Innocent
We are born
Tender is our skin as well as our soul.
We then see the world,
and to survive,
we change.

Revolting
we grow.
Rough becomes our skin as well as our soul
while we live in this world.
And we forget
that there's a fifth dimension...

Unforgiven
we die,
because who else can forgive us
but we ourselves

Or maybe...
Maybe we see the world
and realize
that we need each other
to survive
to save our souls
to forgive ourselves...

And then:

Innocent
We are born
Tender is our skin as well as our soul
We then see the world
and realize that we need each other
to survive

Faithful
we grow,
rough becomes our skin but not our soul
while we live in this world.
And we rediscover
the fifth dimension...

Peaceful
we die
because we have been forgiven
our sins

Мистерия 9

Така значи. В градът се вилнее същество от източноевропейската митология, което уби двама граждани, без дори да е изцапало белите си зъбки с кръв... Каква ли друга измет се разхождаше наоколо?’

‘Хмм.’ След като осъзнах какво си мисля, реших да се поправя: ‘вилнее’ определено не беше точното определение. Освен това ‘бели’ също не е подходящо, защото нямам никакви доказателства за това.

‘Втори дубъл: значи в моят град се разхожда същество, което има по-добро оръжие от всеки нож, най-малкото защото не можеш да му го отнемеш... и какво още? Аха... Нужна ми е информация.’

Нямаше смисъл да се опитвам да търся книги с митове в личната си библиотека: върху двата равта с по пет книги на кръст със сигурност не присъстваше такова нещо. Затова отново облякох изстрадалото си сако и се отправих към градската библиотека.

Която пък отваря в 7 сутринта. По дяволите! Едва пет! С какво бих могъл да запълня следващите два часа? Или по-скоро къде, ‘какво’ бе общо взето ясно със случай като този.

Пред библиотеката имаше кафене, което изглежда си знаеше интереса и държеше по една-две маси винаги на разположение на клиенти като мен. Макар че като се замисля, не ми е ясно колко точно са наистина верните читатели, които се събуждат посред нощ и веднага отиват в библиотеката, за да я открият затворена, и които с ентусиазъм несломим дори от подобно нечувано деяние като затварянето на библиотеката, сядат да изпият по едно кафе, докато чакат злото да бъде поправено.

Избрах масата до прозореца. Докато сядах си помислих как професията се просмуква под кожата, та чак до костите: ченгето винаги наблюдава всичко, но най-вече улицата. Тя е неговото царство, което трябва да пази, понякога с живота си.

Поръчах си поредното силно кафе. Колко ли бях изпил за последното денонощие? Бях им изгубил бройката. Кафето действа на мозъка по два възможни начина: или му помага да функционира по-добре, или прави така, че доброто му функциониране да е последна грижа на собственика му (също както алкохола и цигарите впрочем).

Огледах малкото помещение. Тук бяхме само аз и собственика, който изглеждаше така, сякаш сам би могъл да използва малко кафе: цвета на кожата под очите му навеждаше на абсурдната мисъл, че сигурно страда от безсъние вече поне хилядолетие. Ръката му трепереше, когато остави чашата пред мен, но погледът му не трепна. Предположих, че не би го сторил дори пред него да се развиват военните действия на три батальона човекоядни мухи-гиганти. Нещо, което и мен не би впечатлило особено точно в момента. В края на краищата, щом един мит се окаже истина, просто въпрос на време е светът да докаже, че въобще не е това, което хората си мислят, че е.

Отпих от кафето, след това се загледах в чашата: след една глътка бе вече наполовина празна. Защо ли ги правят толкова малки? Повечето хора, които пият кафе по това време на денонощието или вече страдат от сериозно безсъние, или искат да се събудят хубавичко за някакво свое важно дело. И в двата случая им е нужно или поне не би им попречило едно голямо, силно кафе. Не три капки в миниатюрна чашка и с миниатюрна бисквитка.

По дяволите, отново се отвлякох. Ето ти пак полицайщината: оплаквам се от кафето, от детайла, докато картината пред мен изобразява кърваво убийство.

Върколак... интересно. Като малък обичах фантастика, но предпочитах вампирите, защото бяха по-подходящи за злодеи: не виждах нищо страшно в топка козина. Но в някои книги се твърдеше, че се преобразяват само по пълнолуние и тогава се превръщат в гадни зверове. Малко вероятно, като се вземат предвид последните събития: ако има върколак в града и той нападне каквото и да било в този град, аз ще бъда първият, който ще топне пръст в кръвта на жертвата. Не. Значи има нещо друго.

Вълци и хора, хора и вълци... ако върколаците са просто кръстоска между човек и вълк, значи единственият проблем, който биха представлявали за обществото, би бил на избори: все пак представата за лидер на вълците е доста по-различна. Е, очевидно и шофирането би могло да се окаже малка пречка... но иначе? Вълците не нападат хора, освен ако това не е последният им шанс да оцелеят. Всеизвестен факт. Градът, от своя страна, предлага огромен избор за оцеляване. Та тук съществува съвсем успешно цяла невидима глутница лисици, за която повечето хора не са и чували! Не. Ако върколаците са просто хора-вълци, не би имало никакъв проблем... освен когато седнат зад волана. Вълците не са по-опасни от който и да е човек, а зъбите- от който и да е нож...

Значи същество, което се превръща във вълк, но мисли като човек? Е, почти. Предполагам, че ако имаш сетивата на вълк имаш и доста по-голяма възможност да разбереш света... Интересно. Нищо чудно, че се крият. Ако имаш такова знание, такива възможности... е, хората стават любопитни. А след това завистливи. Вероятно шансът за оцеляване е колкото в месомелачка, докато героят, който трябва да те спаси, се е натряскал като свиня и няма невероятната способност да изтрезнее моментално, щом чуе писъка...

Погледнах си часовника. 5:45. Ето, че библиотеката отново свърши работа. Понякога се чудя дали самото присъствие на толкова много книги не се просмуква някакси в мозъка... от друга страна това би означавало, че библиотекарите или са скрити гении (което се връзва: никой истински гений не би се показал пред хората, следвайки същия принцип като върколаците), или са имунни към знанието (което също е много възможно, повечето хора са).

Три кафета. Бях изпил три кафета, а не си спомнях нито съдържателя да ми ги е носил, нито как съм ги пил. Бях прекарал 45 минути затворен в собствената си глава: нещо немислимо за едно ченге. Ченгето наблюдава. Едновременно с това обмисля и анализира наблюдаваното, какво и всичко, което е наблюдавало в миналото, но никога, нито за миг не спира да попива света. Така се умира и всяко уважаващо себе си ченге го знае... или не оцелява. Мамка му. Остарявам.

Станах, платих и благодарих на съдържателя за хубавото кафе. Наистина бе хубаво: малко, но силно и ароматно. След това излязох в студения утринен въздух.

Замислих се за съдбата на съществото, което гонех. Въпреки, че моята работа свършва, щом ги хвана, аз винаги наблюдавам следващите събития в живота на престъпниците (или заподозрените в престъпление; животът е недправедлив, понякога така става).

Какво ли щяха да направят с него? Вероятно да го заключат в някое подземие заедно с лабораторните плъхове, които ще го разгледат от всички страни, и щом не намерят тиктакането по лесния начин, ще го разглобят и ще търсят по трудния.

Затворът не беше решение: или щяха да го убият от страх, или от гняв; превръщането във вълк веднъж месечно не е нещо, което можеш да скриеш в сграда, в която броят на решетките надвишава сериозно броят на стените.

Що се отнася до лудница... та съществото не бе лудо! То вероятно дори не бе виновно за сблъсъка. Само много извратен ум би могъл да предизвика катастрофа като тази само за забавление, а на мен ми се струва, че това нещо е съвсем разумно. Всъщност щом е оцеляло до възраст, в която може да кара кола, значи е доста по-разумно от средностатистическия човек.

Смъртта

В един свят, в който смъртта се счита за най-голямото зло, аз се опитвам да живея с вярата, че сънищата са една друга реалност, а мечтите се сбъдват. Що за луда трвбва съм?

И за да отговоря, ще започна отзад напред.

Страхът от смъртта е най-ирационалното нещо, което може да съществува. Толкова ирационално, че нападнало в гръб и убило рационалността, заемайки нейното място.

Няма нищо, наистина нищо по-естествено от смъртта. С думата ‘живот’ върви думата ‘смърт’. Със самият акт на живеене, човек се обрича на смърт. Не само това: животът сам по себе си може да бъде наречен бавна смърт, защото той е тъкмо това.

Ето защо е толкова странно: човек, който се страхува от смъртта, всъщност се страхува да живее. Защото животът, това е смърт. Но и обратното важи: смъртта, това е живот. По един или друг начин. Следователно хораат, които се страхуват да умрат, са ирационални. По-ирационални, отколкото бих могла да си представя, искрено казано. Всъщност умът ми дотолкова не го побира, че отказва да го приеме.

Както и да е. Да се страхуваш от смъртта в този свят е нещо повече от естествено за повечето хора. Те действат, водени от този страх. С цялото си сърце и душа са се вкопчили в това, което наричат живот, а всъщност не е нищо повече от съществуване. И се борят за него. И не искат и да чуят за мечти, защото преследването на мечтите означава рискове. Но какво е рискът? Какво може да рискува един обикновен човек? Пари? Докато си жив имат смисъл, но все още никой не е успял да ги вземе със себе си след това (неколцина са успели да ги погребат със себе си…). Щастие? Какво щастие би могло да съществува, ако човек не преследва мечтите си? Любов? Що за любов би изпитвал някой, който не би дал всичко за любимия човек?

С други думи, страхът от смъртта пречи на хората да рискуват, тоест да преследват мечтите си. Къде е смисълът тогава? Този въпрос явно си задават и много други хора, защото употребата на алкохол, наркотици, антидепресанти и шоколад се покачва с всяка секунда. И, колкото и да е странно, броят на самоубийствата.

И тук идва моментът, когато ще докажа колко ирационални са всъщност хората:

Страхът от смъртта води до празно съществуване, избягване на всякакви рискове. Последстието: животът губи смисъл. Крайният резултат е самоубийство. Кой е луд сега?

----------------------------------------------------------------------------

Въпреки, че не е особено добре представена, идеята ми е сравнително ясна. Върти се из главата ми от доста време, но едва сега успях да я облека в думи. Обещавам да редактирам, когато имам време.

Постът бе написан благодарение на Casey Blackheart.

From the darkness we shall rise,

Eternity we shall reach

But we shall pay the prize

And the younger we shall teach

To walk on a different path

To step on a different ground

To go through a world that mad

And to always listen to the sound

The sound of reality

The sound of love

Banality

just a little try…

that’s what it’s all about, they say…

EDIT: it’s perfect ^^

Theres so many different worlds
So many differents suns
And we have just one world
But we live in different ones

"I've been living with myself all of my life, so I know all of me. So when I watch me, all I see is me. It's boring."

-Morgan Freeman