И ето че аз, прочела за пореден път нечий разказ, толкова впечатляващ, че ражда нови метафори в моята душа, седя пред глупавия компютър и се питам защо го правя. Бездруго кой ли ги чете...
"Моят път през пустинята". Но моят път... не е през пустиня. Напротив. Пътечка е през гората е. Всъщност не съвсем. Започва от пътечка, пътечката, която следват всички малки деца: тази, проправена им от родителите. Тя криволичи, понякога е покрита с камъни, понякога като че ли съвсем изчезва, но винаги се появява накрая. Нея човек може да следва цял живот, ако е съгласен да не остави своя следа.
Аз вървях по нея. Следвах я без отклонения, макар и с различно темпо. Аз напредвах бързо. Почти тичах, нямайки търпение да достигна до следващото ново нещо, било то камъче, или пък интересно шарено листо през есента. Но желанието ми за ново и необичайно, за нещо, което никога не съм очаквала да видя, но винаги съм мечтала... то ме прати по друга, съвсем тъничка пътечка, извървяна от едничък човек, която понякога наистина изчезва, загубва се сред избуялата трева и ме оставя сама на някоя красива горска поляна. Разбира се, тази е по-опасна от предишната. За да вървиш по нея ти трябват яки ботуши и още по-яки крака. По нея се върви още по-бързо, защото човек трябва бързо да се учи. Например важно е да знае, че освен препятствията по пътя, като скалите по първата пътечка, по тази се срещат и диви зверове. Опасни същества, от които трябва да се пазиш, или да преборваш. Но възможните (всъщност сигурни) премеждия си струват: красотата, която виждаш по тази пътечка, не може да се сравнява с тази по първата. Тук небето е толкова синьо, а тревата-толкова нежна, почти недокосната от човешки крак... А дърветата хвърлят мека, сянка, под която е толкова приятно да се отпуснеш понякога, след успешно справяне с поредното премеждие... Топлината на слънцето, макар и по-рядка, защото съм навлязла в гората, е толкова сладка, че понякога ми се иска да остана завинаги под нея... И въпреки това аз продължавам да вървя, не, дори тичам. Защото има още толкова много от тази гора, не, каква ти гора, искам да видя толкова много от целия свят, а имам толкова малко време... Никога няма да успея, но дори малкото късче, до което мога да се добера, ще си струва... Искам да създам нова пътека, да открия нови места, които никой не е открил преди мен, та да ми ги предаде, да науча нови неща, които да предавам на хората, които срещам по пътя си... да предам на онези, които.. заслужават. Тоест които обичам. И макар и аз да срещна някой като този, за който говори Nirein и с когото върви заедно... не вярвам, че ние ще имаме същите пътеки с този някой. Не вярвам, че пътищата ни ще са успоредни. По-скоро... ще се пресичат често. Толкова често, че накрая почти ще се слеят в едно, но само почти. Целта никога не е една, но често двете цели са близо една до друга. Пък и не е задължително да вървим по една пътека към една цел. Достатъчно е... вътре, дълбоко в сърцата си да сме заедно.
Моето сърце е свободно. Пътят ми е дълъг, а нямам храна. Събирам каквото мога оттук-оттам, по някоя нота тук, разказът на някой стар пътешественик там... Понякога събирам плодове от хора, които всеки ден опитват да ми ги дадат, но много рядко. Какво да се прави, моето тяло се храни с друга храна: вместо историята на човек, живял преди 200 години, предпочита тази на някой с поостаряло тяло, но все още жив и млад духом, който знае и двете... Скоро няма да има нужда да избирам вече, избор няма да имам. И при все че сигурно ще ми е мъчно, няма да съжалявам за избора, който съм направила, докато съм можела. Тоесто който правя сега. Защото сега е момента за събиране на храна, а една храна трябва да е не само вкусна, но и питателна. И обратно. Тази, която насила ми дават, вероятно е полезна. Има някой и друг витамин, така да се каже. Но онази, която сама избирам, е полезна и толкова сладка, че човек може вечно да яде и никога няма да му омръзне. Освен това оставаш нахранен мноооого дълго...
Понякога вървя по пътечката, но умът ми блуждае далеч, по другите пътечки, питайки се какво ли правят онези, които ги следват. Обичам да скитам в мислите си по съвсем неутъпкани места, които пресичам понякога, и които изглеждат много примамливи. Но засега продължавам по малката пътечка, утъпкана от един човек. Ще повървя малко по нея, преди да поема своя. Има какво да се научи, а и човекът, вървял по нея преди мен, всъщност не е минал отдавна. Дори напротив, съвсем наскоро, понякога дори виждам как кракът му изчезва зад поредния завой. Мога да науча доста от него. Пък и винаги се среща със зверовете преди мен, та чувам какви са и се подготвям навреме. Досега ги преборвам винаги, макар някои наистина да раняват жестоко. Е, аз пък имам хубави ботуши и ритам яко...
Не знам къде ще свърши моят път. Нито пък след колко време. Знам, че е един значим път. Ако не за другиго, то със сигурност за мен самата. Истински, значим, по-важен от която и да е магистрала от навъдилите се в последно време (пресичам ги понякога, ама много ми се иска да не ми се налагаше-мн бързо карат тия глупаци и накрая винаги стигат на пихтия).
Надявам се, че ти е допаднал моят път, Nirein. Ако все още не можеш да си го представиш, опитай като си спомниш гората Лотлориен от "Властелина на Пръстените" (не мога да си спомня дали съм чувала, че си го чела, или не). През подобна гора минава моята пътечка, но има много полянки, а където има дървета, са по-нагъсто. Красота!
