Около два през нощта все още седях на въртящия се стол в кабинета си, преглеждах отново за хиляден път всички документи по случая и се питах как точно трябва да сеформирам и без това странните си представи за света така, че да поемат това, което изглеждаше единствената възможна истина.
Странното беше, че сякаш никой друг не забелязваше колко необичаен случай се разследва. Може би единствено Джонсън осъзнаваше, че вероятно нещо не е съвсем наред, но всички останали, включително и хлапетата с остър ум и недостатъчно обучение сякаш се носеха в розовата мъглица на абсолютната сигурност. Преди няколко часа дори бях чул двама да си говорят как шофьора на форда е бил премазан до изчезване. Няма да казвам какво си помислих, просто не е за хора със слаби нерви.
Вбесявах се заради липсващите резултати от кръвните изследвания. Изглежда "колегите" от лабораторията си гледаха кефа, тоест в момента си спяха сладко по леглата, докато аз си блъсках главата над цялата глупост. Бяха минали около 3 часа от последното ми ходене дотам, затова реших да проверя дали съм прав.
Лабораторията се намираше в едно подземие, входът на което беше близо до изхода на сградата. Човек трябва да внимава с онези, които се бъркат в състава на нещата, не се знае какво точно може да се случи ако се намесят където не трябва.
Лампата светеше. Всъщност много лампи светеха прекалено ярко. Нищо чудно, че всички лаборатнорни мишки носят цайси, помислих си, присвивайки очи.
Не бях изминал и два метра, когато някакъв хлапак ме връхлетя изодзад и опита да ми надене бяла престилка. Беше много учуден, когато го пуснах, прибрах пистолета и сам облякох нещото.
- Заведи ме при този, който се занимава с последното разследване - казах.
- Ами всъщност всички това правим, испектор...
- Добре, заведи ме при главния,
- ... има нещо много странно...
- Знам, хлапе, повече от странно... - казах с чувство в гласа.
***
Над микроскопа се бяха събрали десетина бели престилки. Изглеждаха превъзбудени предимно защото щъкаха наоколо като луди, пренасяха един или друг уред напред назад и очилта се смъкваха по-често от обикновено по потните им носове. Когато все пак успяха сред тълпата да измъкнат главния и да ми го доведат, се почувствах доста странно, защото всички наобиколиха мен, а в очите на мъжа пред себе си видях нещо като надежда.
- Какво става?
Гласът му потрепери от вълнение:
- Кажете ми, моля, от къде идва тази кръв? Наистина ми се иска да знам.
- Предполага се, че е от предизвикалият катастрофата от предната вечер- казах, подозирайки какво точно ще чуя.
- В такъв случай ще трябва да ви кажа, че не става дума за човек.
Погледнах отново в тези воднисти, насълзени от алергия и притеснение очи, и видях там пълна убеденост в това, което устата казваше.
- А какво?
- Ами откриваме в ДНК-то следи от човешко такова, но те са здраво свързани с нещо друго, нещо, което при по-сериозни изследвания силно прилича на...
- Вълче, нали. - казах сухо.
- Точно така. - човекът не изглеждаше изненадан. Явно смяташе, че до някои изводи може да се достигне и по други пътища.
- Върколак? - попитах по-скоро себе си.
- Не мога да отговоря на този въпрос. Знам само, че не е човек.
Другите лаборанти вече се бяха заели с тяхната си работа. Подобни хора са толкова затворени вътре в себе си, че откритие от такава величина не ги засяга по никакъв начин. Нов вид същество, какво толкова? Стига кръвта му да е достатъчно интересна, всичко е тип-топ...
