Седмицата се изниза бързо, но беше достатъчна за Мортимър да се снабди с необходимото. Спален чувал, възглавница, няколко консерви и каса бира.
И така, в четвъртък сутринта, преди изгрев слънце, бе застанал пред къщата, която щеше да бъде негов дом за следващото денонощие, а може би и до края на живота му. Беше огромна и много, много стара. Беше добре поддържана допреди петнайсетина години, помисли си той. След това собственикът трябва да е умрял, защото градината бе потънала в растителност като замъкът от приказката, мазилката се ронеше, а паяците бяха превзели всяко ъгълче.
Адвокатът, който също бе тук, каза:
-Хайде, мистър Мортимър. Слънцето почти изгря. Не искате да пропилеете съкровището си по този начин, нали?
Морт влезе в къщата сам. Отвътре изглеждаше още по-запусната, отколкото отвън. Прозорците бяха така мръсни, че през тях навлизаше стара и изцедена светлина и придаваше зловещ вид на помещенията.
Първо се влизаше в нещо като антре, в което се виждаха стари обувки, шкаф, който изглежда бе препълнен с тях, защото вратичката не се затваряше и закачалка, дрехите върху която бавно мухлясваха. Тапетите по стените са били скъпи някога, сега обаче приличаха на употребявани носни кърпи.
Така беше общо взето навсякъде в къщата. Морт реши да не оглежда останалите стаи първо защото знаеше, че няма да намери нищо особено вътре, и второ защото беше напълно наясно, че всяко негово движение се следи. Адвокатът може и да изглеждаше богат и безразличен, но Морт подозираше, че парите влизат в неговия джоб, ако той самият случайно се издъни.
Вратата към мазето беше обещаваща. Дебел дъб, подходящ по-скоро за подвижен мост, отколкото за врата, особено пък към някакво си мазе. Дърворезбата поразяваше със сложността и многообразността си. Бравата заяждаше, а ключът бе оставен в ключалката.
Морт влезе. Слезе по вита стълба, дълга километри, както му се стори. Стъпваше по мек червен килим, леко миришещ на мухъл, но не прекалено. Тук всичко бе поддържано много добре. Дори стените не се ронеха, както в антрето.
Самото мазе беше просторно. Имаше прозорци при тавана, от които струеше мека светлина. И те бяха почистени, забеляза Морт. Опита ключа на лампата. Огромен абажур с безброй малки лампички като свещи освети помещението и придаде по-подходящ вид на разкоша, в които тънеше то. Прекрасно бюро беше поставено в средата на стаята. Орнаментите по него напомняха нещо хищно, за това помагаха и ноктестите крака. Връху бюрото нямаше нищо, освен овехтяла попивателна, шише мастило и перо. "Перо?!", помисли си мъжът, "откога не се пише с пера?!"
Зад бюрото бе поставен прилежно стол в същия изящен стил, с мека червена облегалка. Всичко бе идеално изравенено с килима, забеляза Мортимър. Човекът, работил тук, е бил перфекционист.
На стените се виждаха потънали в прах, но все така прекрасни картини. Някои бяха на бойни сцени, други-портрети на красиви жени. Цената на всяка от тези картини е по-висока от тази на къщата, отбеляза си Морт наум.
Зад бюрото имаше огромна библиотека с книги, подредени по азбучен ред. До нея имаше шкаф, върху който бяха поставени... "дрънкулки", помисли си първо той. След това забеляза, че за разлика от подобните украси в други домове, тези бяха от злато и серебро. Имаше и гигантски диамант.
До този шкаф имаше закачалка за дрехи, на която висеше самотно старомодна шапка.
Морт не можеше да повярва на невероятния си късмет. Въпреки, че не си падаше особено по четенето, реши да разгледа книгите от библиотеката. Взе една напосоки и се зачете. Беше правна книга. На Морт започна да му омръзва от адвокати.
