Тъкмо прочетох един разказ (цък) и се замислих за смъртта. Бях започнала да пиша коментар в блога, но осъзнах, че ще отнеме прекалено много място, защото мисълта ми не успя да се концентрира върху произведението, а се отнесе към мои си убеждения.
Ето ги и тях:
Хората се страхуват не от самата смърт, а от неизвестното. В самият разказ се казва, че "се смята за прекалено жестоко човек да живее в страх от идването на този момент", но аз не мисля така. Знанието по-скоро би успокоило. Ако знаеш, че ти предстои скорошна смърт, можеш да изживееш максимумът от онова, за което винаги си мечтал. А ако имаш време, можеш да го уползотвориш по друг начин. Затова и хората, болни от неизлечими болести, имат невероятната възможност да използват живота си пълноценно. Останалите живеят "за утре": "да спестим пари за другата година, тогава ще отидем на почивка"; "от утре почвам да тренирам усилено"! Хората и от двата примера никога не правят нито едното, нито другото.
И понеже аз не си спомням кога съм била "като хората" и в този случай съм изключение. Не се страхувам от неизвестното. В мен блуждае малко пламъче вяра, че има нещо "след това" и то потушава мисли от типа "ами ако не?". Но и аз се страхувам, това е сигурно. Страх ме е от болката, която ще изпитам, когато умра. Страх ме е, че може да усетя ножът, прорязващ плътта ми или куршумът, навлизащ в главата ми. Или може би спирането на сърцето ми, болката при последното свиване, онази четвърт секунда осъзнаване на смъртта, изпълнена не със спокойна смърт, а с нажежени до бяло ножове... От това ме е страх. Не ме е страх от самотата на стареца, който умира в къщурката си, нито от съжалението за пропуснатия живот на девойката, която страда от тумор. Страх ме е от всичко, през което трябва да мине последната за да изживее още няколко жалки месеца, изпълнени с болка и желание смъртта да настъпи по-бързо, докато всички наоколо се суетят в опита си да я отдалечат във времето.
Тоест мен ме е страх от пътя към истината, а не от самата истина.
