Гняв

Застанах на брега на езерото и вдигнах ръце. Небето над главата ми бе почерняло от покрилите го облаци, а земята под краката ми бе ледена. Скоро щеше да завали проливен дъжд, но преди това...
Водата от езерото се издигна бавно нагоре. Огромен неправилен кръг от течност, която някак не се разливаше, а просто се издигаше нагоре. Когато достигна около три пъти по-високо от мен самата, я оставих да падне. Звукът бе оглушителен. Огромни пръски, дори цели вълни, ме заляха. Светкавица освети за миг небето, а също и мокрото ми лице, което, ако бяхте видели, щяхте да имате нужда от приспивателни известно време. Гърмът последва, а аз повдигнах езерото още веднъж. Бях ужасяващо ядосана, толкова, че не ме интересуваше нищо.
След около половин час гневът ми взе да се поуталага. Отпуснах ръце и оставих езерото на мира. Е, това е силна дума, защото сега пък бурята го бе подхванала. А аз се заех с въздуха. Образува се вихър, който насочвах към празното пространство над езерото и му позволявах да се развилнее там. Беше леден.
След малко спрях и това. Внимателно се отпуснах на земята и при допира с ръката ми, леко земетресение я разтресе.
Все още не бе достатъчно. Протегнах напред и от дланта ми блъвна пламък с дължина две къщи. Насочих го първо просто във въздуха над езерото, а после го потопих вътре в него. Водата закипя. След няколко секунди докоснах с ръка земята. Тя се пропука на около половин метър от ръката ми и потече лава, която веднага бе изгасена от дъжда и езерото.
Чак тогава се успокоих. Мислите ми отново бяха поели кормилото на мозъка ми, а гневът си бе отишъл заедно с всичката енергия. Заплаках. Останах така с часове. Мисля, че някой ме намерил и ме закарал в болницата, но честно казано не си спомням. Помня единствено огъня в душата си и силата, която излезе от ръцете ми. Също и бялата болнична стая със сини пердета на прозорците...

Истината за "щастливия край"

Стъпките ми отекваха звучно сред притихналата гора. Тичах с всички сили, понякога на четири, понякога на два крака. Усещах миризмата на страх и гняв, която ги правеше още по-опасни. Понякога обръщах глава и ги виждах, на няколко метра зад мен, галопирайки диво, с развяващи се опашки. При тази гледка можех да надуша дори собствения си страх.
Краят на гората беше и моят край. Вече наближавах, защото тъкмо бях прекосила малка рекичка, която се вливаше във Реката. Броени метри ме деляха от смъртта. И тогава... изстрел. После още три. Чувах мекия звук от куршум, забиващ се в плътта, тихото издишане и падането на тела. Продължих да тичам, без да се обръщам. Това, което може би щях да видя вероятно щеше да прекрати бяга ми. Предпочетох да не рискувам.
- Най-добре спри-чух глас. Беше силен и властен, но със слух като моя човек би могъл да долови и кадифената мекота на загриженост от човек, несвикнал да показва такава. Надуших сигурност. Реших, че мога да рискувам.
-Добро момиче. Ела при мен, имам одеало да се загърнеш, че в този сняг не бива да вървиш... без дрехи.-Запъна се преди да спомене, че съм гола. Изгарящият срам бе забележим и с просто ухо. Обърнах се и видях огромен мъж, облечен в униформа на горски. Тъкмо вадеше одеало от раницата си. Приближих се бавно, без стам, но със страх. Не можех да се доверя просто на инстинктите си. Трябваше да съм сигурна.
-Знам какво си и се страхувам от такива като теб-каза той. -Но нещо ми подсказва, че мога да ти се доверя.
-Какво съвпадение-казах аз и се приближих още малко. Той ми подхвърли одеалото и каза, че няма нужда да се приближавам повече, ако не искам.
-Така де, и аз не държа да се намирам прекалено близо до... зъбите ти - каза той и се засмя.-Не още.
Усмихнах се, без да показвам зъби. Кучешки зъб двоен размер не е точно каквото трябва да се показва на първа среща.
Повървяхме заедно из гората, на няколко метра разстояние. Изглеждаше все едно се разхождаме, без а говорим, но аз знаех къде отиваме: в неговата колиба. Всички животни в околността я познаваха и се пазеха от нея. Пушката му не бе останала незабелязана. Когато стигнахме, казах:
-Предпочитам обора, ако нямаш нищо против. По-... уютно е.
-И по-спокойно, нали- усмихна се той. - Ще ти донеса заешко когато стане готово. Елга го пече от обяд, би трябвало да стане скоро, ама в тоя вятър огънят все гаснеше...
-Благодаря - казах и се запътих след него към обора.
-Това е Едгар, не му обръщай внимание. Не вярвам да се уплаши от тебе, той от цяла глутница вълци не гъкна миналия месец...
-Спомнете си, че глутницата се уплаши от мен- казах, а той отново се засмя.
-А, да. Е, не вярвам да си проблем за Едгар. Той е... зает да преживя. Ходя с него до града, тъй че и с хора е свикнал, и с животни. Ей там има слама, задръж одеалото, ще взема да ти донеса и малко дрехи, от Елга...
-Недейте. Сам знаете, че мога да избирам... козината си.
-Да бе, права си, къде ми е умът. Хайде, до после, ще гледам бързичко да ти донеса ядене, че и аз огладнях, какво остава за тебе...
Не казах нищо. Такъв като мене да каже че е прегладнял посред гората в зимна нощ... кой знае как биха реагирали някои хора.
Настаних се върху сламата, на подходящо разстояние от Едгар, който ме погледна през ноздри, обърна огромната си глава към сламата пред себе си и продължи доволно да преживя, като от време на време променяше позата на задните си крака. Страхотно животно, бих казала, а по онова време все още съвсем не го познавах.
Мъжът дойде след около час с чиния прекрасно заешко задушено с картофи. Всичките ми сетива се разкрещяха в буйна радост, но въпреки това не позволих да ми проличи.
- Ето, това е. Дано ти хареса-каза горският.
- Можем да се обзаложим-казах и двамата се засмяхме.
- Има и нож и вилица в случай... Е, в случай че решиш... Момиче с твоя вид не може да е от село...
- Точно така, момичетата от селата наоколо са далеч по-красиви-казах.
- Ааа, недей така. Вярвай ми, на един мъж можеш да вярваш за тия неща. Ние знаем какво е женска красота. С тая червена коса си много специална, да знаеш.
Пак се засмях, а лицето ми придоби отенъка на косата.
- Хайде сега яж, пък аз отивам при жената да и правя компания, че я е страх сама. Ти нали ще се оправиш?
- Естествено. Малко са нещата, с които не мога да се оправя. Онази глутница беше сред тях.
- Утре ще ми разкажеш за това. Нали?
- Да, защо не. Ако не на вас...
- ...теб...
- Ако не на теб, на кого другиго?
* * *
На другия ден се събудих с четири лапи и притисната до туловището на полегналия Едгар. Припомних си набързо какво точно се бе случило снощи и ме досмеша, когато стигнах до дискусията с товарния кон кое е по-вкусно:сламата или заешкото. В общи линии стигнахме до извода, че въобще не искаме да убеждаваме другия в правотата си, защото така имаме повече за себе си.
Загърната в одеалото излязох навън и открих, че горският ми бе оставил стар панталон и пуловер на жена му, а също и чифт износени ботуши. Последните бяха малко големи, но определено за предпочитане из снега навън. Навлякох ги набързо и почуках на вратата на малката колиба.
Отвори ми едра жена (размер точно подхождащ на огромната фигура на горският). Имаше дълга кестенява коса, сплетена на плитка, остри черти на лицето и, в момента, страх в зелените очи, които някога са били много красиви, а сега обкръжени от бръчици. Както по-късно разбрах, последните бяха образувани от чест смях.
Жената ме пусна да вляза вътре, но по движенията и миризмата и долавях, че не го прави... съвсем доброволно.
Вътре бе топло и приятно. Ухаеше на заешко, но също и на топло мляко с какао. Усмихнах се и поздравих двамата. Поех с благодарност подадената ми чаша мляко и заразказвах.
Елга и Калоян се оказаха прекрасни слушатели: не ме прекъснаха нито веднъж, освен с по някое изхъмкване или удивено възклицание. Когато свърших той попита:
- И какво смяташ да правиш сега?
- Нямам представа - казах. Така си беше. - Не мога да остана в гората, защото макар и по-силна от тях, те ще ме победят, защото са повече. Може би ще прогоня няколко от тях, но накрая ще ме разкъсат. Страхуват се от мен.
- Ами в някое от селата?-попита Елга.
- Не ми се вярва да се получи-поклатих глава.
- Обзалагам се, че онези глупаци усещат нещо, което буди страх у тях.
- Древен инстинкт. Хората се плашат от вълци и вълците-от хора. Но и двата вида се плашат още повече от върколаци, защото ние сме съчетали най-доброто от двата вида-разумът на човек и сетивата и инстинктите на вълк. А и сме си опасни. Някои... се самозабравят, не могат да контролират звяра.
Видях въпросът в очите на двамата пред мен. Е, добре, налага се. Въздъхнах.
- Аз нямам подобен проблем. Аз съм роден върколак, но кръвта се е поразмила и Звярът почти не се появява. Просто някой от прадедите ми е бил ухапан, а след това е създал деца, които вероятно също са били върколаци. Те са имали свои деца, някои с хора, някои с вълци. И така до мен. Моят баща бил върколак, но не казал на майка ми, а после, когато аз съм се родила, решил, че е прекалено опасно да живеем заедно и напуснал майка ми. Години по-късно, когато аз вече бях в пансион в Калиновци, баща ми отново се върнал при нея. И досега живеят щастливо, макар баща ми да не ме познава почти, но винаги ми е изпращал пари и подаръци по празници. А каква е вашата история?
- Защо мислиш, че имаме такава? - попита Елга и погледна укорително Калоян.
- Е, - свих рамене, - всеки си има.
- Синът ни... се спомина преди много години. Нападнаха го вълци - каза Елга и чак сега разбрах. Страхът в очите и е бил примесен с гняв, но толкова далачен и добре прикрит, че въобще не го усетих.
- Вълците не нападат хора - казах.
- Значи са били... твоите..
- Не са мои. - Казах спокойно.
- Той се загубил в гората. И когато дошла нощта, не можал да се прибере и влязъл в някаква дупка... която се оказала вълча бърлога. Целият беше нахапан, когато го намерих-промълви Калоян. Главата му бе сведена. Надушвах влагата на напиращите сълзи.
- Било е бързо и безболезнено - казах. - Те са... много точни. Захапали са гърлото, разкъсали са сънната артерия и той вече е бил мъртъв, когато са го хапали.
- Надявам се-прошепна Елга. После стана и ме прегърна. Моите сълзи потекоха. Никой не ме бе прегръщал от години.
* * *
Както вероятно се досещате, сега следва "и заживяли дълго и щастливо". Така си е. Всъщност това винаги е била най-интересната част от приказките. Какво ще рече дълго и щастливо? Тук ще опитам да отговоря. И вероятно ви се струва малко странно, че разказа започва от кулминацията, продължава с края и завършва с това, което четете в момента. И е. В един средностатистически холивудски филм не биха допуснали подобно нещо. Затова и това не е филм. Всъщност, поуката е в това, което следва сега. Четете.
* * *
И така, тримата си заживяхме дълго и щастливо. Което в общи линии си беше съвсем обикновен живот на горски с жена му и... да кажем осиновената му дъщеря. Създадохме определени правила за безопасност, като например това, че по пълнолуние спях в обора с Едгар, че не навлизах никога в гората, че ходех в града само заедно с Калоян...
Когато отказах да кажа името си, защото не исках никой никога да ме нарича с него (защото не исках да ме свързват с родителите ми), двамата ми дадоха името Север и своята фамилия. Имахме си проблеми, особено покрай познатите на Калоян в селата, където ходехме заедно за дрехи и продукти, защото започваха да се питат коя съм. Отговаряхме, че съм сирак и че Калоян ме е намерил в гората полу премръзнала и че нямам къде да отида... и така нататък.
Те двамата се грижеха за мен, а аз в замяна вършех работа за тях: плашех вълците, ловувах, сечах дърва когато веднъж Калоян се разболя и лежа на дърво цял декември.
Имахме няколко спречквания с Елга, най-тежкото от които бе когато се скарахме и не си говорехме в продължение на две седмици. Тогава Калоян не се намеси, ами си говореше и с двете поотделно, без да засяга болната тема. А именно че бях влязла в гората сама да търся гъби (не че ги познавах, разчитах на носа и инстинктите си) и бях попаднала на самотен вълк. Изръмжахме си по някоя новина и той ми съобщи, че вълчицата, която преди години ме бе спасила от сигурна смърт, заставайки срещу цялата глутница в моя защита, е родила и че едно от кутретата е трикрако. Това значеше, че няма как да оцелее през зимата. Накарах го да ми уговори среща с нея посред нощ на следващата вечер и цялата караница с Елга дойде от това, че отидох. Той спокойно можеше да ми е скалъпил капан, каза тя. Аз обаче знаех, че не е, защото той знаеше, че ще му откъсна главата, ако заподозра. И така, срещнах се с вълчицата и я накарах да ми даде малкото.
Направих му кучешка колиба и го научих да спи в нея. Денем можеше да ходи където си иска, и ако не се прибереше навреме, ходех да го търся.
С две думи, животът не си вървеше съвсем безпроблемно. Напротив. Но пък, както установявах с годините, предпочитам да имам с какво да занимавам ума си. В противен случай той започва да блуждае и да засяга теми, каквито нито искам, нито ми трябва да се занимавам. В общи линии животът е прекрасен и мога да го кажа дори след всичко, което ми се случи в миналото. Спокойствието, което цари в душата ми, не може да се купи и с всичките пари на света, защото няма продавач...

Идеи

Знаете ли как се раждат идеите? Сигурно. Почти на всеки се е случвало да гледа някой хубав филм или пък да прочете някоя хубава книга (последното все по-рядко) и след това да има чувството, че главата му ще избухне от насъбралите се вътре истории, картини, дори цели нови филми. Разбира се, на повечето хора "им минава". И с това се свършва. При мен - не. Рядко оставям идеите просто да си отидат. Вероятно защото направя ли го, съжалявам: рано или късно те все пак си излизат и тогава става страшно.
Един човек, когото много уважавам, е написал началото на една история, която дълго време се въртяла в главата му. Обещаващо начало, бих казала. Вчера го прочетох за втори път и... то роди рисунка. Нещо не толкова добре нарисувано, колкото напомнящо чувството, което изпитвах докато четях, а по-късно и докато рисувах. И когато завърших основния компонент, разбрах. Разбрах защо "Слънчогледите" на Ван Гог струва толкова. Или прословутата "Мона Лиза". Тоест разбрах какво наричат хората "добра картина". Не става въпрос за красота, тя е не само преходна, но и относителна. Става дума за чувство, за усещане. Затова картина, излязла от сърцето, впечатлява далеч повече от тези за 50 лв, рисувани от художниците на морето. Просто е почти невъзможно да почувстваш срещу пари. Ето нещо, което няма как да се купи... Загледайте се някой път в "Мона Лиза", но не с очите на някой, който я разпознава, а с тези на човек, който вижда. Тоест отворете очите, а не сърцето си. Само този път.

Мистерия 5 (р.з.)

Около два през нощта все още седях на въртящия се стол в кабинета си, преглеждах отново за хиляден път всички документи по случая и се питах как точно трябва да сеформирам и без това странните си представи за света така, че да поемат това, което изглеждаше единствената възможна истина.
Странното беше, че сякаш никой друг не забелязваше колко необичаен случай се разследва. Може би единствено Джонсън осъзнаваше, че вероятно нещо не е съвсем наред, но всички останали, включително и хлапетата с остър ум и недостатъчно обучение сякаш се носеха в розовата мъглица на абсолютната сигурност. Преди няколко часа дори бях чул двама да си говорят как шофьора на форда е бил премазан до изчезване. Няма да казвам какво си помислих, просто не е за хора със слаби нерви.
Вбесявах се заради липсващите резултати от кръвните изследвания. Изглежда "колегите" от лабораторията си гледаха кефа, тоест в момента си спяха сладко по леглата, докато аз си блъсках главата над цялата глупост. Бяха минали около 3 часа от последното ми ходене дотам, затова реших да проверя дали съм прав.
Лабораторията се намираше в едно подземие, входът на което беше близо до изхода на сградата. Човек трябва да внимава с онези, които се бъркат в състава на нещата, не се знае какво точно може да се случи ако се намесят където не трябва.
Лампата светеше. Всъщност много лампи светеха прекалено ярко. Нищо чудно, че всички лаборатнорни мишки носят цайси, помислих си, присвивайки очи.
Не бях изминал и два метра, когато някакъв хлапак ме връхлетя изодзад и опита да ми надене бяла престилка. Беше много учуден, когато го пуснах, прибрах пистолета и сам облякох нещото.
- Заведи ме при този, който се занимава с последното разследване - казах.
- Ами всъщност всички това правим, испектор...
- Добре, заведи ме при главния,
- ... има нещо много странно...
- Знам, хлапе, повече от странно... - казах с чувство в гласа.
***
Над микроскопа се бяха събрали десетина бели престилки. Изглеждаха превъзбудени предимно защото щъкаха наоколо като луди, пренасяха един или друг уред напред назад и очилта се смъкваха по-често от обикновено по потните им носове. Когато все пак успяха сред тълпата да измъкнат главния и да ми го доведат, се почувствах доста странно, защото всички наобиколиха мен, а в очите на мъжа пред себе си видях нещо като надежда.
- Какво става?
Гласът му потрепери от вълнение:
- Кажете ми, моля, от къде идва тази кръв? Наистина ми се иска да знам.
- Предполага се, че е от предизвикалият катастрофата от предната вечер- казах, подозирайки какво точно ще чуя.
- В такъв случай ще трябва да ви кажа, че не става дума за човек.
Погледнах отново в тези воднисти, насълзени от алергия и притеснение очи, и видях там пълна убеденост в това, което устата казваше.
- А какво?
- Ами откриваме в ДНК-то следи от човешко такова, но те са здраво свързани с нещо друго, нещо, което при по-сериозни изследвания силно прилича на...
- Вълче, нали. - казах сухо.
- Точно така. - човекът не изглеждаше изненадан. Явно смяташе, че до някои изводи може да се достигне и по други пътища.
- Върколак? - попитах по-скоро себе си.
- Не мога да отговоря на този въпрос. Знам само, че не е човек.
Другите лаборанти вече се бяха заели с тяхната си работа. Подобни хора са толкова затворени вътре в себе си, че откритие от такава величина не ги засяга по никакъв начин. Нов вид същество, какво толкова? Стига кръвта му да е достатъчно интересна, всичко е тип-топ...

Обръщение

Мисля, че е време да отправя едно лично съобщение към някого, когото съм споменавала вече на няколко пъти, относно някого, когото съм цитирала няколко пъти.
Първият е "онзи горе", "големият шеф" или онзи, в когото никой вече не вярва.
Вторият е човек, когото уважавам повече от когото и да било друг, защото от него съм научила и научавам всеки ден много повече, отколкото от когото и да било друг. Въпреки че въобще не го познавам лично.
Ето го и моето съобщение:
-Ей, умник, о, извинявам се, Умник, да изцелиш човека, ясно ли е?! Ха си посмял да го оставиш така, или, още по-лошо, да го вземеш при себе си, ха си загазил, Приятелче! Защото аз рано или късно ще дойда, нали знаеш! И тогаз ще си имаш проблеми! Цялата работа си оплескал с така нареченото човечество, но някои неща си уцелил както трябва! Сигурно по случайност. И сега поправяш "грешката" като си ги прибираш! Ако искаш да четеш книги, е купи си ги, за какво ти е автора?!? Вярвай ми, знаеш, че казвам истината, ха само си помислил, ше си изпатиш, Чичка! И в ада да ме пратиш, оттам ще те стисна за гушата! Хич не си и помисляй, ясно ли е?!

След това изключително обръщение смятам да се оттегля, защото в противен случай ще закъснея за даскало*. Приятно ми беше.
*Това значи, че сега е към 7 сутринта. Не очаквайте от мен кой знае какви проблясъци...

Мистерия 4 (р.з.)

Закачих сакото си на закачалката, изминах краткия, но изпълнен с приятни гледки път до фотьойла до прозореца и се проснах върху него. Бях безумно уморен, толкова, че дори не си направих труда да ям нещо. Но трябваше да разреша тази загадка. Слуховете вече плъзваха, при все че не бяха минали повече от 12 часа от злополуката. Никога не ми беше минавало през ум, че хората в моя град ще се страхуват от върколак, защото полицията не си е свършила работата както трябва. Аз не съм си я свършил както трябва. По дяволите, това не може да е истина, мислех си.
Изведнъж ми хрумна нещо.
- Мичъл, ти ли си? Искам веднага да задействаш издирване на около десетгодишно хлапе, може би 12, не по-високо от 1,40 обаче. Вероятно тежко ранено и още по-вероятно безумно уплашено. ... Да, точно така. На секундата. Иначе може да го изпуснем... Ти нещо да си научил в академията? Всички болници в радиус от да речем 5 км от мястото... Нищо ли не излезе от горате? Не се знаело? Е близо 12 часа минаха, по дяволите, как не сте готови с рапортите... Добре, размърдай се!
Тряснах телефона, доста вбесено. Обществото наистина отиваше на майната си.
***
- Здравейте, шефе! - чух два часа по-късно.
- Не и с моя режим на спане - процедих. - Искам всички рапорти по снощния случай на бюрото ми след две минути. Няма смисъл да разяснявам какво точно ще се случи, ако не ги получа, нали? Чудесно.
- Част от рапортите вече бяха там. Изненадах се от този факт. Това обаче не промени много нещата. В единия рапорт се съобщаваше, че е пуснато разследване, свързано с изчезналата кръв от форда. Бяха стигнали до извода, че не е било външен човек, затова общо взето единственото, което ми се казваше бе, че е започнато вътрешно разследване. Прекалено много хартия се хаби за нищо, помислих си и хвърлих листа на пода до бюрото ми.
Другият рапорт се отнасяше до разследването на околността. Бяха открили кръв в една малка пещера недалеч от пътя. Много кръв. Според лекарите на първо гледане нямало как някой или нещо да оцелее след подобен кръвоизлив. От друга страна обаче тяло нямаше, така че бяха пуснали изследвания на кръвта. Резултат още нямаше.
Точно две минути по-късно получих и рапорта за издирването на детето. Всички факти сочеха, че такова няма.
Значи е по-вероятно да си имам работа със скапан вълк, отколкото с дете, така ли? Мътните го взели, от години съм наясно, че всички хипотези трябва да се разглеждат при разследване, мислех си. Обаче това?!

Мистерия 3 (р. з.)

-... цялата околност да бъде преровена до последната подробност...
- Да, сър!
Спрях удивен. Позяпах човека пред мен и попитах:
- Значи ще наредиш на двайсетина човека да претърсят околността, без да им кажеш какво търсят?
- Шефе?
- По дяволите, после ще се разправям с теб. Търсят много тежко ранен човек, куче или нещо с размерите на голямо куче. Следи от кръв също ми вършат работа. Освен това искам изследване на кръвта от форда...
- Няма такава, шеф.
- КАКВО?!
- Няма такава. Някой ще да я е избърсал, сър. Съжалявам, сър.
- Някой... някой е избърсал кръвта от местопрестъпление в присъствието на толкова много ченгета и никой няма да го види?!? Определено имаме за какво да си поприказваме, Мичъл.
- Да, сър. Ъъъ, сър, това ли е всичко?
- Това и каквото още можеш да се сетиш... Всъщност значи това е. Действай. И гледай, направо се моли да не се издъниш.
- Да, сър.
'Човекът не е виновен, че е идиот', опитвах се да убедя себе си. Кой знае защо не успявах.
- Такааа... - промърморих. - Сега е време да си напазарувамеее...
***
Мястото бе голямо. Всъщност много голямо. И студено. И от тавана висяха... умрели същества. 'По дяволите, ще стана вегетарианец', помислих си. Сам не си повярвах.
Зад огромния, окървавен тезгях стоеше огромен, окървавен мъж. Щом го видях се запитах дали да не го арестувам по подозрения за склонност към серийни убийства...
- Какво ще желаете... сър? - попита.
- Хммм... Голям свински бут, половин килограм пастет с ябълки и малко информация.
- Първите две вече пъруват към вас, за третото не съм толкова сигурен. Какво искате да знаете?
- Това е голяма месарница, виждам. Питам се каква е вероятността някой да краде? Да речем веднъж месечно по два-три свински бута и няколко пилета?
- Никаква. Всичко е систематизирано до най-малката подробност. Ако нещо липсва, някой загазва.
- Разбирам. Вие ли сте на касата през цялото време?
- Да, сър.
- Бихте ли ми казал... имате ли подобен клиент, който идва през точно определено време, купува от едно и също еднакво количество, вероятно е приятен, но затворен човек? Някой, който толкова очевидно се опитва да не бие на очи, че постига обратен ефект?
- Не съм склонен да споделя такава информация, сър. - Каза той, но в очите му се виждаше, че има някой наум. 'Е, това също е нещо', помислих си. Но не достатъчно.
- Разбирам, че имате такъв клиент. Бихте ли ми казали дали е идвал през последните три седмици? Не ви питам имена, разбирате ли. Трябва ми името, но няма да задавам този въпрос на вас, защото знам, че кажете ли, започвате да губите клиенти.
- Не. По мои сметки трябваше да дойде тази седмица.
- Благодаря много. Иии още нещо, не забравяйте, че никога не е лошо да си имаш приятел сред... разследващите разни неща. Ние можем не само да разследваме, но и да не разследваме. Ако ме разбирате. Колко ще ми струва?
- Оо, бута ли? Подарък от заведението. За да не дойдете отново. Приятен ден.
- Е, няма да е. Но благодаря все пак.