"Хаус"

Всички сме гледали прословутия Доктор "Хаус". Питам се обаче дали някой въобще е осъзнал трагедията на един такъв човек. Тъжната истина е, че вероятно няма такъв. Всъщност подозирам, че самите автори не я съзнават напълно. За да усетите каквото и аз, вижте следното видео: цък . Песента е Behind Blue Eyes на The Who, има и кавър на Limp Bizkit, който създава по-добро впечатление заради по-добрата техника, но вокалистът на The Who определено си заслужава отказване от навика с техниката. В общи линии видеото говори само за себе си.

Моят път

И ето че аз, прочела за пореден път нечий разказ, толкова впечатляващ, че ражда нови метафори в моята душа, седя пред глупавия компютър и се питам защо го правя. Бездруго кой ли ги чете...
"Моят път през пустинята". Но моят път... не е през пустиня. Напротив. Пътечка е през гората е. Всъщност не съвсем. Започва от пътечка, пътечката, която следват всички малки деца: тази, проправена им от родителите. Тя криволичи, понякога е покрита с камъни, понякога като че ли съвсем изчезва, но винаги се появява накрая. Нея човек може да следва цял живот, ако е съгласен да не остави своя следа.
Аз вървях по нея. Следвах я без отклонения, макар и с различно темпо. Аз напредвах бързо. Почти тичах, нямайки търпение да достигна до следващото ново нещо, било то камъче, или пък интересно шарено листо през есента. Но желанието ми за ново и необичайно, за нещо, което никога не съм очаквала да видя, но винаги съм мечтала... то ме прати по друга, съвсем тъничка пътечка, извървяна от едничък човек, която понякога наистина изчезва, загубва се сред избуялата трева и ме оставя сама на някоя красива горска поляна. Разбира се, тази е по-опасна от предишната. За да вървиш по нея ти трябват яки ботуши и още по-яки крака. По нея се върви още по-бързо, защото човек трябва бързо да се учи. Например важно е да знае, че освен препятствията по пътя, като скалите по първата пътечка, по тази се срещат и диви зверове. Опасни същества, от които трябва да се пазиш, или да преборваш. Но възможните (всъщност сигурни) премеждия си струват: красотата, която виждаш по тази пътечка, не може да се сравнява с тази по първата. Тук небето е толкова синьо, а тревата-толкова нежна, почти недокосната от човешки крак... А дърветата хвърлят мека, сянка, под която е толкова приятно да се отпуснеш понякога, след успешно справяне с поредното премеждие... Топлината на слънцето, макар и по-рядка, защото съм навлязла в гората, е толкова сладка, че понякога ми се иска да остана завинаги под нея... И въпреки това аз продължавам да вървя, не, дори тичам. Защото има още толкова много от тази гора, не, каква ти гора, искам да видя толкова много от целия свят, а имам толкова малко време... Никога няма да успея, но дори малкото късче, до което мога да се добера, ще си струва... Искам да създам нова пътека, да открия нови места, които никой не е открил преди мен, та да ми ги предаде, да науча нови неща, които да предавам на хората, които срещам по пътя си... да предам на онези, които.. заслужават. Тоест които обичам. И макар и аз да срещна някой като този, за който говори Nirein и с когото върви заедно... не вярвам, че ние ще имаме същите пътеки с този някой. Не вярвам, че пътищата ни ще са успоредни. По-скоро... ще се пресичат често. Толкова често, че накрая почти ще се слеят в едно, но само почти. Целта никога не е една, но често двете цели са близо една до друга. Пък и не е задължително да вървим по една пътека към една цел. Достатъчно е... вътре, дълбоко в сърцата си да сме заедно.
Моето сърце е свободно. Пътят ми е дълъг, а нямам храна. Събирам каквото мога оттук-оттам, по някоя нота тук, разказът на някой стар пътешественик там... Понякога събирам плодове от хора, които всеки ден опитват да ми ги дадат, но много рядко. Какво да се прави, моето тяло се храни с друга храна: вместо историята на човек, живял преди 200 години, предпочита тази на някой с поостаряло тяло, но все още жив и млад духом, който знае и двете... Скоро няма да има нужда да избирам вече, избор няма да имам. И при все че сигурно ще ми е мъчно, няма да съжалявам за избора, който съм направила, докато съм можела. Тоесто който правя сега. Защото сега е момента за събиране на храна, а една храна трябва да е не само вкусна, но и питателна. И обратно. Тази, която насила ми дават, вероятно е полезна. Има някой и друг витамин, така да се каже. Но онази, която сама избирам, е полезна и толкова сладка, че човек може вечно да яде и никога няма да му омръзне. Освен това оставаш нахранен мноооого дълго...
Понякога вървя по пътечката, но умът ми блуждае далеч, по другите пътечки, питайки се какво ли правят онези, които ги следват. Обичам да скитам в мислите си по съвсем неутъпкани места, които пресичам понякога, и които изглеждат много примамливи. Но засега продължавам по малката пътечка, утъпкана от един човек. Ще повървя малко по нея, преди да поема своя. Има какво да се научи, а и човекът, вървял по нея преди мен, всъщност не е минал отдавна. Дори напротив, съвсем наскоро, понякога дори виждам как кракът му изчезва зад поредния завой. Мога да науча доста от него. Пък и винаги се среща със зверовете преди мен, та чувам какви са и се подготвям навреме. Досега ги преборвам винаги, макар някои наистина да раняват жестоко. Е, аз пък имам хубави ботуши и ритам яко...
Не знам къде ще свърши моят път. Нито пък след колко време. Знам, че е един значим път. Ако не за другиго, то със сигурност за мен самата. Истински, значим, по-важен от която и да е магистрала от навъдилите се в последно време (пресичам ги понякога, ама много ми се иска да не ми се налагаше-мн бързо карат тия глупаци и накрая винаги стигат на пихтия).

Надявам се, че ти е допаднал моят път, Nirein. Ако все още не можеш да си го представиш, опитай като си спомниш гората Лотлориен от "Властелина на Пръстените" (не мога да си спомня дали съм чувала, че си го чела, или не). През подобна гора минава моята пътечка, но има много полянки, а където има дървета, са по-нагъсто. Красота!

Гняв

Застанах на брега на езерото и вдигнах ръце. Небето над главата ми бе почерняло от покрилите го облаци, а земята под краката ми бе ледена. Скоро щеше да завали проливен дъжд, но преди това...
Водата от езерото се издигна бавно нагоре. Огромен неправилен кръг от течност, която някак не се разливаше, а просто се издигаше нагоре. Когато достигна около три пъти по-високо от мен самата, я оставих да падне. Звукът бе оглушителен. Огромни пръски, дори цели вълни, ме заляха. Светкавица освети за миг небето, а също и мокрото ми лице, което, ако бяхте видели, щяхте да имате нужда от приспивателни известно време. Гърмът последва, а аз повдигнах езерото още веднъж. Бях ужасяващо ядосана, толкова, че не ме интересуваше нищо.
След около половин час гневът ми взе да се поуталага. Отпуснах ръце и оставих езерото на мира. Е, това е силна дума, защото сега пък бурята го бе подхванала. А аз се заех с въздуха. Образува се вихър, който насочвах към празното пространство над езерото и му позволявах да се развилнее там. Беше леден.
След малко спрях и това. Внимателно се отпуснах на земята и при допира с ръката ми, леко земетресение я разтресе.
Все още не бе достатъчно. Протегнах напред и от дланта ми блъвна пламък с дължина две къщи. Насочих го първо просто във въздуха над езерото, а после го потопих вътре в него. Водата закипя. След няколко секунди докоснах с ръка земята. Тя се пропука на около половин метър от ръката ми и потече лава, която веднага бе изгасена от дъжда и езерото.
Чак тогава се успокоих. Мислите ми отново бяха поели кормилото на мозъка ми, а гневът си бе отишъл заедно с всичката енергия. Заплаках. Останах така с часове. Мисля, че някой ме намерил и ме закарал в болницата, но честно казано не си спомням. Помня единствено огъня в душата си и силата, която излезе от ръцете ми. Също и бялата болнична стая със сини пердета на прозорците...

Истината за "щастливия край"

Стъпките ми отекваха звучно сред притихналата гора. Тичах с всички сили, понякога на четири, понякога на два крака. Усещах миризмата на страх и гняв, която ги правеше още по-опасни. Понякога обръщах глава и ги виждах, на няколко метра зад мен, галопирайки диво, с развяващи се опашки. При тази гледка можех да надуша дори собствения си страх.
Краят на гората беше и моят край. Вече наближавах, защото тъкмо бях прекосила малка рекичка, която се вливаше във Реката. Броени метри ме деляха от смъртта. И тогава... изстрел. После още три. Чувах мекия звук от куршум, забиващ се в плътта, тихото издишане и падането на тела. Продължих да тичам, без да се обръщам. Това, което може би щях да видя вероятно щеше да прекрати бяга ми. Предпочетох да не рискувам.
- Най-добре спри-чух глас. Беше силен и властен, но със слух като моя човек би могъл да долови и кадифената мекота на загриженост от човек, несвикнал да показва такава. Надуших сигурност. Реших, че мога да рискувам.
-Добро момиче. Ела при мен, имам одеало да се загърнеш, че в този сняг не бива да вървиш... без дрехи.-Запъна се преди да спомене, че съм гола. Изгарящият срам бе забележим и с просто ухо. Обърнах се и видях огромен мъж, облечен в униформа на горски. Тъкмо вадеше одеало от раницата си. Приближих се бавно, без стам, но със страх. Не можех да се доверя просто на инстинктите си. Трябваше да съм сигурна.
-Знам какво си и се страхувам от такива като теб-каза той. -Но нещо ми подсказва, че мога да ти се доверя.
-Какво съвпадение-казах аз и се приближих още малко. Той ми подхвърли одеалото и каза, че няма нужда да се приближавам повече, ако не искам.
-Така де, и аз не държа да се намирам прекалено близо до... зъбите ти - каза той и се засмя.-Не още.
Усмихнах се, без да показвам зъби. Кучешки зъб двоен размер не е точно каквото трябва да се показва на първа среща.
Повървяхме заедно из гората, на няколко метра разстояние. Изглеждаше все едно се разхождаме, без а говорим, но аз знаех къде отиваме: в неговата колиба. Всички животни в околността я познаваха и се пазеха от нея. Пушката му не бе останала незабелязана. Когато стигнахме, казах:
-Предпочитам обора, ако нямаш нищо против. По-... уютно е.
-И по-спокойно, нали- усмихна се той. - Ще ти донеса заешко когато стане готово. Елга го пече от обяд, би трябвало да стане скоро, ама в тоя вятър огънят все гаснеше...
-Благодаря - казах и се запътих след него към обора.
-Това е Едгар, не му обръщай внимание. Не вярвам да се уплаши от тебе, той от цяла глутница вълци не гъкна миналия месец...
-Спомнете си, че глутницата се уплаши от мен- казах, а той отново се засмя.
-А, да. Е, не вярвам да си проблем за Едгар. Той е... зает да преживя. Ходя с него до града, тъй че и с хора е свикнал, и с животни. Ей там има слама, задръж одеалото, ще взема да ти донеса и малко дрехи, от Елга...
-Недейте. Сам знаете, че мога да избирам... козината си.
-Да бе, права си, къде ми е умът. Хайде, до после, ще гледам бързичко да ти донеса ядене, че и аз огладнях, какво остава за тебе...
Не казах нищо. Такъв като мене да каже че е прегладнял посред гората в зимна нощ... кой знае как биха реагирали някои хора.
Настаних се върху сламата, на подходящо разстояние от Едгар, който ме погледна през ноздри, обърна огромната си глава към сламата пред себе си и продължи доволно да преживя, като от време на време променяше позата на задните си крака. Страхотно животно, бих казала, а по онова време все още съвсем не го познавах.
Мъжът дойде след около час с чиния прекрасно заешко задушено с картофи. Всичките ми сетива се разкрещяха в буйна радост, но въпреки това не позволих да ми проличи.
- Ето, това е. Дано ти хареса-каза горският.
- Можем да се обзаложим-казах и двамата се засмяхме.
- Има и нож и вилица в случай... Е, в случай че решиш... Момиче с твоя вид не може да е от село...
- Точно така, момичетата от селата наоколо са далеч по-красиви-казах.
- Ааа, недей така. Вярвай ми, на един мъж можеш да вярваш за тия неща. Ние знаем какво е женска красота. С тая червена коса си много специална, да знаеш.
Пак се засмях, а лицето ми придоби отенъка на косата.
- Хайде сега яж, пък аз отивам при жената да и правя компания, че я е страх сама. Ти нали ще се оправиш?
- Естествено. Малко са нещата, с които не мога да се оправя. Онази глутница беше сред тях.
- Утре ще ми разкажеш за това. Нали?
- Да, защо не. Ако не на вас...
- ...теб...
- Ако не на теб, на кого другиго?
* * *
На другия ден се събудих с четири лапи и притисната до туловището на полегналия Едгар. Припомних си набързо какво точно се бе случило снощи и ме досмеша, когато стигнах до дискусията с товарния кон кое е по-вкусно:сламата или заешкото. В общи линии стигнахме до извода, че въобще не искаме да убеждаваме другия в правотата си, защото така имаме повече за себе си.
Загърната в одеалото излязох навън и открих, че горският ми бе оставил стар панталон и пуловер на жена му, а също и чифт износени ботуши. Последните бяха малко големи, но определено за предпочитане из снега навън. Навлякох ги набързо и почуках на вратата на малката колиба.
Отвори ми едра жена (размер точно подхождащ на огромната фигура на горският). Имаше дълга кестенява коса, сплетена на плитка, остри черти на лицето и, в момента, страх в зелените очи, които някога са били много красиви, а сега обкръжени от бръчици. Както по-късно разбрах, последните бяха образувани от чест смях.
Жената ме пусна да вляза вътре, но по движенията и миризмата и долавях, че не го прави... съвсем доброволно.
Вътре бе топло и приятно. Ухаеше на заешко, но също и на топло мляко с какао. Усмихнах се и поздравих двамата. Поех с благодарност подадената ми чаша мляко и заразказвах.
Елга и Калоян се оказаха прекрасни слушатели: не ме прекъснаха нито веднъж, освен с по някое изхъмкване или удивено възклицание. Когато свърших той попита:
- И какво смяташ да правиш сега?
- Нямам представа - казах. Така си беше. - Не мога да остана в гората, защото макар и по-силна от тях, те ще ме победят, защото са повече. Може би ще прогоня няколко от тях, но накрая ще ме разкъсат. Страхуват се от мен.
- Ами в някое от селата?-попита Елга.
- Не ми се вярва да се получи-поклатих глава.
- Обзалагам се, че онези глупаци усещат нещо, което буди страх у тях.
- Древен инстинкт. Хората се плашат от вълци и вълците-от хора. Но и двата вида се плашат още повече от върколаци, защото ние сме съчетали най-доброто от двата вида-разумът на човек и сетивата и инстинктите на вълк. А и сме си опасни. Някои... се самозабравят, не могат да контролират звяра.
Видях въпросът в очите на двамата пред мен. Е, добре, налага се. Въздъхнах.
- Аз нямам подобен проблем. Аз съм роден върколак, но кръвта се е поразмила и Звярът почти не се появява. Просто някой от прадедите ми е бил ухапан, а след това е създал деца, които вероятно също са били върколаци. Те са имали свои деца, някои с хора, някои с вълци. И така до мен. Моят баща бил върколак, но не казал на майка ми, а после, когато аз съм се родила, решил, че е прекалено опасно да живеем заедно и напуснал майка ми. Години по-късно, когато аз вече бях в пансион в Калиновци, баща ми отново се върнал при нея. И досега живеят щастливо, макар баща ми да не ме познава почти, но винаги ми е изпращал пари и подаръци по празници. А каква е вашата история?
- Защо мислиш, че имаме такава? - попита Елга и погледна укорително Калоян.
- Е, - свих рамене, - всеки си има.
- Синът ни... се спомина преди много години. Нападнаха го вълци - каза Елга и чак сега разбрах. Страхът в очите и е бил примесен с гняв, но толкова далачен и добре прикрит, че въобще не го усетих.
- Вълците не нападат хора - казах.
- Значи са били... твоите..
- Не са мои. - Казах спокойно.
- Той се загубил в гората. И когато дошла нощта, не можал да се прибере и влязъл в някаква дупка... която се оказала вълча бърлога. Целият беше нахапан, когато го намерих-промълви Калоян. Главата му бе сведена. Надушвах влагата на напиращите сълзи.
- Било е бързо и безболезнено - казах. - Те са... много точни. Захапали са гърлото, разкъсали са сънната артерия и той вече е бил мъртъв, когато са го хапали.
- Надявам се-прошепна Елга. После стана и ме прегърна. Моите сълзи потекоха. Никой не ме бе прегръщал от години.
* * *
Както вероятно се досещате, сега следва "и заживяли дълго и щастливо". Така си е. Всъщност това винаги е била най-интересната част от приказките. Какво ще рече дълго и щастливо? Тук ще опитам да отговоря. И вероятно ви се струва малко странно, че разказа започва от кулминацията, продължава с края и завършва с това, което четете в момента. И е. В един средностатистически холивудски филм не биха допуснали подобно нещо. Затова и това не е филм. Всъщност, поуката е в това, което следва сега. Четете.
* * *
И така, тримата си заживяхме дълго и щастливо. Което в общи линии си беше съвсем обикновен живот на горски с жена му и... да кажем осиновената му дъщеря. Създадохме определени правила за безопасност, като например това, че по пълнолуние спях в обора с Едгар, че не навлизах никога в гората, че ходех в града само заедно с Калоян...
Когато отказах да кажа името си, защото не исках никой никога да ме нарича с него (защото не исках да ме свързват с родителите ми), двамата ми дадоха името Север и своята фамилия. Имахме си проблеми, особено покрай познатите на Калоян в селата, където ходехме заедно за дрехи и продукти, защото започваха да се питат коя съм. Отговаряхме, че съм сирак и че Калоян ме е намерил в гората полу премръзнала и че нямам къде да отида... и така нататък.
Те двамата се грижеха за мен, а аз в замяна вършех работа за тях: плашех вълците, ловувах, сечах дърва когато веднъж Калоян се разболя и лежа на дърво цял декември.
Имахме няколко спречквания с Елга, най-тежкото от които бе когато се скарахме и не си говорехме в продължение на две седмици. Тогава Калоян не се намеси, ами си говореше и с двете поотделно, без да засяга болната тема. А именно че бях влязла в гората сама да търся гъби (не че ги познавах, разчитах на носа и инстинктите си) и бях попаднала на самотен вълк. Изръмжахме си по някоя новина и той ми съобщи, че вълчицата, която преди години ме бе спасила от сигурна смърт, заставайки срещу цялата глутница в моя защита, е родила и че едно от кутретата е трикрако. Това значеше, че няма как да оцелее през зимата. Накарах го да ми уговори среща с нея посред нощ на следващата вечер и цялата караница с Елга дойде от това, че отидох. Той спокойно можеше да ми е скалъпил капан, каза тя. Аз обаче знаех, че не е, защото той знаеше, че ще му откъсна главата, ако заподозра. И така, срещнах се с вълчицата и я накарах да ми даде малкото.
Направих му кучешка колиба и го научих да спи в нея. Денем можеше да ходи където си иска, и ако не се прибереше навреме, ходех да го търся.
С две думи, животът не си вървеше съвсем безпроблемно. Напротив. Но пък, както установявах с годините, предпочитам да имам с какво да занимавам ума си. В противен случай той започва да блуждае и да засяга теми, каквито нито искам, нито ми трябва да се занимавам. В общи линии животът е прекрасен и мога да го кажа дори след всичко, което ми се случи в миналото. Спокойствието, което цари в душата ми, не може да се купи и с всичките пари на света, защото няма продавач...

Идеи

Знаете ли как се раждат идеите? Сигурно. Почти на всеки се е случвало да гледа някой хубав филм или пък да прочете някоя хубава книга (последното все по-рядко) и след това да има чувството, че главата му ще избухне от насъбралите се вътре истории, картини, дори цели нови филми. Разбира се, на повечето хора "им минава". И с това се свършва. При мен - не. Рядко оставям идеите просто да си отидат. Вероятно защото направя ли го, съжалявам: рано или късно те все пак си излизат и тогава става страшно.
Един човек, когото много уважавам, е написал началото на една история, която дълго време се въртяла в главата му. Обещаващо начало, бих казала. Вчера го прочетох за втори път и... то роди рисунка. Нещо не толкова добре нарисувано, колкото напомнящо чувството, което изпитвах докато четях, а по-късно и докато рисувах. И когато завърших основния компонент, разбрах. Разбрах защо "Слънчогледите" на Ван Гог струва толкова. Или прословутата "Мона Лиза". Тоест разбрах какво наричат хората "добра картина". Не става въпрос за красота, тя е не само преходна, но и относителна. Става дума за чувство, за усещане. Затова картина, излязла от сърцето, впечатлява далеч повече от тези за 50 лв, рисувани от художниците на морето. Просто е почти невъзможно да почувстваш срещу пари. Ето нещо, което няма как да се купи... Загледайте се някой път в "Мона Лиза", но не с очите на някой, който я разпознава, а с тези на човек, който вижда. Тоест отворете очите, а не сърцето си. Само този път.