Стъпките ми отекваха звучно сред притихналата гора. Тичах с всички сили, понякога на четири, понякога на два крака. Усещах миризмата на страх и гняв, която ги правеше още по-опасни. Понякога обръщах глава и ги виждах, на няколко метра зад мен, галопирайки диво, с развяващи се опашки. При тази гледка можех да надуша дори собствения си страх.
Краят на гората беше и моят край. Вече наближавах, защото тъкмо бях прекосила малка рекичка, която се вливаше във Реката. Броени метри ме деляха от смъртта. И тогава... изстрел. После още три. Чувах мекия звук от куршум, забиващ се в плътта, тихото издишане и падането на тела. Продължих да тичам, без да се обръщам. Това, което може би щях да видя вероятно щеше да прекрати бяга ми. Предпочетох да не рискувам.
- Най-добре спри-чух глас. Беше силен и властен, но със слух като моя човек би могъл да долови и кадифената мекота на загриженост от човек, несвикнал да показва такава. Надуших сигурност. Реших, че мога да рискувам.
-Добро момиче. Ела при мен, имам одеало да се загърнеш, че в този сняг не бива да вървиш... без дрехи.-Запъна се преди да спомене, че съм гола. Изгарящият срам бе забележим и с просто ухо. Обърнах се и видях огромен мъж, облечен в униформа на горски. Тъкмо вадеше одеало от раницата си. Приближих се бавно, без стам, но със страх. Не можех да се доверя просто на инстинктите си. Трябваше да съм сигурна.
-Знам какво си и се страхувам от такива като теб-каза той. -Но нещо ми подсказва, че мога да ти се доверя.
-Какво съвпадение-казах аз и се приближих още малко. Той ми подхвърли одеалото и каза, че няма нужда да се приближавам повече, ако не искам.
-Така де, и аз не държа да се намирам прекалено близо до... зъбите ти - каза той и се засмя.-Не още.
Усмихнах се, без да показвам зъби. Кучешки зъб двоен размер не е точно каквото трябва да се показва на първа среща.
Повървяхме заедно из гората, на няколко метра разстояние. Изглеждаше все едно се разхождаме, без а говорим, но аз знаех къде отиваме: в неговата колиба. Всички животни в околността я познаваха и се пазеха от нея. Пушката му не бе останала незабелязана. Когато стигнахме, казах:
-Предпочитам обора, ако нямаш нищо против. По-... уютно е.
-И по-спокойно, нали- усмихна се той. - Ще ти донеса заешко когато стане готово. Елга го пече от обяд, би трябвало да стане скоро, ама в тоя вятър огънят все гаснеше...
-Благодаря - казах и се запътих след него към обора.
-Това е Едгар, не му обръщай внимание. Не вярвам да се уплаши от тебе, той от цяла глутница вълци не гъкна миналия месец...
-Спомнете си, че глутницата се уплаши от мен- казах, а той отново се засмя.
-А, да. Е, не вярвам да си проблем за Едгар. Той е... зает да преживя. Ходя с него до града, тъй че и с хора е свикнал, и с животни. Ей там има слама, задръж одеалото, ще взема да ти донеса и малко дрехи, от Елга...
-Недейте. Сам знаете, че мога да избирам... козината си.
-Да бе, права си, къде ми е умът. Хайде, до после, ще гледам бързичко да ти донеса ядене, че и аз огладнях, какво остава за тебе...
Не казах нищо. Такъв като мене да каже че е прегладнял посред гората в зимна нощ... кой знае как биха реагирали някои хора.
Настаних се върху сламата, на подходящо разстояние от Едгар, който ме погледна през ноздри, обърна огромната си глава към сламата пред себе си и продължи доволно да преживя, като от време на време променяше позата на задните си крака. Страхотно животно, бих казала, а по онова време все още съвсем не го познавах.
Мъжът дойде след около час с чиния прекрасно заешко задушено с картофи. Всичките ми сетива се разкрещяха в буйна радост, но въпреки това не позволих да ми проличи.
- Ето, това е. Дано ти хареса-каза горският.
- Можем да се обзаложим-казах и двамата се засмяхме.
- Има и нож и вилица в случай... Е, в случай че решиш... Момиче с твоя вид не може да е от село...
- Точно така, момичетата от селата наоколо са далеч по-красиви-казах.
- Ааа, недей така. Вярвай ми, на един мъж можеш да вярваш за тия неща. Ние знаем какво е женска красота. С тая червена коса си много специална, да знаеш.
Пак се засмях, а лицето ми придоби отенъка на косата.
- Хайде сега яж, пък аз отивам при жената да и правя компания, че я е страх сама. Ти нали ще се оправиш?
- Естествено. Малко са нещата, с които не мога да се оправя. Онази глутница беше сред тях.
- Утре ще ми разкажеш за това. Нали?
- Да, защо не. Ако не на вас...
- ...теб...
- Ако не на теб, на кого другиго?
* * *
На другия ден се събудих с четири лапи и притисната до туловището на полегналия Едгар. Припомних си набързо какво точно се бе случило снощи и ме досмеша, когато стигнах до дискусията с товарния кон кое е по-вкусно:сламата или заешкото. В общи линии стигнахме до извода, че въобще не искаме да убеждаваме другия в правотата си, защото така имаме повече за себе си.
Загърната в одеалото излязох навън и открих, че горският ми бе оставил стар панталон и пуловер на жена му, а също и чифт износени ботуши. Последните бяха малко големи, но определено за предпочитане из снега навън. Навлякох ги набързо и почуках на вратата на малката колиба.
Отвори ми едра жена (размер точно подхождащ на огромната фигура на горският). Имаше дълга кестенява коса, сплетена на плитка, остри черти на лицето и, в момента, страх в зелените очи, които някога са били много красиви, а сега обкръжени от бръчици. Както по-късно разбрах, последните бяха образувани от чест смях.
Жената ме пусна да вляза вътре, но по движенията и миризмата и долавях, че не го прави... съвсем доброволно.
Вътре бе топло и приятно. Ухаеше на заешко, но също и на топло мляко с какао. Усмихнах се и поздравих двамата. Поех с благодарност подадената ми чаша мляко и заразказвах.
Елга и Калоян се оказаха прекрасни слушатели: не ме прекъснаха нито веднъж, освен с по някое изхъмкване или удивено възклицание. Когато свърших той попита:
- И какво смяташ да правиш сега?
- Нямам представа - казах. Така си беше. - Не мога да остана в гората, защото макар и по-силна от тях, те ще ме победят, защото са повече. Може би ще прогоня няколко от тях, но накрая ще ме разкъсат. Страхуват се от мен.
- Ами в някое от селата?-попита Елга.
- Не ми се вярва да се получи-поклатих глава.
- Обзалагам се, че онези глупаци усещат нещо, което буди страх у тях.
- Древен инстинкт. Хората се плашат от вълци и вълците-от хора. Но и двата вида се плашат още повече от върколаци, защото ние сме съчетали най-доброто от двата вида-разумът на човек и сетивата и инстинктите на вълк. А и сме си опасни. Някои... се самозабравят, не могат да контролират звяра.
Видях въпросът в очите на двамата пред мен. Е, добре, налага се. Въздъхнах.
- Аз нямам подобен проблем. Аз съм роден върколак, но кръвта се е поразмила и Звярът почти не се появява. Просто някой от прадедите ми е бил ухапан, а след това е създал деца, които вероятно също са били върколаци. Те са имали свои деца, някои с хора, някои с вълци. И така до мен. Моят баща бил върколак, но не казал на майка ми, а после, когато аз съм се родила, решил, че е прекалено опасно да живеем заедно и напуснал майка ми. Години по-късно, когато аз вече бях в пансион в Калиновци, баща ми отново се върнал при нея. И досега живеят щастливо, макар баща ми да не ме познава почти, но винаги ми е изпращал пари и подаръци по празници. А каква е вашата история?
- Защо мислиш, че имаме такава? - попита Елга и погледна укорително Калоян.
- Е, - свих рамене, - всеки си има.
- Синът ни... се спомина преди много години. Нападнаха го вълци - каза Елга и чак сега разбрах. Страхът в очите и е бил примесен с гняв, но толкова далачен и добре прикрит, че въобще не го усетих.
- Вълците не нападат хора - казах.
- Значи са били... твоите..
- Не са мои. - Казах спокойно.
- Той се загубил в гората. И когато дошла нощта, не можал да се прибере и влязъл в някаква дупка... която се оказала вълча бърлога. Целият беше нахапан, когато го намерих-промълви Калоян. Главата му бе сведена. Надушвах влагата на напиращите сълзи.
- Било е бързо и безболезнено - казах. - Те са... много точни. Захапали са гърлото, разкъсали са сънната артерия и той вече е бил мъртъв, когато са го хапали.
- Надявам се-прошепна Елга. После стана и ме прегърна. Моите сълзи потекоха. Никой не ме бе прегръщал от години.
* * *
Както вероятно се досещате, сега следва "и заживяли дълго и щастливо". Така си е. Всъщност това винаги е била най-интересната част от приказките. Какво ще рече дълго и щастливо? Тук ще опитам да отговоря. И вероятно ви се струва малко странно, че разказа започва от кулминацията, продължава с края и завършва с това, което четете в момента. И е. В един средностатистически холивудски филм не биха допуснали подобно нещо. Затова и това не е филм. Всъщност, поуката е в това, което следва сега. Четете.
* * *
И така, тримата си заживяхме дълго и щастливо. Което в общи линии си беше съвсем обикновен живот на горски с жена му и... да кажем осиновената му дъщеря. Създадохме определени правила за безопасност, като например това, че по пълнолуние спях в обора с Едгар, че не навлизах никога в гората, че ходех в града само заедно с Калоян...
Когато отказах да кажа името си, защото не исках никой никога да ме нарича с него (защото не исках да ме свързват с родителите ми), двамата ми дадоха името Север и своята фамилия. Имахме си проблеми, особено покрай познатите на Калоян в селата, където ходехме заедно за дрехи и продукти, защото започваха да се питат коя съм. Отговаряхме, че съм сирак и че Калоян ме е намерил в гората полу премръзнала и че нямам къде да отида... и така нататък.
Те двамата се грижеха за мен, а аз в замяна вършех работа за тях: плашех вълците, ловувах, сечах дърва когато веднъж Калоян се разболя и лежа на дърво цял декември.
Имахме няколко спречквания с Елга, най-тежкото от които бе когато се скарахме и не си говорехме в продължение на две седмици. Тогава Калоян не се намеси, ами си говореше и с двете поотделно, без да засяга болната тема. А именно че бях влязла в гората сама да търся гъби (не че ги познавах, разчитах на носа и инстинктите си) и бях попаднала на самотен вълк. Изръмжахме си по някоя новина и той ми съобщи, че вълчицата, която преди години ме бе спасила от сигурна смърт, заставайки срещу цялата глутница в моя защита, е родила и че едно от кутретата е трикрако. Това значеше, че няма как да оцелее през зимата. Накарах го да ми уговори среща с нея посред нощ на следващата вечер и цялата караница с Елга дойде от това, че отидох. Той спокойно можеше да ми е скалъпил капан, каза тя. Аз обаче знаех, че не е, защото той знаеше, че ще му откъсна главата, ако заподозра. И така, срещнах се с вълчицата и я накарах да ми даде малкото.
Направих му кучешка колиба и го научих да спи в нея. Денем можеше да ходи където си иска, и ако не се прибереше навреме, ходех да го търся.
С две думи, животът не си вървеше съвсем безпроблемно. Напротив. Но пък, както установявах с годините, предпочитам да имам с какво да занимавам ума си. В противен случай той започва да блуждае и да засяга теми, каквито нито искам, нито ми трябва да се занимавам. В общи линии животът е прекрасен и мога да го кажа дори след всичко, което ми се случи в миналото. Спокойствието, което цари в душата ми, не може да се купи и с всичките пари на света, защото няма продавач...
