Молитви разни

"Здравейте, Йоана!
Ще ми се да можех да не ви се представям, но ако не го направя сгурно просто ще захвърлите писмото и никога няма да прочетете това, което искам да ви кажа. Няма да казвам името си,
ще кажа само, че в момента се намирам в затвора, излежавам присъда за убийство. Няма да ви занимавам с моето минало, искам да ви кажа нещо за вашето бъдеще.
Вие ще ходите отново. Аз съм вярващ и се моля откакто чух историята ви всеки ден за вас. И снощи Бог се яви в съня ми. Седеше, без да казва и дума, на инвалиден стол. След това се изправи, усмихна се и усмивката му бе също като вашата. Вярвам, не, знам, че ще проходите. Убеден съм, че Господ ще се огрижи за вас. Сигурно сте чувала, че той взема и дава. Никога само едното. Сега е време да ви бъде дадено, защото сте приела загубата с вдигната глава. Не губете вяра, борете се. Всеки ден ще се моля за вас, въпреки че молитвите на един убиец едва ли са от значение.
Нека Бог е с вас, нека любовта никога не ви оставя, а вярата винаги да ви помага.
Опитайте да не се загубите в страдание, защото щом досега не сте, значи можете да продължите напред!"

Тя отпусна ръката с писмото на коленете си. Погледът и бе вперен през прозореца, но тя не виждаше нищо. Постоя така известно време, след това сгъна внимателно писмото, пъхна го обратно в плика и го сложи в кутията, която стоеше на пода в гардероба. След това се преоблече, нещо, което от години представляваше трудност за нея, в най-хубавите си дрехи, и излезе.
На две пресечки от дома и се намираше малка църква. Тя влезе в нея и запали свещ.
На излизане от църквата свещеникът я спря.
- Нека Бог ви закриля, госпожице-каза.
- И вас, отче!
- Молете се да оздравеете, и аз ще се моля за вас. Вярвам, че ще стане!
- Не, отче, аз не се молих за себе си. Молих се за един човек, който е пристъпил Божа заповед, но се е разкаял. Помолете се и вие за него, не за мен.
- Никой не заслужава колкото вас, още по-малко такъв човек - каза свещеникът. - За вас ще се моля.
- Вашата молитва не ми е нужна, отче, защото вие сте грешник. Човеку не е дадено да съди, това е привилегия на Господ. Но човекът може да прощава, няма наужда да чака от Него.
След това тя забърза право по пътя, който щеше да я отведе до още по-прекрасен живот от онова преди, за която тя мечтаеше...


Този разказ се роди в главата ми след като прочтох историята на една жена, която не се предава. Всъщност писмото действително съществува, но не в този вид. Просто е невероятно как някои хора създават нещо като магнитно поле около себе си, което привлича други хора и и не им дава да се измъкнат. Като овцете и овчарят. И е много важно съществуването както на овце, така и на овчари. Кой знае защо всички много искат да са второто, докато всъщност повечето са първото...

Истории

"Just because I told you my story does not invite you to be a part of it."

Мисля, че досега не съм писала публикация, която има за тема цитат, с който не съм съгласна. Но пък за всяко нещо си има първи път.
Ние, хората, сме социални животни (и не, не си противореча. да кажа че хората са животни е все едно да кажа, че жабите са животни. Така си е, нали?) и имаме нужда от други хора, за да живеем пълноценно. Дори когато такива наоколо няма (както в случаите с деца, отгледани от вълци) ние винаги намираме алтернатива. Без социална среда е невъзможно да съществуваме.
За какво ни е това обаче? Какъв е смисълът?
Хората имат нужда да разказват. Понеже имаме такива големи и сложни мозъци, които ни дават възможност да запомняме света около нас, но пречупен през нашето лично усещане за него, ние мислим постоянно. А всеки знае, че колкото повече мислиш по един проблем, толкова по-необясним изглежда и толкова по-трудно намираш решение. Но пък и всеки е изпитал сам за себе си единственото възможно решение: да споделиш проблема с някого. И така, ние имаме история, защото можем да помним, но това не е просто дар. Това е задължение-да разказваш историята отново и отново, на различни хора. По този начин променяш тяхната собствена и им даваш шанс да не направят твоите грешки.
И за пореден път ще завърша със съвет: дайте шанс на хората да изживеят своята история, а не да повтарят тази на другите. Разказвайте, както за себе си, така и каквото сте чули за другите. Да създадем верига от циркулираща истина, житейски опит, който да предаваме един на друг. Но никога, никога не лъжете. Не променяйте историите. Давайте своята гледна точка, но не ги променяйте и допълвайте, защото така се губи истината и се раждат прословутите "градски легенди". А това е лишено от смисъл, или поне се губи първоначалният, най-важният и остава рамка, в която обаче не стои прекрасната картина, а някаква жалка пародия, не струваща и 1/10 от стойността на оригинала.

Смятам, че писах доста слабо днес, но пък темата заслужава да се напише дори слабо. Дори много слабо, бих казала.

Smile...

"Smile. It makes people wonder wat are you thinking about."

Така си е. Жалко, че напоследък все попадам на мисли, които нямат никаква нужда от коментар...
Мога единствено да дам съвет: усмихвайте се, защото горното е вярно. А още по-добре: смейте се с цяло гърло - не само че ще се питат защо, но и ще се присъединят поне с усмивка (;