Наследството VIта част

Човекът отпусна ръка. Наложи си да се успокои. Имаше нужа от време, затова започна да оглежда отсечената си китка. Кървенето бе намаляло, но раната изглеждаше ужасно. Той избра едно бяло крайче на вече окървавения парцал и го притисна към нея. Стисна зъби, за да не изпищи от болка.
- Аз съм глупак - каза.
- Брей, все пак откри истината. Казват, че е по-добре късно отколкото никога, но аз лично смятам, че рано винаги е най-добре.
- Напротив. Аз смятам така. Ти не мислиш. Може да си по-умен от мен, но не можеш да мислиш.
Двойникът му се ядоса. Морт видя това и вътрешно подскочи от радост. Въпреки това не издаде с нищо този факт, защото притискаше парцала с все сила към раната си. На лицето му се изписваше единствено измъчено изражение.
- Ти си по-голям глупак и от мен - продължи. - Прекарал си тук цяла вечност, излизал си с чужда самоличност, но никога не си намирал начин да се измъкнеш завинаги, защото когато си излизал си бил някой друг.
- Не, винаги съм бил аз. Но онези... вещици ме проклеха жестоко...
- Така е, значи са били по-умни от теб - прекъсна го Морт. Това беше удар в целта. Съществото изглеждаше така, сякаш го бе зашлевил.
- НЕ! - извика. - Те бяха сбирщина... крави, която убиваше просто така!
- Кравите не убиват. Пък и щом не са били по-умни от теб, тогава защо цяла вечност не можеш да избягаш от тях? Та те от векове са мъртви, а ти все още си в капан на думите им... По-слаб си дори от ехото, какво остава за самите думи, за самите жени. Ти си нищожество.
Двойникът вече бе излязъл от кожата си, започна да заплашва Морт, че ще го убие, бе вдигнал ножа над главата му и изглеждаше така, сякаш наистина ще нанесе решаващия удар. Но не го правеше.
- Няма да ме убиеш. Знаеш, че говоря истината. Убиеш ли ме, никога няма да избягаш от думите ми. Също както с тези на вещиците. Ти всъщност си почти мъртъв. Обзалагам се, че проклятието включва спасение единствено ако намериш начин да се самоубиеш, защото никой не може да те убие.
-Не, ти... ти лъжеш...
Но ръцете му трепереха. Морт вдигна глава към него. Досега бе гледал раната си, затова не бе видял как се бе променил.
Изглеждаше с петдесет години по-стар. Кожата по лицето му бе сякаш с два размера по-голяма. Раната на врата му бе все така червена и караше лицето му да изглежда като маска. Имаше съвсем малко коса, бяла като сняг.
- Ти умираш. Гневът ми те убива. Не си чувствал нищо от векове и сега този гняв те прорязва отвътре. Омразата към самия теб и към мен те унищожава. Припомняш си най-сетне какво е да си човек. Ето за това си мечтал толкова време, доволен ли си сега?
Съществото сякаш се смаляваше, докато всъщност се прегърбваше от закъсняла старост. Когато и блясъкът на омраза в очите му се стопи, то падна на пода. Сега вече не изглеждаше като Мортимър, а като двайсетгодишен младеж. Очите му бяха отворени и в тях се четеше нещо съвсем различно от досега - смъртен страх. Той действително е щял да го убие, ако вещиците не го бяха прокълнали преди това, помисли си Морт. Стана и напусна мазето. Повече никога не стъпи в къщата. Все пак наистина бе прекарал цял ден и цяла нощ в мазето, така че въпреки невероятното си отвращение, адвокатът трябваше да му даде документите за наследството.

* * *
- Значи го е било страх, така ли, дядо?
Десетгодишното момиченце се радваше така, все едно бе получило близалка.
- О, миличка, както вече казах, трепереше като листо на вятъра, направо не знаеше къде е от страх.
- И защо? Нали е мъж? - Бащата, който скачаше до небето от ужас като види паяк, бе разяснил на дъщеря си разликата между мъжете и жените.
- Защото... Защото съществото някога е било човек. Хората могат да бъдат далеч по-ужасни от което и да е чудовище - каза мъжът. - Никога не го забравяй, скъпа, и бъди много внимателна.
- А ти откъде знаеш какво е станало, дядо?
- Аз... бях там... -заекна възрастният човек.
След известен размисъл момиченцето каза:
- Ти си бил той, нали, дядо? Нищо, че името не е същото, ти си бил Мортимър, нали? Нали, дядо?
Мъжът погледна ръката си. Липсваше от китката нататък. Не каза нищо. В този момент в стаята влезе красива червенокоса жена.
- Татко, да не би пак да и разказваш онази история? - попита сърдито. - Престани да я плашиш, моля те, после аз ще трябва да я приспивам.
- Аз ще я приспя тази вечер - обеща той.
- Все пак не я разказвай. Тя е просто измислена история, миличка, няма нищо страшно - допълни, говорейки на дъщеря си, но погледът и бе вперен във възрастния човек.
- Но мен не ме е страх! - извика радоснтно хлапето.
- Да, разбира се... - промърмори мъжът. - Просто измислена история...
Погледът му обаче казваше друго. Казваше, че никога пред нищо не се е спирал и че няма да се спре точно в този случай...

Наследството Vта част

-Не се надявай, - каза двойникът, - знам какво си мислиш. Но предлагам да се разберем още отначало, че аз съм ти, но много по-умен.
Гласът бе напълно неотличим от този на Морт, освен за особено добре тренирано ухо. То би доловило някакво превъзходство у него, макар и без да заподозре, че идва от нечии други гласни струни. Жестовете на съществото също бяха неотличими от тези на Мортимър, единствено погледът говореше друго. Очите на двойникът се смееха, но бяха изпълнени с омраза и отвращение от света. Същото се отнасяше за тези на оригинала, но в тях се долавяше и абсолютната решеност да заличи всичко, което посмее да се изпречи на пътя му. Не че го бе направил, но пък много му се искаше.
Морт проговори. Гласът му трепереше:
- Е? Кой си ти? И защо, по дяволите, си ми откраднал грозната физиономия?
Съществото се подсмихна точно така, както би се подсмихнал и самият Морт на подобна шега, ако не се смръзваше от страх.
- Добре. Както казах, аз съм ти... Поне в момента - допълни. - Не винаги съм бил същия, само от момента, в който влезе в това мазе, а след това имаше и наглостта да заспиш тук. Това е моето царство, докато някой глупак не благоволи да го разшири... и някой ден да ми даде света.
- Какво общо имам аз?
- Подходящ си за ролята - сви рамене съществото.
- Ако намекваш, че съм глупак, ще се погрижа да съжаляваш - отсече Морт. Мразеше да го обиждат. Страхът му изведнъж се изпари, заместен с гняв. - Казвай какво искаш.
- Пространство. Самоличност. Твоите, разбира се.
- Моето пространство не ти е притрябвало, щом си живял в място като това. Моята самоличност пък е по-нищожна и от тази на мравка, така че по-добре не си я избирай.
- Знам. Знам всичко, което и ти знаеш, мисля така, както ти би мислил, но имам и свои мисли и желания. Като това да те убия.
Съществото извади нож. Беше дълъг и много, много остър.
- От къде да започна? - попита.
- Виждам, че си започнал със себе си - отвърна Мортимър.
- Това... върви с проклятието...
- И какво е то? Да си грозен като мен, беден като мен и жалък като... е, като себе си, защото едва ли има нещо по-зле от теб...
Двойникът се ядоса, което силно зарадва Морт. За жалост другият видя радостта в очите му, вбеси се още повече и грабна лявата му ръка. С едно движение отсече китката и я хвърли зад себе си. Морт изпищя.
- Ето, - каза съществото и му подхвърли нещо. Беше чисто бял парцал, който Морт не бе виждал досега в мазето. - Притисни го към раната. Не ми се ще да умреш докато си приказваме.
Морт го послуша.
- И за какво проклятие става дума? - попита.
- Преди много векове, когато имаше истински вещици, аз тайно присъствах на един събор. Исках да убия вещиците, защото те кълняха хората несправедливо. Това обаче е непристъпна зона за един мъж и когато ме откриха, решиха да ме накажат. Жестокостта им не знаеше граници. Проклеха ме да не напусна околността, да нямам собствена форма и да не съществувам действително, докато някой не намери начин да ме убие. На една от тях това не стигна. Тя допълни да приемам чужда форма и да умирам заедно със собственика. Винаги да нося отпечатъците на смъртта, която искам да сполети другите.
- Значи си бил човек? - попита Мортимър.
- Точно така, колкото и да е невероятно.
- А какво ме чака мен и защо аз?
- Лигав въпрос, поне втората част. Ти ще умреш. Но преди това ще живееш тук, в това мазе, толкова време, колкото е възможно. За жалост мястото състарява безкрайно бързо, затова скоро ще имам нужда от нова жертва...
- Значи ще заемеш мястото ми? Не ти завиждам - рече Морт.
- Защото си глупак.
Морт отново се вбеси, посегна да вземе ножа от ръката на другия, но се поколеба. Трябваше да намери начин да го убие, но не се сещаше друг, освен да се самоубие. Не смяташе обаче да прави подобно нещо. Знаеше, че да го наръга с ножа е все едно да подпише собствената си смъртна присъда. Съществото просто щеше да си намери друга жертва. Как тогава?