа от връзки... И всяко движение във всяка част от нея води до движение и във всички останали части.
Всяко наше действие води до такова на друг. Оттам следва, че всяко нещо, което се случва в живота ни, има причина и води до друго нещо. А аз смятам, че винаги се стига до нещо добро. Не напразно се казва "Всяко зло за добро." Хората открай време усещат замисъла. Просто много малко от тях осъзнават връзките, а още по-малко се опитват да ги проследят в миналото. Най-малобройни са онези, които ги следят и в бъдещето. Те виждат какво ще се случи, защото връзките винаги са логични и винаги водят до точно определени последици. Достатъчно е да знаеш какво се е случило, за да видиш какво ще се случи.

* Малко ми е трудно да определя вярвам ли в него или не. Може и така да е, в някакъв смисъл, но от друга страна е прекалено... знам ли и аз. Вероятно съществува под някаква форма, но не смятам, че е във вида на дядката с дългата бяла брада.