Автобусът друсаше ужасно, а вятърът бучеше навън. До мен седеше момиче горе-долу на моята възраст, вперило очи в небето. Вече започвах да се питам дали е живо, така неподвижно седеше, когато видях как устните му се размърдаха, нашепвайки нещо на непознат език.
Изведнъж започнах да разбирам. Думите бяха чужди и неприветливи, вероятно заради многото з-та и в-та, но аз някакси усещах смисъла.
Завладя ме странно чувство. Момичето говореше тихо. Изразяваше благодарност към някого. Към Бог. Ето как горе-долу изглеждаха думите и:
"Доведе ме тук по някакви свои причини. Не даде знак защо. Не показа смисъла. Аз не се оплаквах, защото знаех, че никога не би направил нещо лошо. Вярвах в теб, в правотата на действията ти. Не забравих коя съм въпреки трудностите. Ти ме накара да преживея това, което все още преживявам. Намирам се в своя личен ад заради теб. Но вярата ми не умря. Тя е жива в мен и ти се отплащаш. Още си ми задължен, но това, което ми даде днес не може да се мери с нищо друго. Върна ми вярата в това, че всичко е за добро. За миг не съм я забравила, но през последните седмици някак намаляваше. С всеки изминал ден те молех да ми я върнеш с предишната сила и ето, че го направи днес. Благодаря ти с цялото си сърце за това."
Душата ми сякаш се издигаше. Носеше се все по-нагоре и по-нагоре в облачното небе, вятърът гонеше косата и. Достигна облаците, а после се понесе над тях, огряна от слънчевите лъчи.
Загубих представа за действията си.
Докоснах ръката на момичето до мен и то се стресна. Свали слушалките си, а аз казах:
"Той знае."
"Знам."
"Но си забравила, че над всички облаци сияят слънчеви лъчи и че всяка врата има две страни."
"Във всяка стая можеш да влезеш, но можеш и да излезеш."-допълни тя.
"Да."
"Аз влязох, защото... защото трябваше да намеря нещо. Урок."
"Да, а сега е време да излизаш, защото замъкът има още много стаи."
"А накрая всички се озоваваме в градината."
"Кой знае дали има нещо извън нея? Дори Той не е сигурен."
"Така е."
Тя погледна отново през прозореца и каза:
"Следващата спирка е моята."
"Май няма да се срещнем повече."
"Може би да. Но ти ще си друга."
"Не, сега съм друга. Тогава ще съм аз."
"Истина. Дано си допаднем."
"Дано."
