Коледа идва.
Прекрасен повод за празнуване. Веселба, коледен дух и тн.
И също така прекрасен повод за тъга. Поглъщаща, задушаваща. Забравяш за какво си живял вчера, макар да знаеш, че си бил щастлив. Мислите ти се изпълват с нея, тя не им позволява да се скитат по разни места, а ги задържа и оковава. Чувстваш се като в подземие, като в затвор, за който ключ няма...
Иска ти се да избягаш, занеш, че все някога не си се чувствал така, значи може и пак да се измъкнеш... Но тъгата потапя такива мисли и ги дави в черните си води... Мислиш за всичко ужасно, за всичко, което ти се случва и което предния ден не е било толкова важно, защото си бил с любим човек... А днес е толкова страшно... И не спираш да мислиш, в един момент те заболява главата, но не спираш и не спираш... Колкото повече мислиш, толкова повече те завладява страхът, че нещата никога няма да се оправят... И ти започваш да вярваш в това, да вярваш, че животът е безкраен ад... А повярваш ли, измъкване няма. Замисляш се за самоубийство... И тогава се осъзнаваш. Смърт ли? Нима няквакви си глупости могат да ти причинят това? Смърт може да причини единствено наточено острие... Не и ежедневните проблеми, не и хората, които всеки ден срещаш по улиците, не и проблемчетата в даскало, не и родителите... Те са просто мимолетни прашинки във времето, неща, които минават бързо дори по човешките критерии, които пък в сравнение с мащабите на Вселената са едното нищо че и малко отгоре...
Тогава идва истинският Коледен дух. Онова, което те кара да живееш, което ти дава сили да продължиш напред. Усетиш ли го, дори Смърт би се поколебал да те прибере, даже и да ти е дошло времето. Имаш ли такъв дух в сърцето си, светът е в краката ти. Защото с него можеш да постигнеш всичко. А дори нищо да не постигнеш, пак си щастлив. Защото имаш щастието в душата си. То е там. Винаги е там, само трябва да го хванеш и да го стиснеш здраво. И да се постараеш да не го изгубиш.
