Наследството VIта част

Човекът отпусна ръка. Наложи си да се успокои. Имаше нужа от време, затова започна да оглежда отсечената си китка. Кървенето бе намаляло, но раната изглеждаше ужасно. Той избра едно бяло крайче на вече окървавения парцал и го притисна към нея. Стисна зъби, за да не изпищи от болка.
- Аз съм глупак - каза.
- Брей, все пак откри истината. Казват, че е по-добре късно отколкото никога, но аз лично смятам, че рано винаги е най-добре.
- Напротив. Аз смятам така. Ти не мислиш. Може да си по-умен от мен, но не можеш да мислиш.
Двойникът му се ядоса. Морт видя това и вътрешно подскочи от радост. Въпреки това не издаде с нищо този факт, защото притискаше парцала с все сила към раната си. На лицето му се изписваше единствено измъчено изражение.
- Ти си по-голям глупак и от мен - продължи. - Прекарал си тук цяла вечност, излизал си с чужда самоличност, но никога не си намирал начин да се измъкнеш завинаги, защото когато си излизал си бил някой друг.
- Не, винаги съм бил аз. Но онези... вещици ме проклеха жестоко...
- Така е, значи са били по-умни от теб - прекъсна го Морт. Това беше удар в целта. Съществото изглеждаше така, сякаш го бе зашлевил.
- НЕ! - извика. - Те бяха сбирщина... крави, която убиваше просто така!
- Кравите не убиват. Пък и щом не са били по-умни от теб, тогава защо цяла вечност не можеш да избягаш от тях? Та те от векове са мъртви, а ти все още си в капан на думите им... По-слаб си дори от ехото, какво остава за самите думи, за самите жени. Ти си нищожество.
Двойникът вече бе излязъл от кожата си, започна да заплашва Морт, че ще го убие, бе вдигнал ножа над главата му и изглеждаше така, сякаш наистина ще нанесе решаващия удар. Но не го правеше.
- Няма да ме убиеш. Знаеш, че говоря истината. Убиеш ли ме, никога няма да избягаш от думите ми. Също както с тези на вещиците. Ти всъщност си почти мъртъв. Обзалагам се, че проклятието включва спасение единствено ако намериш начин да се самоубиеш, защото никой не може да те убие.
-Не, ти... ти лъжеш...
Но ръцете му трепереха. Морт вдигна глава към него. Досега бе гледал раната си, затова не бе видял как се бе променил.
Изглеждаше с петдесет години по-стар. Кожата по лицето му бе сякаш с два размера по-голяма. Раната на врата му бе все така червена и караше лицето му да изглежда като маска. Имаше съвсем малко коса, бяла като сняг.
- Ти умираш. Гневът ми те убива. Не си чувствал нищо от векове и сега този гняв те прорязва отвътре. Омразата към самия теб и към мен те унищожава. Припомняш си най-сетне какво е да си човек. Ето за това си мечтал толкова време, доволен ли си сега?
Съществото сякаш се смаляваше, докато всъщност се прегърбваше от закъсняла старост. Когато и блясъкът на омраза в очите му се стопи, то падна на пода. Сега вече не изглеждаше като Мортимър, а като двайсетгодишен младеж. Очите му бяха отворени и в тях се четеше нещо съвсем различно от досега - смъртен страх. Той действително е щял да го убие, ако вещиците не го бяха прокълнали преди това, помисли си Морт. Стана и напусна мазето. Повече никога не стъпи в къщата. Все пак наистина бе прекарал цял ден и цяла нощ в мазето, така че въпреки невероятното си отвращение, адвокатът трябваше да му даде документите за наследството.

* * *
- Значи го е било страх, така ли, дядо?
Десетгодишното момиченце се радваше така, все едно бе получило близалка.
- О, миличка, както вече казах, трепереше като листо на вятъра, направо не знаеше къде е от страх.
- И защо? Нали е мъж? - Бащата, който скачаше до небето от ужас като види паяк, бе разяснил на дъщеря си разликата между мъжете и жените.
- Защото... Защото съществото някога е било човек. Хората могат да бъдат далеч по-ужасни от което и да е чудовище - каза мъжът. - Никога не го забравяй, скъпа, и бъди много внимателна.
- А ти откъде знаеш какво е станало, дядо?
- Аз... бях там... -заекна възрастният човек.
След известен размисъл момиченцето каза:
- Ти си бил той, нали, дядо? Нищо, че името не е същото, ти си бил Мортимър, нали? Нали, дядо?
Мъжът погледна ръката си. Липсваше от китката нататък. Не каза нищо. В този момент в стаята влезе красива червенокоса жена.
- Татко, да не би пак да и разказваш онази история? - попита сърдито. - Престани да я плашиш, моля те, после аз ще трябва да я приспивам.
- Аз ще я приспя тази вечер - обеща той.
- Все пак не я разказвай. Тя е просто измислена история, миличка, няма нищо страшно - допълни, говорейки на дъщеря си, но погледът и бе вперен във възрастния човек.
- Но мен не ме е страх! - извика радоснтно хлапето.
- Да, разбира се... - промърмори мъжът. - Просто измислена история...
Погледът му обаче казваше друго. Казваше, че никога пред нищо не се е спирал и че няма да се спре точно в този случай...