Молитви разни

"Здравейте, Йоана!
Ще ми се да можех да не ви се представям, но ако не го направя сгурно просто ще захвърлите писмото и никога няма да прочетете това, което искам да ви кажа. Няма да казвам името си,
ще кажа само, че в момента се намирам в затвора, излежавам присъда за убийство. Няма да ви занимавам с моето минало, искам да ви кажа нещо за вашето бъдеще.
Вие ще ходите отново. Аз съм вярващ и се моля откакто чух историята ви всеки ден за вас. И снощи Бог се яви в съня ми. Седеше, без да казва и дума, на инвалиден стол. След това се изправи, усмихна се и усмивката му бе също като вашата. Вярвам, не, знам, че ще проходите. Убеден съм, че Господ ще се огрижи за вас. Сигурно сте чувала, че той взема и дава. Никога само едното. Сега е време да ви бъде дадено, защото сте приела загубата с вдигната глава. Не губете вяра, борете се. Всеки ден ще се моля за вас, въпреки че молитвите на един убиец едва ли са от значение.
Нека Бог е с вас, нека любовта никога не ви оставя, а вярата винаги да ви помага.
Опитайте да не се загубите в страдание, защото щом досега не сте, значи можете да продължите напред!"

Тя отпусна ръката с писмото на коленете си. Погледът и бе вперен през прозореца, но тя не виждаше нищо. Постоя така известно време, след това сгъна внимателно писмото, пъхна го обратно в плика и го сложи в кутията, която стоеше на пода в гардероба. След това се преоблече, нещо, което от години представляваше трудност за нея, в най-хубавите си дрехи, и излезе.
На две пресечки от дома и се намираше малка църква. Тя влезе в нея и запали свещ.
На излизане от църквата свещеникът я спря.
- Нека Бог ви закриля, госпожице-каза.
- И вас, отче!
- Молете се да оздравеете, и аз ще се моля за вас. Вярвам, че ще стане!
- Не, отче, аз не се молих за себе си. Молих се за един човек, който е пристъпил Божа заповед, но се е разкаял. Помолете се и вие за него, не за мен.
- Никой не заслужава колкото вас, още по-малко такъв човек - каза свещеникът. - За вас ще се моля.
- Вашата молитва не ми е нужна, отче, защото вие сте грешник. Човеку не е дадено да съди, това е привилегия на Господ. Но човекът може да прощава, няма наужда да чака от Него.
След това тя забърза право по пътя, който щеше да я отведе до още по-прекрасен живот от онова преди, за която тя мечтаеше...


Този разказ се роди в главата ми след като прочтох историята на една жена, която не се предава. Всъщност писмото действително съществува, но не в този вид. Просто е невероятно как някои хора създават нещо като магнитно поле около себе си, което привлича други хора и и не им дава да се измъкнат. Като овцете и овчарят. И е много важно съществуването както на овце, така и на овчари. Кой знае защо всички много искат да са второто, докато всъщност повечето са първото...