Смъртта

В един свят, в който смъртта се счита за най-голямото зло, аз се опитвам да живея с вярата, че сънищата са една друга реалност, а мечтите се сбъдват. Що за луда трвбва съм?

И за да отговоря, ще започна отзад напред.

Страхът от смъртта е най-ирационалното нещо, което може да съществува. Толкова ирационално, че нападнало в гръб и убило рационалността, заемайки нейното място.

Няма нищо, наистина нищо по-естествено от смъртта. С думата ‘живот’ върви думата ‘смърт’. Със самият акт на живеене, човек се обрича на смърт. Не само това: животът сам по себе си може да бъде наречен бавна смърт, защото той е тъкмо това.

Ето защо е толкова странно: човек, който се страхува от смъртта, всъщност се страхува да живее. Защото животът, това е смърт. Но и обратното важи: смъртта, това е живот. По един или друг начин. Следователно хораат, които се страхуват да умрат, са ирационални. По-ирационални, отколкото бих могла да си представя, искрено казано. Всъщност умът ми дотолкова не го побира, че отказва да го приеме.

Както и да е. Да се страхуваш от смъртта в този свят е нещо повече от естествено за повечето хора. Те действат, водени от този страх. С цялото си сърце и душа са се вкопчили в това, което наричат живот, а всъщност не е нищо повече от съществуване. И се борят за него. И не искат и да чуят за мечти, защото преследването на мечтите означава рискове. Но какво е рискът? Какво може да рискува един обикновен човек? Пари? Докато си жив имат смисъл, но все още никой не е успял да ги вземе със себе си след това (неколцина са успели да ги погребат със себе си…). Щастие? Какво щастие би могло да съществува, ако човек не преследва мечтите си? Любов? Що за любов би изпитвал някой, който не би дал всичко за любимия човек?

С други думи, страхът от смъртта пречи на хората да рискуват, тоест да преследват мечтите си. Къде е смисълът тогава? Този въпрос явно си задават и много други хора, защото употребата на алкохол, наркотици, антидепресанти и шоколад се покачва с всяка секунда. И, колкото и да е странно, броят на самоубийствата.

И тук идва моментът, когато ще докажа колко ирационални са всъщност хората:

Страхът от смъртта води до празно съществуване, избягване на всякакви рискове. Последстието: животът губи смисъл. Крайният резултат е самоубийство. Кой е луд сега?

----------------------------------------------------------------------------

Въпреки, че не е особено добре представена, идеята ми е сравнително ясна. Върти се из главата ми от доста време, но едва сега успях да я облека в думи. Обещавам да редактирам, когато имам време.

Постът бе написан благодарение на Casey Blackheart.

the difference

Гората бе тиха и спокойна, чуваха се само звуците на нежно падащи листа. Нощните животни се движеха толкова внимателно, че стъпките им звучаха като въздишки навсякъде наоколо.
Само на едно място не пристъпваха, сякаш се страхуваха да не пробудят спящото там дете. Тишината не се нарушаваше от нищо, освен от дишането му. То се обърна в съня си и промърмори нещо далечно. Нощта напредваше.
Под падналото дърво се бе образувала топла хралупа, пълна с борови иглички. Миризмата им се просмукваше и изпълваше въздуха с тежкото спокойствие на гората.
Детето се събуди. Бе около тригодишно, дребно за възрастта си. Бледото му личице изглеждаше още по-болнаво, понеже още не се бе отърсило от съня. Издаде тих хленч, на който нямаше кой да отговори. Потърка очи. Русата му коса, подчертаваща бледостта му, отрази лунната свелтина, когато то излезе от хралупата. Приличаше по-скоро на призрак, отколкото на дете от плът и кръв.
Облечено в парцаливи дрешки, едва стигащи до лактите му, то лазеше покрай старото дърво. Грубата кора израни нежната бебешка кожа, то се спря и заплака.
Нарушена по толкова груб начин, доскорошната тишина бързо напусна гората, заместена от звуците на изплашени сови. Тъмнината обаче остана, карайки детето да заплаче още по-силно. Гората зашумя в отговор.
После звуците замлъкнаха така рязко, както се бяха появили. Само детето продължи да хленчи известно време, докато не усети промяната.
Те се бяха появили. Нямаше как да не се появят, разбира се, това бе тяхната гора, те бяха нейните владетели и като такива бяха длъжни да се грижат за нея.
Пристъпваха безшумно, с муцуни, ниско до земята и настръхнала козина. Напред вървеше дребен мъжкар с изцяло черна козина, без нито един светъл косъм. Движеше се бързо и грациозно, с наострени уши, дългата му опашка метеше земята. Душеше въздуха бързо, на пресекулки.
Зад него имаше други двама, по-едри, следвани от женска. Нейната козина бе черна, но с жълти петна, сякаш вечно огрявана от слънчеви лъчи, проникващи между листата на дърветата. Тя изглеждаше неспокойна, често обръщаше глава, сякаш смяташе, че някой я преследва.
Спряха се при хралупата, където не се забавиха повече от секунда, а после се отправиха право към детето, което бе седнало на земята и ги гледаше с вдигнати вежди. Приближиха се предпазливо, ала то не помръдваше, омаяно от блясъка на козината им.
Когато дребният мъжкар начело се приближи достатъчно, детето протегна пухкави ръчички, една от които червенееше от кръв. Той се изплаши и се дръпна, издавайки звук, подобен на лай. Детето продължаваше да го гледа удивено, ръчичките му високо вдигнати. Той се приближи отново, този път по-бавно. Детето замахна и го удари по носа, след което се разсмя: вече не бе само в тъмното.
Другите също се приближиха. Детето се смееше, размахваше ръчички, а когато женската се наведе да го подуши, то я прегърна през врата. Тя се уплаши, но не помръдна. После, поенже то не я пусна, тя се изправи внимателно и то увисна на врата и. Тя леко разтърси глава, а то се разсмя още по-високо.
Когато най-накрая я пусна, тя го подхвана нежно със зъби и глутницата безшумно изчезна от полянката.
Няколко мига по-късно между дърветата изникна пътека. По нея бавно и грациозно пристъпи младо момиче, облечено в бяло. За миг се изви вятър, развя воалите на роклята и, и отново стихна. Червени къдрици се спускаха върху замисленото и лице. Тя постоя за миг точно на мястото, където бе седяло детето, кимна сякаш на себе си и се изгуби в нощта. Гората отново утихна.

From the darkness we shall rise,

Eternity we shall reach

But we shall pay the prize

And the younger we shall teach

To walk on a different path

To step on a different ground

To go through a world that mad

And to always listen to the sound

The sound of reality

The sound of love

Banality