Както вероятно сте забелязали, пиша за неща, които ме вълнуват по един или друг начин.
Една тема обаче май никога не съм засягала пряко. Тя е често разисквана по най-различни начини (в музика, литература...) и затова вероятно съм и обръщала внимание.
Аз може и да съм я пренебрегнала, но тя не ме е забравила. Става дума за самотата.
Повечето хора веднага ще кажат, че много добре разбират какво имам предвид. Може и така да е, но не ми се вярва. Защото аз смятам да споделя опита си в (почти) пълната самота. Когато наистина няма към кого да се обърнеш, когато накъдето и да погледнеш, виждаш непознати лица, които те гледат или злобно, или удивено (най-често в лошия смисъл).
Не знам колко от вас са наясно, че в момента аз живея в Белгия. Няма да задълбавам повече, бездруго всяка чужда държава би свършила същата работа. Също и всеки чужд град, ако не сте от най-отворените хора.
Тук съм от половин година. И ходя на училище. Приятно е, предполагам че е по-строго от България, че е по-подредено. Но все си е училище.
Обаче не ознавам никого. Така де, как точно да познавам някого, след като не им говорех езика допреди 4 месеца?
Поставете се сега на мое място: непознати хора ви говорят на непознат език. Това, че ми говорят не е толкова неприятно. Разбирам към 70% от всичко казано, това си е добро постижение. Плюс това аз и в БГ не разбирам повече, понеже съм удивително отнесен човек.
Проблемът е, че не ги познавам и те не ме познават, а аз вървя след тях и мълча като риба. Те се отнасят с разбиране, но в един момент осъзнах, че никой не ми обръща внимание. Подозирам, че немите се чувстват така.
И така, аз, абсолютно сама, трябва да прекарвам по 8 часа в училище. Прекрасна картинка. Хич не е чудно, че ми се реве сутрин, преди да отида. После... е, после всичко влиза в един вид рутина и чувствата биват изместени от работата, която трябва да се свърши.
Та представете си картинката. Поставете се на мое място и си признайте, че колкото и сами да сте били, не е било толкова. Човек просто не може да оцелее дълго в подобна ситуация. Или намира хора, или го пращат в клиника за душевно болни. Това общо взето обяснява защо повечето българи се връщат бързичко от чужбина. Каквото и да обясняват, вие си имайте едно наум защо всъщност е така.
Но дори аз не съм наистина сама. Имам си майка ми, която е в същата позиция като мен и все още не е намерила решение. Имам и втория ми баща, който е белгиец, но се поставя изключително добре на моето място и ми дава всичката подкрепа, която може. Майка ми дава и повече, направо не знам как го прави. Може би защото ме разбира. Невероятно се раздвам, че се получи по този начин. Ако бях заминала за Германия след завършване на гимназията, щях просто да си се върна доста бързичко.
Освен тях двамата имам и невероятни приятели в БГ: успяват през повече от 2000 км да ми създадат усещането за прегръдка с аромат на парфюм, топла баничка с боза и потупване по главата като куче. Бих искала да им изкажа най-искрената си благодарност. Ще ми се също да знаят, че никога, ама никога няма да забравя това, което са направили и все още правят за мен. А, да, смятам, че те си знаят кои са, колкото и да са ми скромни :Р
Та така е със самотата. В момента съм най-самотна от когато и да било, и въпреки това сами виждате, че всъщност не съм сама. Опитвам се и да вярвам, че рано или късно ще намеря и приятели на белгийска земя. Не се справям особено добре, но подобна вяра е, както казва Пратчет, все едно да вярваш в масата. Тя си е там, за какво и е да вярваш в нея?
