Отдавна не съм писала. Всъщност на практика никога не съм писала. Не че нямам идеи, напротив, понякога така преливам, че ми се струва, че ще наводня света... И времето ми стига, макар че за пред хората все бързам и все съм затрупана с работа.
Проблемът е, че седна ли да пиша, мислите ми се разбъркват така жестоко, че става напълно невъзможно да се подредят. За читателите на Пратчет, все едно да се хвърлиш монета в Анкх и да очакваш, че е ще си я извадиш след като потъне. Ако въобще успее.
В един и същи момент мисля за милярд неща. Хиляди и хиляди идеи се въртят в главата ми и образно казано махат с ръчичка, за да привлекат вниманието ми. Рядко някоя успява, но пък тогава се раждат истински добрите ми творби.
Но какво става с онези, които не успеят? Те задръстват мозъка ми, пречейки си и пречейки по този начин и на важните помежду си. Така умират безброй великолепни неща още преди да са се родили.
Затова не мога да пиша. Все не успявам да се придържам към една и съща тема достатъчно дълго, защото докато описвам нещо споменавам други неща, които също имат нужда от описание и докато се усетя, вече съвсем съм забравила за какво съм започнала да пиша. Горе-долу същото важи и за говоренето ми, за което получих вече една-две забележки. Явно хората не могат да мислят толкова бързо... ("Пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо.")
Затова и рядко докарвам нещо започнато докрай. Просто не ми стига търпението. Започвам нещо и то ми се струва велико, най-прекрасната ми идея досега. Занимавам се с него до едно време и после изведнъж съвсем го зарязвам, защото главата ми прелива от други също така чудесни идеи, които си мечтаят да излязат от нея. Дали е толква гадно вътре?...
Така е и с рисунките ми. Всяка ми е била любима в един или друг момент. Но дойде ли следващата, бива забравена в някой ъгъл. И когато все пак благоволя да си почистя стаята и случайно попадна на нея, започвам да се питам с какво толкова ми е харесвала...
Имам милярд незавършени разкази/романи (не се знае, защото така и не измислям края), но само един завършен разказ отпреди 7-8 години. Дори не ми се иска да споменавам за какво се разказва, да не вземе някой да прочете...
Тъжно е. Понякога се насилвам да подредя мислите си (никога не се справям истински, само замазвам положението отгоре-отгоре) и да завърша някой "проект". Но нали е казано, че "насила хубост не става", та рядко се получава желания резултат. От друга страна не са пропуснали да кажат и "трай, бабо, за хубост". Може би все пак някой напън би довел до приятни резултати...
Ето например в горните няколко абзаца почти не се отклонявам от темата. Специално се старах (: Почти да не повярваш...
Няма коментари:
Публикуване на коментар