Единствено дете съм. Родителите ми така и никога не узнаха каква съм. Щастлива съм, че се получи така.
Живеем в малка къща на брега на едно езеро. Наоколо няма жива душа. Отраснах сама, и това не е учудващо. Макар и отчасти заради мястото, причината всъщност е друга: никой никога не би могъл да ме приеме.
Когато тръгнах на училище, другите деца ми се възхищаваха. Бях блестяща във всичко, с което се захванех. И въпреки това, а може би точно заради него, нямах приятели. По-скоро хора, които искаха нещо от мен.
Откакто се помня съм будно дете (в последно време не съвсем, поне втората част). Наблюдавам света през лупа и пресявам натрупаната информация през ситото на изтормозения си мозък. И си правя изводи. Изводите, които биха довели до т. нар. край на света. Според мен този, последният, така или иначе се превръща в ад.
Проблемът не е, че хората не разбират. Нито че са глупави. Проблемът е, че не желаят да разберат и въобще не ги интересува фактът, че унищожават всичко истинско. Като започнаха доста отдавна със собствения си морал.
Начинът, по който се отнасят към природата, от която всъщност са напълно зависими. Убийствата, които извършват всеки ден. Опитите им да се правят на Господ, решавайки кога ще се родят и ще умрат дадени същества и скоростта на растежа им... Всичко това ме вбесява. Изкарва ме извън нерви. Кара ме да се питам дали Създателят наистина ни наблюдава, или работата му е била свършена със създаването, а останалото зависи от самото творение.
Ще ми се да чуя поне една причина да се смятате за нещо повече от животни. Ще ми се да разбера онова, което ви кара да вярвате, че ще оцелеете, след като по всичко личи, че няма. Огледайте се: изяждате всичко, което се е родило на тая земя, унищожавате я всеки ден и защо? Защото сте слепи като къртици. Тя обаче не е. И може да се самолекува. За целта единственото, което трябва да направи, е да ви позволи да я унищожите. След което вие ще загинете, оставяйки с телата си материал да се възстанови.
Питам се дали не се е случило същото с динозаврите?...
Но какво ли значение има. Предполагам, че се питате защо пиша това?
Както вече споменах в началото, аз съм т. нар. Антихрист (името въобще не ми подхожда, знаете ли? нямам нищо против Христос). Осъзнах го преди известно време, а преди няколко седмици реших. Реших, че докато стъпвам по тая земя, тя ще разцъфтява. Желанията ми са заповеди. За каквото мечтая, това става, рано или късно. Но всичко това трябва да се изразява точно и ясно. Можете ли да си представите да сте длъжни пред самите себе си да създавате, но без да вредите? Защото всяка грешка може да означава край. Всяка мисъл трябва да бъде идеално формулирана. В противен случай всичко отива по дяволите. Колкото и глупав да е този израз. И колкото и да не ви се вярва, за да направя добро трябва да направя зло. Трябва да убия милиони. Както и вие. Само че аз трябва да го направя веднъж, докато вие го правите всяка седмица. Трябва да ви накарам да разберете. А вие сте създадени глупави, за разлика от всички други същества. Глупави, да си въобразявате, че сте нещо повече. Трябва да ви докажа, че сте зависими. И то без да ви затрия.
Всъщност и аз не знам защо точно пиша това. А като сме започнали с този вид въпроси, не знам и защо искам да направя такова нещо за вас. Не го заслужавате. Все още не ви пука. Леко се колебая дали просто да не ви върна по дърветата. Или пък да ви пратя под земята..."
Длъжна съм да спомена и подчертая:
1. Написаното по-горе е чиста истина. Освен познайте коя част.
2. Последните два дни преди да бъде създадена горната творба, авторката не е употребявала никакви наркотици, лекарства с наркотична дейност, цигари, кафе или други стимуланти (може би е имала единствено недостиг на шоколад в кръвта). Нито пък е била под въздействие на силни чувства или други обстоятелства, които биха попречили на "трезвото", добре де, да речем ежедневното, и мислене.
3. Авторката, тоест аз, вярва, че аз-лицето наистина би се чувствало така в този свят: хем е прекалено красив, че да бъде унищожен, хем "висшата раса" няма място на него. Та тя дори не го забелязва!
