Край няма никога.
Мечтаеш за нещо. Жадуваш да го получиш, когато все пак получиш шанс не смееш да посегнеш, за да не избяга... И когато все пак посегнеш и успееш да го грабнеш, стискаш с две ръце, да не би да го загубиш. Но нежно, да не би да го нараниш...
И за миг, само за миг, осъзнаваш, че това е щастието. Гонитбата, мечтите, усилията... всичко е част от щастието, а истинския момент е тогава. Тогава, когато го стискаш, когато знаеш, че поне за миг всичко е перфектно...
Само миг. След това нещо друго се обърква. Друга част от живота ти, която не е давала никакви признаци за бъдещи проблеми... се срутва и ти трябва да градиш наново. Не е ли депресиращо? Не и когато усещаш нещото да помръдва в ръцете ти, да се променя, да расте... когато изпитваш страх, че ще го загубиш, когато осъзнаваш, че имаш какво да губиш... Тогава не. Тогава всичко все още си струва.