CaSey said: toi e ot otdavna
CaSey said: tva ne e neseriosno...
Не знам дали да се съглася, но що се отнася до музика (както в случая) в общи линии почти във всички случаи е вярно, стига да дефинираме правилно думите "сериозен" и "отдавна". И Глория уж е от отдавна...
Трябва да поразсъждавам по-сериозно по въпроса.
26.9.08
21.9.08
18.9.08
Цели три дни!... Или "само"?
Tя потрепери, докато ръката и опипваше за копчето на будилника. Навън все още бе тъмно. Имаше скреж по прозореца, въпреки че бе едва средата на септември.
Момичето въздъхна. После бавно стана и навлече стар, но топъл пуловер. След това отиде в хола, където някой вече бе светнал лампата, вероятно вторият и баща. Тя седна на един стол и прегърна колене. Трепереше леко, но вече не от студ.
Вратата се отвори и вторият и баща влезе, облечен в най-мръсният панталон на света (повече мръсотия не би могла да се задържи), явно се приготвяше за работа. Усмихна се и каза:
- Е? Готова ли си?
Бе шест часа сутринта, но той бе весел.
- Не. - Каза тя. Гърлото и се бе свило, но в очите и нямаше сълзи. - Не искам да ходя.
- Знам. Ще отидеш ли?
Тя не отговори. Не помръдваше
- НЕ искам да ходя - повтори тя. - Не знам какво да правя.
- Отиди.
- Вчера... вчера отидох твърде далеч. Сега не мога дори да се разплача.
- Тогава недей. Усмихни се. Това също е израз на чувства.
- Не мога.
Въпреки това сълзите потекоха по страните и.
- Не знам какво да правя, не знам... искам... не искам да ходя, но ако не отида... Не знам.
- Тогава ставай, обличай се и тръгвай- каза той, след което започна да си приготвя сандвичи за обяд.
Тя поседя още малко, търсейки начин да избяга, след което последва съвета му. Докато се обличаше спираше горе долу на всеки две минути, за да се въздържи от това да хвърля неща по стените.
След половин час събуди майка си да я закара. Не каза нито дума на втория си баща, беше му бясна, но знаеше, че той е прав. Той винаги бе прав. Искаше и се да му крещи, но нямаше за какво.
***
Автобусът беше почти пълен, но едно място бе незаето, както винаги. Това до нея. Тя бе смръщила вежди под шапката си с козирка и гледаше филма, който бяха пуснали. Не обели нито дума през цялото пътуване. Сякаш за да увеличат гнева и, всички останали си говореха така, сякаш не се бяха виждали с години, въпреки че всъщност едва преди два дни бяха седели заедно в класните стаи.
Пристигнаха в някакво село на около 15 км от хижата, в която щяха да нощуват. Останалото трябваше да изминат пеша, с раници на гърба. Тя не си представяше как ще се справи. Вървеше заедно с другите момичета от класа, но те сякаш не я забелязваха, или пък я гледаха странно, когато кажеше нещо, заатова тя си мълчеше. Поредният безумно скучен ден, помисли си тя в началото, но пътят се оказа по-труден от очакваното и изискваше голямо съсредоточаване, затова тя нямаше време да скучае. Казваше по някоя дума от време навреме, сякаш само за да поупражнява гласа си, защото очевидно никой не я слушаше.
Когато пристигнаха, всички бяха толкова уморени, че не успяваха да съберат мислите си, затова беше доста тихо в хижата. Момичето вървеше със съученичките си, храни се с тях и поседя с тях в половинчасовата почивка, но не говореше много. Намираше ги за скучни, явно и те нея.
След вечеря бе заплануван разговор с класа. Всички седнаха около една маса и трябваше да отговарят на въпросите на двамата учители. Единствената разлика с ежедневното училище бе, че не трябваше да зубрят и не ги оценяваха.
- Представете си, че класът е кола - каза учителят по математика. - Каква част сте вие тогава? И каква искате да бъдете?
Класът се разшумя. След няколко минути всички бяха написали своя отговор на предварително раздадените листове.
Няколко души вече се бяха изказали, когато дойде нейният ред.
- Аз съм резервна гума. - Каза тя. Очите и блестяха.
- А какво искаш да бъдеш? - попита учителят. Всички мълчаха, затаили дъх както винаги, когато тя говореше.
- Ще ми се да съм задна лява - каза тя. Класът издиша.
- И защо?
- Защото ми е трудно да се впиша, а искам. По-скоро... иска ми се да си мам някого тук.
Тишината отново се възцари, по-дълбока отпреди. Тя се огледа, след което каза, с по-весел тон:
- Ама защо млъкнахте всички?
Съучениците и отново се разприказваха, след което упражнението продължи.
Следващото нещо което направиха бе да изтеглят листче с името на някой свой съученик. Задачата бе през целия следващ ден да наблюдават съответния човек и вечерта да разкажат какво са видели. Тя изтегли най-активния и най-досадния човек в целия клас. Лесна работа.
***
На другият ден станаха в седем и половина. Нямаше никакво време за нищо, така че момичето не успя да запомни почти нищо в промеждутъка между събуждането и потеглянето с дребния, разбрицан автобус на сигурно повече от двайсет години. Момчетата се забавляваха като го клатеха напред назад, докато един учител не им съобщи, че автобусът изглежда стар, но всъщност е...много стар. Те се притесниха и седнаха мирно.
Тя си мислеше за топлото легло вкъщи, почти готова да отпусне глава. В един момент чу:
- Хей, да не заспиш!
Тя усети, че е затворила очи, отвори ги и видя ухилена физиономия насреща. За миг бяха застинали, после лицето се отпусна надолу, имитирайки заспал човек. Тя се засмя.
Предния ден бе чула същото момче да пее в най-трудния участък от пътя, което я бе изненадало. По принцип това бе едно от най-тихите момчета в класа. Любопитството и бе събудено.
През този ден бяха планувани две неща: строене на мост и преход. Първото звучеше тревожно, защото учениците трябваше да се справят сами, само с няколко дървени кола и въжета, а реката бе широка повече от шест метра.
Момичето се оказа в група с няколко момичета и няколко момчета, сред които и вече споменатото. Оказа се, че освен певчески талант, него го биваше и във вързването на възли. Също така излезе и роден лидер. Събра групата, каза какво трябва да се направи. Всички инстинктивно изпълняваха.
Тя бе повече от впечатлена. Научи се да вързва здрави възли, поразговори се, пусна някоя и друга шега. С две думи, изуми всички, най-вече онези, които интересуваха нея.
Строенето на моста се оказа сполучливо. Нейната група бе по-бавна от другата, но конструкцията се оказа толкова стабилна, че когато трябваше да я разрушат се поизпотиха повече, отколкото при строенето. В крайна сметка никой не се намокри, докато другите момчета вече джвакаха с поне един крак. За щастие помогнаха за развалянето. Тя реши, че тази част от екскурзията и харесва най-много.
Следобеда бе отреден на похода. Класа бе разделен на три групи, които потеглиха по различно време с карта в ръце и надеждата да намерят правилния път, защото в противен случай щяха да се принудят да вървят по-дълго. Тя бе във втората група, заедно с близнаците, двама досадници и още едно момиче, което тя намираше за безинтересно, защото никога не и обръщаше внимание. Но всички вървяха толкова бързо и бяха така въодушевени да пристигнат първи, че скоро настигнаха първата потеглила група. В нея имаше още няколко момичета, поради което тя отново се оказа сама сред хора. Но споменът за прекрасната сутрин, за шегите и закачките я радваха и тя вървеше спокойно и уверено. Откриха правилния път безпроблемно, минаха покрай кръста, който трябваше непременно да снимат и стигнаха точно навреме, преди пикочните мехури на момичетата да се пръснат. Ръководството на единия от двамата близнаци, иначе толкова бавен и, да го кажем направо, заспал, ги доведе безпроблемно в хижата.
След вечерята следваше поредният разговор с класа, по време на който трябваше да разкажат какво за научили за човека, чието име бяха изтеглили предния ден.
Всички разказаха каквото имаха да разказват, тя също, нещата минаха безпроблемно.
След това имаше малка почивка, през която тя седна близо до момчетата, които и бяха направили впечатление през този ден. В един момент момчето с певчески талант (или поне желание) се обърна към нея и каза:
- Знаеш ли, мислех, че си изтеглила мен.
Тя го погледна странно.
- Ами беше толкова отворена и усмихната днес, смя се на шегите ми...
- А не ти ли хрумна, че може би са били смешни? - подкачи го тя, защото той се бе изказал по-рано същия ден, че на групата "и липсвала самоувереност". Той се засмя.
***
На следващия ден оставаше само още един разговор и чистене на стаите.
По време на разговора трябваше да пишат писма до самите себе си след 2 години. Тя се обърна наистина сериозно към бъдещото си аз и му каза да дава все така напред. Усмивката не слезе от лицето и докато пишеше.
***
Няколко дни след това момичето вече започваше да взима участие в разговорите, смееше се, говореше в час понякога... въобще всичко, което е нужно на един ученик, за да се чувства добре в училище.
Вторият и баща го забеляза и една сутрин я подкачи. Тя се засмя, потвърди и след известно колебание му благодари. Така и не разбра дали той знаеше за какво точно.
Момичето въздъхна. После бавно стана и навлече стар, но топъл пуловер. След това отиде в хола, където някой вече бе светнал лампата, вероятно вторият и баща. Тя седна на един стол и прегърна колене. Трепереше леко, но вече не от студ.
Вратата се отвори и вторият и баща влезе, облечен в най-мръсният панталон на света (повече мръсотия не би могла да се задържи), явно се приготвяше за работа. Усмихна се и каза:
- Е? Готова ли си?
Бе шест часа сутринта, но той бе весел.
- Не. - Каза тя. Гърлото и се бе свило, но в очите и нямаше сълзи. - Не искам да ходя.
- Знам. Ще отидеш ли?
Тя не отговори. Не помръдваше
- НЕ искам да ходя - повтори тя. - Не знам какво да правя.
- Отиди.
- Вчера... вчера отидох твърде далеч. Сега не мога дори да се разплача.
- Тогава недей. Усмихни се. Това също е израз на чувства.
- Не мога.
Въпреки това сълзите потекоха по страните и.
- Не знам какво да правя, не знам... искам... не искам да ходя, но ако не отида... Не знам.
- Тогава ставай, обличай се и тръгвай- каза той, след което започна да си приготвя сандвичи за обяд.
Тя поседя още малко, търсейки начин да избяга, след което последва съвета му. Докато се обличаше спираше горе долу на всеки две минути, за да се въздържи от това да хвърля неща по стените.
След половин час събуди майка си да я закара. Не каза нито дума на втория си баща, беше му бясна, но знаеше, че той е прав. Той винаги бе прав. Искаше и се да му крещи, но нямаше за какво.
***
Автобусът беше почти пълен, но едно място бе незаето, както винаги. Това до нея. Тя бе смръщила вежди под шапката си с козирка и гледаше филма, който бяха пуснали. Не обели нито дума през цялото пътуване. Сякаш за да увеличат гнева и, всички останали си говореха така, сякаш не се бяха виждали с години, въпреки че всъщност едва преди два дни бяха седели заедно в класните стаи.
Пристигнаха в някакво село на около 15 км от хижата, в която щяха да нощуват. Останалото трябваше да изминат пеша, с раници на гърба. Тя не си представяше как ще се справи. Вървеше заедно с другите момичета от класа, но те сякаш не я забелязваха, или пък я гледаха странно, когато кажеше нещо, заатова тя си мълчеше. Поредният безумно скучен ден, помисли си тя в началото, но пътят се оказа по-труден от очакваното и изискваше голямо съсредоточаване, затова тя нямаше време да скучае. Казваше по някоя дума от време навреме, сякаш само за да поупражнява гласа си, защото очевидно никой не я слушаше.
Когато пристигнаха, всички бяха толкова уморени, че не успяваха да съберат мислите си, затова беше доста тихо в хижата. Момичето вървеше със съученичките си, храни се с тях и поседя с тях в половинчасовата почивка, но не говореше много. Намираше ги за скучни, явно и те нея.
След вечеря бе заплануван разговор с класа. Всички седнаха около една маса и трябваше да отговарят на въпросите на двамата учители. Единствената разлика с ежедневното училище бе, че не трябваше да зубрят и не ги оценяваха.
- Представете си, че класът е кола - каза учителят по математика. - Каква част сте вие тогава? И каква искате да бъдете?
Класът се разшумя. След няколко минути всички бяха написали своя отговор на предварително раздадените листове.
Няколко души вече се бяха изказали, когато дойде нейният ред.
- Аз съм резервна гума. - Каза тя. Очите и блестяха.
- А какво искаш да бъдеш? - попита учителят. Всички мълчаха, затаили дъх както винаги, когато тя говореше.
- Ще ми се да съм задна лява - каза тя. Класът издиша.
- И защо?
- Защото ми е трудно да се впиша, а искам. По-скоро... иска ми се да си мам някого тук.
Тишината отново се възцари, по-дълбока отпреди. Тя се огледа, след което каза, с по-весел тон:
- Ама защо млъкнахте всички?
Съучениците и отново се разприказваха, след което упражнението продължи.
Следващото нещо което направиха бе да изтеглят листче с името на някой свой съученик. Задачата бе през целия следващ ден да наблюдават съответния човек и вечерта да разкажат какво са видели. Тя изтегли най-активния и най-досадния човек в целия клас. Лесна работа.
***
На другият ден станаха в седем и половина. Нямаше никакво време за нищо, така че момичето не успя да запомни почти нищо в промеждутъка между събуждането и потеглянето с дребния, разбрицан автобус на сигурно повече от двайсет години. Момчетата се забавляваха като го клатеха напред назад, докато един учител не им съобщи, че автобусът изглежда стар, но всъщност е...много стар. Те се притесниха и седнаха мирно.
Тя си мислеше за топлото легло вкъщи, почти готова да отпусне глава. В един момент чу:
- Хей, да не заспиш!
Тя усети, че е затворила очи, отвори ги и видя ухилена физиономия насреща. За миг бяха застинали, после лицето се отпусна надолу, имитирайки заспал човек. Тя се засмя.
Предния ден бе чула същото момче да пее в най-трудния участък от пътя, което я бе изненадало. По принцип това бе едно от най-тихите момчета в класа. Любопитството и бе събудено.
През този ден бяха планувани две неща: строене на мост и преход. Първото звучеше тревожно, защото учениците трябваше да се справят сами, само с няколко дървени кола и въжета, а реката бе широка повече от шест метра.
Момичето се оказа в група с няколко момичета и няколко момчета, сред които и вече споменатото. Оказа се, че освен певчески талант, него го биваше и във вързването на възли. Също така излезе и роден лидер. Събра групата, каза какво трябва да се направи. Всички инстинктивно изпълняваха.
Тя бе повече от впечатлена. Научи се да вързва здрави възли, поразговори се, пусна някоя и друга шега. С две думи, изуми всички, най-вече онези, които интересуваха нея.
Строенето на моста се оказа сполучливо. Нейната група бе по-бавна от другата, но конструкцията се оказа толкова стабилна, че когато трябваше да я разрушат се поизпотиха повече, отколкото при строенето. В крайна сметка никой не се намокри, докато другите момчета вече джвакаха с поне един крак. За щастие помогнаха за развалянето. Тя реши, че тази част от екскурзията и харесва най-много.
Следобеда бе отреден на похода. Класа бе разделен на три групи, които потеглиха по различно време с карта в ръце и надеждата да намерят правилния път, защото в противен случай щяха да се принудят да вървят по-дълго. Тя бе във втората група, заедно с близнаците, двама досадници и още едно момиче, което тя намираше за безинтересно, защото никога не и обръщаше внимание. Но всички вървяха толкова бързо и бяха така въодушевени да пристигнат първи, че скоро настигнаха първата потеглила група. В нея имаше още няколко момичета, поради което тя отново се оказа сама сред хора. Но споменът за прекрасната сутрин, за шегите и закачките я радваха и тя вървеше спокойно и уверено. Откриха правилния път безпроблемно, минаха покрай кръста, който трябваше непременно да снимат и стигнаха точно навреме, преди пикочните мехури на момичетата да се пръснат. Ръководството на единия от двамата близнаци, иначе толкова бавен и, да го кажем направо, заспал, ги доведе безпроблемно в хижата.
След вечерята следваше поредният разговор с класа, по време на който трябваше да разкажат какво за научили за човека, чието име бяха изтеглили предния ден.
Всички разказаха каквото имаха да разказват, тя също, нещата минаха безпроблемно.
След това имаше малка почивка, през която тя седна близо до момчетата, които и бяха направили впечатление през този ден. В един момент момчето с певчески талант (или поне желание) се обърна към нея и каза:
- Знаеш ли, мислех, че си изтеглила мен.
Тя го погледна странно.
- Ами беше толкова отворена и усмихната днес, смя се на шегите ми...
- А не ти ли хрумна, че може би са били смешни? - подкачи го тя, защото той се бе изказал по-рано същия ден, че на групата "и липсвала самоувереност". Той се засмя.
***
На следващия ден оставаше само още един разговор и чистене на стаите.
По време на разговора трябваше да пишат писма до самите себе си след 2 години. Тя се обърна наистина сериозно към бъдещото си аз и му каза да дава все така напред. Усмивката не слезе от лицето и докато пишеше.
***
Няколко дни след това момичето вече започваше да взима участие в разговорите, смееше се, говореше в час понякога... въобще всичко, което е нужно на един ученик, за да се чувства добре в училище.
Вторият и баща го забеляза и една сутрин я подкачи. Тя се засмя, потвърди и след известно колебание му благодари. Така и не разбра дали той знаеше за какво точно.
1.9.08
Диалог
Гняв, разочарование, сълзи, напиращи да потекат... Абсолютно...
"Не."
Какво не? Какво не? Кажи ми.
"Няма да стане така."
Как?
"Не искам да чувам такива неща."
Какво, какво съм казала, какви неща?
"Гняв."
А, и ти ли?
"Не."
Ами?
"Няма гняв. Няма разочарование."
Ха, напротив, има. Има, и то навсякъде. Има ги дори в теб, та ти си създаден от тях.
"Не."
Какво не? Какво пак обърках, не се гневи!
"Не се гневя. Няма гняв."
А какво е всичко, което виждам наоколо? Дръжки? Има гняв. И разочарование. Те убиват хората, не виждаш ли?
"Не."
Да нямаш нужда от очила? Имам една леля...
"Не. Не това. Не те убиват хората."
А какво тогава? Какво ги кара да страдат? От къде идва идеята за психиатри? Нуждата създава...
"Не. Хората сами убиват себе си."
Така ли? От къде накъде? Вярно се убиват един друг, но аз не говоря за това... Нито за самоубийците.
"Не. И аз не говоря за тях. Хората убиват себе си с убеждението, че не могат."
Не могат какво? И от къде идва това убеждение? От теб?
"Не. Хората вярват, че не могат. Каквото кажеш."
Да скочат от високо, без да се пребият? Не могат.
"Напротив. Могат. Могат всичко. Имат всички средства, които са им нужни. Имат тела, които действат безотказно. Имат умове, способни да решат всяка задача. Имат планета, на която да живеят. Какво не могат?"
Не могат да се преборят със собствените си умове.
"Защо?"
Такива сме създадени!
"Не. Създадени сте способни. А сега не сте."
Защото всичко е толкова сложно!
"Защото сте способни да се справите. Ако не бяхте, нямаше да го създадете такова."
Ние нищо не сме създали!...
"Така ли?"
Така!.......
"Намери лоста."
Кой лост?
"Който ще отключи съзнанието ти."
Няма лост! Такива сме! Не можем...
"Ето пак."
Не можем да се променим...
"Преди време сте били маймуни."
Не ние...
"Вашите предци."
Да. И...
"Щом те могат да създадат вас, на вас какво пречи да създадете способни наследници?"
Ние...
"Не. Няма да слушам, не ме интересува. Имате всички средства. Имате..."
Но...
"Значи можете."
Аз...
"НЕ. Не аз. Ние. Можем."
Да...
"."
"Не."
Какво не? Какво не? Кажи ми.
"Няма да стане така."
Как?
"Не искам да чувам такива неща."
Какво, какво съм казала, какви неща?
"Гняв."
А, и ти ли?
"Не."
Ами?
"Няма гняв. Няма разочарование."
Ха, напротив, има. Има, и то навсякъде. Има ги дори в теб, та ти си създаден от тях.
"Не."
Какво не? Какво пак обърках, не се гневи!
"Не се гневя. Няма гняв."
А какво е всичко, което виждам наоколо? Дръжки? Има гняв. И разочарование. Те убиват хората, не виждаш ли?
"Не."
Да нямаш нужда от очила? Имам една леля...
"Не. Не това. Не те убиват хората."
А какво тогава? Какво ги кара да страдат? От къде идва идеята за психиатри? Нуждата създава...
"Не. Хората сами убиват себе си."
Така ли? От къде накъде? Вярно се убиват един друг, но аз не говоря за това... Нито за самоубийците.
"Не. И аз не говоря за тях. Хората убиват себе си с убеждението, че не могат."
Не могат какво? И от къде идва това убеждение? От теб?
"Не. Хората вярват, че не могат. Каквото кажеш."
Да скочат от високо, без да се пребият? Не могат.
"Напротив. Могат. Могат всичко. Имат всички средства, които са им нужни. Имат тела, които действат безотказно. Имат умове, способни да решат всяка задача. Имат планета, на която да живеят. Какво не могат?"
Не могат да се преборят със собствените си умове.
"Защо?"
Такива сме създадени!
"Не. Създадени сте способни. А сега не сте."
Защото всичко е толкова сложно!
"Защото сте способни да се справите. Ако не бяхте, нямаше да го създадете такова."
Ние нищо не сме създали!...
"Така ли?"
Така!.......
"Намери лоста."
Кой лост?
"Който ще отключи съзнанието ти."
Няма лост! Такива сме! Не можем...
"Ето пак."
Не можем да се променим...
"Преди време сте били маймуни."
Не ние...
"Вашите предци."
Да. И...
"Щом те могат да създадат вас, на вас какво пречи да създадете способни наследници?"
Ние...
"Не. Няма да слушам, не ме интересува. Имате всички средства. Имате..."
Но...
"Значи можете."
Аз...
"НЕ. Не аз. Ние. Можем."
Да...
"."
Абонамент за:
Публикации (Atom)