Знаете ли, всъщност не е толкова впечатляващо. Може би това е и проблемът.
Някои казват, че чудесата се случват навсякъде около нас. Други-че първите са идиоти.
Предполагам, че в един или друг смисъл и двете мнения са верни. Хората правят чудеса постоянно. Само че са малки и незабележими нещица, и понеже са такива, никой не им обръща внимание. Вероятно ги забелязваме единствено когато спрат да ни се случват, но дори тогава не признаваме. Май му се викаше "лош ден". "Просто имам лош ден".
Ами добре, мисля си обикновено. Имай си. Какво от това, че не вярваш? Какво значение има? Щастливците, които знаят и вярват и разбират, на тях... не им пука. Те са толкова малко и толкова самотни, че един глупак повече или по-малко не им прави впечатление. А другите... ха, те много се "радват" когато се появи поредния като тях, защото не се чувстват толкова самотни в глупостта си.
На всичкото отгоре смеят да твърдят, че щастливите хора са всъщност истинските глупаци, защото "се носят из облаците", не виждат реалността... докато те всъщност гледат истинския свят в лицето и му се усмихват. Не обръщат внимание на трудностите, понякога дори им се радват, защото придават смисъл на всичко... Живеят в своята приказка и и се наслаждават. А глупаците ги обиждат.
Понякога се питам от кой вид съм. Все си мисля, че съм от щастливите. Приемам трудностите и се боря, усмихвам се, когато ги срещна, смея се с глас, когато ги победя. Често се съмнявам в някои неща, но в други вярвам непоклатимо. Ще се променя. След няколко години съвсем няма да мисля по начина, по който мисля сега. Казват, че съм наивна мечтателка, просто дете... Но знаете ли, веднъж четох нещо, написано от един много мъдър човек: нима децата не са най-добрия пример за подражание? Нима не трябва да изследваме света по същия начин като тях, с вяра и очакване за нещо хубаво?
Кой е глупакът в края на краищата?
На всичкото отгоре смеят да твърдят, че щастливите хора са всъщност истинските глупаци, защото "се носят из облаците", не виждат реалността... докато те всъщност гледат истинския свят в лицето и му се усмихват. Не обръщат внимание на трудностите, понякога дори им се радват, защото придават смисъл на всичко... Живеят в своята приказка и и се наслаждават. А глупаците ги обиждат.
Понякога се питам от кой вид съм. Все си мисля, че съм от щастливите. Приемам трудностите и се боря, усмихвам се, когато ги срещна, смея се с глас, когато ги победя. Често се съмнявам в някои неща, но в други вярвам непоклатимо. Ще се променя. След няколко години съвсем няма да мисля по начина, по който мисля сега. Казват, че съм наивна мечтателка, просто дете... Но знаете ли, веднъж четох нещо, написано от един много мъдър човек: нима децата не са най-добрия пример за подражание? Нима не трябва да изследваме света по същия начин като тях, с вяра и очакване за нещо хубаво?
Кой е глупакът в края на краищата?
