Тя се въртеше отново и отново в леглото, но сякаш все не успяваше да заеме удобна поза и най-накрая да заспи. Не успяваше. Мислите и постоянно се връщаха към ужаса, който я връхлетя преди месец.
"До няколко седмици, може би няколко месеца, ще ослепееш.", звучеше в главата и отново и отново като развален запис. Гласът на лекаря в затъмнения кабинет създаваше още по-зловеща атмосфера от самата новина.
"... Ще ослепееш..."
Споменът за този глас звучеше в главата и ту силно, когато сълзите напираха от очите и, ту по-слабо и далечно, когато намираше сили в себе си и решаваше, че трябва да живее с това.
След гласа на доктора чуваше отново този на майка си: "Но как е възможно?! Тя е само на шестнайсет!" И след това отново лекарят: "Нищо не може да се направи, съжалявам."
Но това "съжалявам" беше по-скоро между другото, като част от работата. Виждаше се, че наистина не е особено весел, но това вероятно се дължеше на скорошната загуба на поредния клиент.
Ан се обърна на другата страна и се опита да не мисли за това. Не се получаваше.
Около два след полунощ отиде до кухнята и си направи мляко с какао. Изпи го бавно, без да усеща вкуса. След това пак си легна и този път успя да заспи.
В съня си видя много неща. Имаше ужасяващи чудовища, но тя не се уплаши. Имаше и прекрасни ангели, които я викаха при себе си, но тя не ги слушаше. Над нея се носеше приказно красива птица със червено-златни пера и тя не откъсваше поглед от нея. Съществото издаваше звук, сякаш пееше, но не приличаше на никой друг птичи глас.
Ан вървеше, взираше се в птицата и слушаше песента. От време на време и се струваше, че чува думи. Думи за любов, живот, тъга и радост. А когато не ги чуваше, в ума и се появяваха образи. Птицата разказваше приказки за това как живота е несправедлив. Как едни губят незаслужено, докато други се радват на прекрасни блага.
"Бог дава, Бог взема", помисли си Ан, докато слушаше прекрасната песен. "Всичко е игра, а ние трябва да играем."
Щом си го помисли, птицата кацна елегантно пред нея.
"Играеш ли, има две възможности. Да спечелиш или да загубиш. Шансът е 50 на 50. Но откажеш ли да играеш, неминуемо ще загубиш. И то много повече от себе си."
В този момент момичето се събуди. Беше шест сутринта, а тя не можа да заспи повече, затова се облече тихо и излезе да потича.
Нямаше никого на улицата, освен някакъв възрастен мъж с голямо куче. Той вървеше бавно на тротоара пред нея и докато го задминаваше, тя забеляза, че той носи черни очила.
-Извинете, сър, да ви помогна?-педложи тя, защото той за малко да стъпи на улицата и да падне.
-Хехе, миличка, от трийсет години съм така, вече едва ли някой може да ми помогне-каза той, докато тя го хващаше под ръка.
-Сляп ли сте?
-Може и така да се каже. Някога виждах малко, но това време отдавна се забрави...
-Сър, я ми кажете, какво е?
-Да си сляп ли?-попита той. - Ами... като да отидеш в чужда страна. Някъде, където не познаваш никого, но всички са много любезни. Не знаеш как да правиш каквото и да било, но бързо се научаваш. И... трябва да приемаш помощта на другите, колкото и да е унизително... Но защо занимаваш главицата си с такива неща? Ти си млада, сигурно никога няма да стигнеш дотам...
-Благодаря, сър! Надявам се, че пак ще се ви... срещнем! - и тя продължи пътя си към игрището за баскетбол наблизо.
