Колко странно. Живея в Белгия. Не, не това е странното. Странното е, че когато съм тук, ми липсва България. Тоест... не самата тя. Нея нося със себе си където и да отида. Тя е като кожата ми - без нея не съм нищо повече от парче месо с кости. Липсват ми хората, небето (все по-рядко), приятелите най-вече. Другото... е, другото винаги се нарежда някакси. Те обаче ми липсват.
Сега заминавам за България. Днес. Вечерта. Тоест все още не съм заминала. А тук вече ми липсва. Мисля усилено, за да си спомня какво точно ми липсва. Мястото? В този апартамент порастнах. Звучи странно, след като живея тук от по-малко от година. И все пак е така. Тук взех най-важното решение в живота си досега. Тук научих хиляди неща, преборих се със себе си безброй пъти, станах по-смела, по-силна, по-... Какво още? Не знам вече. Може би пък ми липсват хората? Да, и това го има сигурно. Майка ми и Рене. Първите хора, заслушали се в моя глас. Първите, на които им пука за личността, а не за дъщерята. Или приятелите? Ха, какви приятели... Знам ли, може да има нещо и там. Възможно е, но честно казано не ми се вярва. Какво друго? Усещането, че съм си на мястото? Че съм точно там, където трябва да бъда точно в този момент? Не знам. Вероятно основната причина е, че вероятно когато се върна няма да живеем вече в този апартамент. Идеята, че вероятно няма да го видя повече е депресираща. Вече описах какво е той за мен... Шит, скапано е така, в края на краищата отивам да видя хората, които така са ми липсвали и после ще се върна... Защо се чувствам така?
