Гняв

Застанах на брега на езерото и вдигнах ръце. Небето над главата ми бе почерняло от покрилите го облаци, а земята под краката ми бе ледена. Скоро щеше да завали проливен дъжд, но преди това...
Водата от езерото се издигна бавно нагоре. Огромен неправилен кръг от течност, която някак не се разливаше, а просто се издигаше нагоре. Когато достигна около три пъти по-високо от мен самата, я оставих да падне. Звукът бе оглушителен. Огромни пръски, дори цели вълни, ме заляха. Светкавица освети за миг небето, а също и мокрото ми лице, което, ако бяхте видели, щяхте да имате нужда от приспивателни известно време. Гърмът последва, а аз повдигнах езерото още веднъж. Бях ужасяващо ядосана, толкова, че не ме интересуваше нищо.
След около половин час гневът ми взе да се поуталага. Отпуснах ръце и оставих езерото на мира. Е, това е силна дума, защото сега пък бурята го бе подхванала. А аз се заех с въздуха. Образува се вихър, който насочвах към празното пространство над езерото и му позволявах да се развилнее там. Беше леден.
След малко спрях и това. Внимателно се отпуснах на земята и при допира с ръката ми, леко земетресение я разтресе.
Все още не бе достатъчно. Протегнах напред и от дланта ми блъвна пламък с дължина две къщи. Насочих го първо просто във въздуха над езерото, а после го потопих вътре в него. Водата закипя. След няколко секунди докоснах с ръка земята. Тя се пропука на около половин метър от ръката ми и потече лава, която веднага бе изгасена от дъжда и езерото.
Чак тогава се успокоих. Мислите ми отново бяха поели кормилото на мозъка ми, а гневът си бе отишъл заедно с всичката енергия. Заплаках. Останах така с часове. Мисля, че някой ме намерил и ме закарал в болницата, но честно казано не си спомням. Помня единствено огъня в душата си и силата, която излезе от ръцете ми. Също и бялата болнична стая със сини пердета на прозорците...