Автобусът друсаше ужасно, а вятърът бучеше навън. До мен седеше момиче горе-долу на моята възраст, вперило очи в небето. Вече започвах да се питам дали е живо, така неподвижно седеше, когато видях как устните му се размърдаха, нашепвайки нещо на непознат език.
Изведнъж започнах да разбирам. Думите бяха чужди и неприветливи, вероятно заради многото з-та и в-та, но аз някакси усещах смисъла.
Завладя ме странно чувство. Момичето говореше тихо. Изразяваше благодарност към някого. Към Бог. Ето как горе-долу изглеждаха думите и:
"Доведе ме тук по някакви свои причини. Не даде знак защо. Не показа смисъла. Аз не се оплаквах, защото знаех, че никога не би направил нещо лошо. Вярвах в теб, в правотата на действията ти. Не забравих коя съм въпреки трудностите. Ти ме накара да преживея това, което все още преживявам. Намирам се в своя личен ад заради теб. Но вярата ми не умря. Тя е жива в мен и ти се отплащаш. Още си ми задължен, но това, което ми даде днес не може да се мери с нищо друго. Върна ми вярата в това, че всичко е за добро. За миг не съм я забравила, но през последните седмици някак намаляваше. С всеки изминал ден те молех да ми я върнеш с предишната сила и ето, че го направи днес. Благодаря ти с цялото си сърце за това."
Душата ми сякаш се издигаше. Носеше се все по-нагоре и по-нагоре в облачното небе, вятърът гонеше косата и. Достигна облаците, а после се понесе над тях, огряна от слънчевите лъчи.
Загубих представа за действията си.
Докоснах ръката на момичето до мен и то се стресна. Свали слушалките си, а аз казах:
"Той знае."
"Знам."
"Но си забравила, че над всички облаци сияят слънчеви лъчи и че всяка врата има две страни."
"Във всяка стая можеш да влезеш, но можеш и да излезеш."-допълни тя.
"Да."
"Аз влязох, защото... защото трябваше да намеря нещо. Урок."
"Да, а сега е време да излизаш, защото замъкът има още много стаи."
"А накрая всички се озоваваме в градината."
"Кой знае дали има нещо извън нея? Дори Той не е сигурен."
"Така е."
Тя погледна отново през прозореца и каза:
"Следващата спирка е моята."
"Май няма да се срещнем повече."
"Може би да. Но ти ще си друга."
"Не, сега съм друга. Тогава ще съм аз."
"Истина. Дано си допаднем."
"Дано."
31.1.08
21.1.08
Бавно или бързо?
Тъкмо прочетох един разказ (цък) и се замислих за смъртта. Бях започнала да пиша коментар в блога, но осъзнах, че ще отнеме прекалено много място, защото мисълта ми не успя да се концентрира върху произведението, а се отнесе към мои си убеждения.
Ето ги и тях:
Хората се страхуват не от самата смърт, а от неизвестното. В самият разказ се казва, че "се смята за прекалено жестоко човек да живее в страх от идването на този момент", но аз не мисля така. Знанието по-скоро би успокоило. Ако знаеш, че ти предстои скорошна смърт, можеш да изживееш максимумът от онова, за което винаги си мечтал. А ако имаш време, можеш да го уползотвориш по друг начин. Затова и хората, болни от неизлечими болести, имат невероятната възможност да използват живота си пълноценно. Останалите живеят "за утре": "да спестим пари за другата година, тогава ще отидем на почивка"; "от утре почвам да тренирам усилено"! Хората и от двата примера никога не правят нито едното, нито другото.
И понеже аз не си спомням кога съм била "като хората" и в този случай съм изключение. Не се страхувам от неизвестното. В мен блуждае малко пламъче вяра, че има нещо "след това" и то потушава мисли от типа "ами ако не?". Но и аз се страхувам, това е сигурно. Страх ме е от болката, която ще изпитам, когато умра. Страх ме е, че може да усетя ножът, прорязващ плътта ми или куршумът, навлизащ в главата ми. Или може би спирането на сърцето ми, болката при последното свиване, онази четвърт секунда осъзнаване на смъртта, изпълнена не със спокойна смърт, а с нажежени до бяло ножове... От това ме е страх. Не ме е страх от самотата на стареца, който умира в къщурката си, нито от съжалението за пропуснатия живот на девойката, която страда от тумор. Страх ме е от всичко, през което трябва да мине последната за да изживее още няколко жалки месеца, изпълнени с болка и желание смъртта да настъпи по-бързо, докато всички наоколо се суетят в опита си да я отдалечат във времето.
Тоест мен ме е страх от пътя към истината, а не от самата истина.
Ето ги и тях:
Хората се страхуват не от самата смърт, а от неизвестното. В самият разказ се казва, че "се смята за прекалено жестоко човек да живее в страх от идването на този момент", но аз не мисля така. Знанието по-скоро би успокоило. Ако знаеш, че ти предстои скорошна смърт, можеш да изживееш максимумът от онова, за което винаги си мечтал. А ако имаш време, можеш да го уползотвориш по друг начин. Затова и хората, болни от неизлечими болести, имат невероятната възможност да използват живота си пълноценно. Останалите живеят "за утре": "да спестим пари за другата година, тогава ще отидем на почивка"; "от утре почвам да тренирам усилено"! Хората и от двата примера никога не правят нито едното, нито другото.
И понеже аз не си спомням кога съм била "като хората" и в този случай съм изключение. Не се страхувам от неизвестното. В мен блуждае малко пламъче вяра, че има нещо "след това" и то потушава мисли от типа "ами ако не?". Но и аз се страхувам, това е сигурно. Страх ме е от болката, която ще изпитам, когато умра. Страх ме е, че може да усетя ножът, прорязващ плътта ми или куршумът, навлизащ в главата ми. Или може би спирането на сърцето ми, болката при последното свиване, онази четвърт секунда осъзнаване на смъртта, изпълнена не със спокойна смърт, а с нажежени до бяло ножове... От това ме е страх. Не ме е страх от самотата на стареца, който умира в къщурката си, нито от съжалението за пропуснатия живот на девойката, която страда от тумор. Страх ме е от всичко, през което трябва да мине последната за да изживее още няколко жалки месеца, изпълнени с болка и желание смъртта да настъпи по-бързо, докато всички наоколо се суетят в опита си да я отдалечат във времето.
Тоест мен ме е страх от пътя към истината, а не от самата истина.
19.1.08
Отново за Нея, всевластната
Защо самотата убива? Защо унищожава човека по така бавен и жесток начин? Защо отнема всички чувства, оставяйки празнота, която няма с какво да запълним? Защо имаме нужда от хора, понякога от който и да е? Защо ни наранява, без някой да ни е наранил истински? Защо не ни оставя нищо, за което да се хванем, в което да вярваме? Защо влиза толкова дълбоко в мислите ни, че вече не я забелязваме? И, което е най-жестоко, защо се появява дори когато сме заобиколени от безброй много хора? Защо въобще трябва да я има? Нима сред всички хора, които срещаме всеки ден, няма нито един, който да я премахне от сърцата ни? Защо са ни нужни точно определен вид хора?
Не знам. Дотук отговарях на въпросите си, давах свои обяснения за истините в живота. Тук не мога да кажа нищо. Нямам си и най-малка представа. "Geen flauw idee", както казват тук. Нищичко. Е, признавам си, сигурно ако се понапъна ще измисля нещо. Обаче... понякога я усещам като нож, който някой забива дълбоко, после измъква, за да забие отново. И отново. И така докато не дойде вдъхновението, истината, приятелите, сигурно и любовта...
Не знам. Дотук отговарях на въпросите си, давах свои обяснения за истините в живота. Тук не мога да кажа нищо. Нямам си и най-малка представа. "Geen flauw idee", както казват тук. Нищичко. Е, признавам си, сигурно ако се понапъна ще измисля нещо. Обаче... понякога я усещам като нож, който някой забива дълбоко, после измъква, за да забие отново. И отново. И така докато не дойде вдъхновението, истината, приятелите, сигурно и любовта...
Прошка
" It's like the... spiritual spinach in your teeth."
Прекрасна метафора.
Подхожда на безборй неща. Например на чувството за вина. Опитваш се да го прогониш с всички сили, а то те гложди ли гложди, докато ти разрани езика... Трябва ти клечка за зъби. Или конец. Или каквото и да е остро нещо, което можеш да натикаш между зъбите си. И духовният им еквивалент е нещо добро, с което да залъжеш съвестта си.
Подхожда и на омразата. И на обидата.
Всъщност всичко опира до прошката. Всяко от гореспоменатите чувства е предизвикано от това, че хората не са свикнали да я дават. Някой някога е казал, че само Бог прощава. Сигурно същият, който е казал, че Той е само един. И заради него хората се молят на нещо, което не виждат. Вместо да се помолят на онези, които срещат всеки ден и които могат да им дадат това, от което се нуждаят.
От едната стана се намира чувството за вина. От другата-омразата и обидата. И само онези, стоящи от втората страна могат да премахнат тези чувства. Не е нужно много, но кой знае защо е невероятно трудно. Аз самата съм мразела само един човек в живота си. Но пък вложих много енергия в това. Сега не съжалявам за това, смятам го за положителна част от миналото ми, нещо, което успя да ме научи, че прошката променя нещата. Дори ако никога не я заявим пред "виновника". Дори ако никога не я признаем истински пред себе си. Просто да я почувстваме.
Прекрасна метафора.
Подхожда на безборй неща. Например на чувството за вина. Опитваш се да го прогониш с всички сили, а то те гложди ли гложди, докато ти разрани езика... Трябва ти клечка за зъби. Или конец. Или каквото и да е остро нещо, което можеш да натикаш между зъбите си. И духовният им еквивалент е нещо добро, с което да залъжеш съвестта си.
Подхожда и на омразата. И на обидата.
Всъщност всичко опира до прошката. Всяко от гореспоменатите чувства е предизвикано от това, че хората не са свикнали да я дават. Някой някога е казал, че само Бог прощава. Сигурно същият, който е казал, че Той е само един. И заради него хората се молят на нещо, което не виждат. Вместо да се помолят на онези, които срещат всеки ден и които могат да им дадат това, от което се нуждаят.
От едната стана се намира чувството за вина. От другата-омразата и обидата. И само онези, стоящи от втората страна могат да премахнат тези чувства. Не е нужно много, но кой знае защо е невероятно трудно. Аз самата съм мразела само един човек в живота си. Но пък вложих много енергия в това. Сега не съжалявам за това, смятам го за положителна част от миналото ми, нещо, което успя да ме научи, че прошката променя нещата. Дори ако никога не я заявим пред "виновника". Дори ако никога не я признаем истински пред себе си. Просто да я почувстваме.
17.1.08
Когато няма...
Както вероятно сте забелязали, пиша за неща, които ме вълнуват по един или друг начин.
Една тема обаче май никога не съм засягала пряко. Тя е често разисквана по най-различни начини (в музика, литература...) и затова вероятно съм и обръщала внимание.
Аз може и да съм я пренебрегнала, но тя не ме е забравила. Става дума за самотата.
Повечето хора веднага ще кажат, че много добре разбират какво имам предвид. Може и така да е, но не ми се вярва. Защото аз смятам да споделя опита си в (почти) пълната самота. Когато наистина няма към кого да се обърнеш, когато накъдето и да погледнеш, виждаш непознати лица, които те гледат или злобно, или удивено (най-често в лошия смисъл).
Не знам колко от вас са наясно, че в момента аз живея в Белгия. Няма да задълбавам повече, бездруго всяка чужда държава би свършила същата работа. Също и всеки чужд град, ако не сте от най-отворените хора.
Тук съм от половин година. И ходя на училище. Приятно е, предполагам че е по-строго от България, че е по-подредено. Но все си е училище.
Обаче не ознавам никого. Така де, как точно да познавам някого, след като не им говорех езика допреди 4 месеца?
Поставете се сега на мое място: непознати хора ви говорят на непознат език. Това, че ми говорят не е толкова неприятно. Разбирам към 70% от всичко казано, това си е добро постижение. Плюс това аз и в БГ не разбирам повече, понеже съм удивително отнесен човек.
Проблемът е, че не ги познавам и те не ме познават, а аз вървя след тях и мълча като риба. Те се отнасят с разбиране, но в един момент осъзнах, че никой не ми обръща внимание. Подозирам, че немите се чувстват така.
И така, аз, абсолютно сама, трябва да прекарвам по 8 часа в училище. Прекрасна картинка. Хич не е чудно, че ми се реве сутрин, преди да отида. После... е, после всичко влиза в един вид рутина и чувствата биват изместени от работата, която трябва да се свърши.
Та представете си картинката. Поставете се на мое място и си признайте, че колкото и сами да сте били, не е било толкова. Човек просто не може да оцелее дълго в подобна ситуация. Или намира хора, или го пращат в клиника за душевно болни. Това общо взето обяснява защо повечето българи се връщат бързичко от чужбина. Каквото и да обясняват, вие си имайте едно наум защо всъщност е така.
Но дори аз не съм наистина сама. Имам си майка ми, която е в същата позиция като мен и все още не е намерила решение. Имам и втория ми баща, който е белгиец, но се поставя изключително добре на моето място и ми дава всичката подкрепа, която може. Майка ми дава и повече, направо не знам как го прави. Може би защото ме разбира. Невероятно се раздвам, че се получи по този начин. Ако бях заминала за Германия след завършване на гимназията, щях просто да си се върна доста бързичко.
Освен тях двамата имам и невероятни приятели в БГ: успяват през повече от 2000 км да ми създадат усещането за прегръдка с аромат на парфюм, топла баничка с боза и потупване по главата като куче. Бих искала да им изкажа най-искрената си благодарност. Ще ми се също да знаят, че никога, ама никога няма да забравя това, което са направили и все още правят за мен. А, да, смятам, че те си знаят кои са, колкото и да са ми скромни :Р
Та така е със самотата. В момента съм най-самотна от когато и да било, и въпреки това сами виждате, че всъщност не съм сама. Опитвам се и да вярвам, че рано или късно ще намеря и приятели на белгийска земя. Не се справям особено добре, но подобна вяра е, както казва Пратчет, все едно да вярваш в масата. Тя си е там, за какво и е да вярваш в нея?
Една тема обаче май никога не съм засягала пряко. Тя е често разисквана по най-различни начини (в музика, литература...) и затова вероятно съм и обръщала внимание.
Аз може и да съм я пренебрегнала, но тя не ме е забравила. Става дума за самотата.
Повечето хора веднага ще кажат, че много добре разбират какво имам предвид. Може и така да е, но не ми се вярва. Защото аз смятам да споделя опита си в (почти) пълната самота. Когато наистина няма към кого да се обърнеш, когато накъдето и да погледнеш, виждаш непознати лица, които те гледат или злобно, или удивено (най-често в лошия смисъл).
Не знам колко от вас са наясно, че в момента аз живея в Белгия. Няма да задълбавам повече, бездруго всяка чужда държава би свършила същата работа. Също и всеки чужд град, ако не сте от най-отворените хора.
Тук съм от половин година. И ходя на училище. Приятно е, предполагам че е по-строго от България, че е по-подредено. Но все си е училище.
Обаче не ознавам никого. Така де, как точно да познавам някого, след като не им говорех езика допреди 4 месеца?
Поставете се сега на мое място: непознати хора ви говорят на непознат език. Това, че ми говорят не е толкова неприятно. Разбирам към 70% от всичко казано, това си е добро постижение. Плюс това аз и в БГ не разбирам повече, понеже съм удивително отнесен човек.
Проблемът е, че не ги познавам и те не ме познават, а аз вървя след тях и мълча като риба. Те се отнасят с разбиране, но в един момент осъзнах, че никой не ми обръща внимание. Подозирам, че немите се чувстват така.
И така, аз, абсолютно сама, трябва да прекарвам по 8 часа в училище. Прекрасна картинка. Хич не е чудно, че ми се реве сутрин, преди да отида. После... е, после всичко влиза в един вид рутина и чувствата биват изместени от работата, която трябва да се свърши.
Та представете си картинката. Поставете се на мое място и си признайте, че колкото и сами да сте били, не е било толкова. Човек просто не може да оцелее дълго в подобна ситуация. Или намира хора, или го пращат в клиника за душевно болни. Това общо взето обяснява защо повечето българи се връщат бързичко от чужбина. Каквото и да обясняват, вие си имайте едно наум защо всъщност е така.
Но дори аз не съм наистина сама. Имам си майка ми, която е в същата позиция като мен и все още не е намерила решение. Имам и втория ми баща, който е белгиец, но се поставя изключително добре на моето място и ми дава всичката подкрепа, която може. Майка ми дава и повече, направо не знам как го прави. Може би защото ме разбира. Невероятно се раздвам, че се получи по този начин. Ако бях заминала за Германия след завършване на гимназията, щях просто да си се върна доста бързичко.
Освен тях двамата имам и невероятни приятели в БГ: успяват през повече от 2000 км да ми създадат усещането за прегръдка с аромат на парфюм, топла баничка с боза и потупване по главата като куче. Бих искала да им изкажа най-искрената си благодарност. Ще ми се също да знаят, че никога, ама никога няма да забравя това, което са направили и все още правят за мен. А, да, смятам, че те си знаят кои са, колкото и да са ми скромни :Р
Та така е със самотата. В момента съм най-самотна от когато и да било, и въпреки това сами виждате, че всъщност не съм сама. Опитвам се и да вярвам, че рано или късно ще намеря и приятели на белгийска земя. Не се справям особено добре, но подобна вяра е, както казва Пратчет, все едно да вярваш в масата. Тя си е там, за какво и е да вярваш в нея?
14.1.08
Фийбс
"De gekste van de bende is ongetwijfeld Phoebe (Lisa Kudrow). Zij is een massagetherapeute die vroeger op straat leefde en daar de meest bizarre verhalen over vertelt. Ze zingt graag folkliedjes en blijft in alle omstandigheden optimistisch."
Ето го и превода: "Най-откачената от бандата е несъмнено Фийби (Лиса Кудроу). Тя е масажистка, която в миналото е живяла на улицата и откъдето разказва най-странни истории. Пее с удоволствие и остава във всички ситуации оптимист."
Откачалките най-често са оптимисти. Важи и обратното. От гледна точка на Фийби например по-лошо отколкото е било не може да стане. Така де, какво точно би било по-зле от живота и на улицата? Затова се хвърля смело напред без ни най-малко да и пука. Парите нямат значение за нея, аз поне само веднъж съм чула да говори за пари, май Моника и дължеше или пък обратното, не си спомням точно. Нищо не повлиява доброто и настроение, дори когато и казват, че ще умре. Винаги е готова да помогне, винаги дава всичко от себе си, но и взема всичко. Точно този тип хора са най-странни. Не са овчари, защото рядко водят някого след себе си, но пък не са и овце, защото не следват никого. Освен най-странни са и най-щастливи. Не очакват нищо, ама нищичко от света и затова винаги са приятно изненадани.
И нещо, което наскоро открих: хората, които пеят често, без значение дали е добре, без значение в каква компания и коя песен, най-често са оптимисти. Не се срамуват от никого, пренебрегват фактите и си правят каквото си искат. "Който пее, зло не мисли." Не знаех, че наистина е така, но явно едно време са си нямали друга работа, освен да зяпат света и да си водят бележки от този тип.
По неизвестни причини в последно време въобще не ми харесва как пиша. Май нямам нужната муза, сега някакси... не, не че си "го изсмуквам от пръстите", обаче точно тези неща не ме докосват истински. Знам, че са истина, знам, че вършат работа, знам, че са важни. И все пак не достигат до сърцето ми както някои от другите неща... *ролинг айс*
Ето го и превода: "Най-откачената от бандата е несъмнено Фийби (Лиса Кудроу). Тя е масажистка, която в миналото е живяла на улицата и откъдето разказва най-странни истории. Пее с удоволствие и остава във всички ситуации оптимист."
Откачалките най-често са оптимисти. Важи и обратното. От гледна точка на Фийби например по-лошо отколкото е било не може да стане. Така де, какво точно би било по-зле от живота и на улицата? Затова се хвърля смело напред без ни най-малко да и пука. Парите нямат значение за нея, аз поне само веднъж съм чула да говори за пари, май Моника и дължеше или пък обратното, не си спомням точно. Нищо не повлиява доброто и настроение, дори когато и казват, че ще умре. Винаги е готова да помогне, винаги дава всичко от себе си, но и взема всичко. Точно този тип хора са най-странни. Не са овчари, защото рядко водят някого след себе си, но пък не са и овце, защото не следват никого. Освен най-странни са и най-щастливи. Не очакват нищо, ама нищичко от света и затова винаги са приятно изненадани.
И нещо, което наскоро открих: хората, които пеят често, без значение дали е добре, без значение в каква компания и коя песен, най-често са оптимисти. Не се срамуват от никого, пренебрегват фактите и си правят каквото си искат. "Който пее, зло не мисли." Не знаех, че наистина е така, но явно едно време са си нямали друга работа, освен да зяпат света и да си водят бележки от този тип.
По неизвестни причини в последно време въобще не ми харесва как пиша. Май нямам нужната муза, сега някакси... не, не че си "го изсмуквам от пръстите", обаче точно тези неща не ме докосват истински. Знам, че са истина, знам, че вършат работа, знам, че са важни. И все пак не достигат до сърцето ми както някои от другите неща... *ролинг айс*
13.1.08
Път, връзки и истина
"Seeing the results of you're actions is not important. Only the actions themselves are."
Истиски важното е човекът до нас да стигне до решение. Не е нужно ние да му го дадем, достатъчно е да го насочим в правилната посока.
Хората са странни в това отношение. Винаги търсят резултата, искат да видят благодарност в очите и т.н. Проява на егоизъм, бих казала. Въпросът не е какво ще получим, а какво ще дадем.
Тук отново се намесва истината. Целта е да помогнем на другия да я види и разбере, защото повечето хора живеят в заблуда. Някои смятат, че са прекрасни и уникални. Второто винаги е вярно, първото също, поне от гледна точка на Бог*. Но този начин на мислене ограничава, не дава място за развитие. Ако съм великолепна, защо ми е да се опитвам да се развивам? Нима има накъде повече? Но това не е така, защото хората са незавършени същества. Дадено ни е началото, оттам нататък всичко зависи от нас самите.
Други пък си мислят, че са ужасни, злобни и тн. И двете може би са верни от нечия гледна точка, но това също пречи на развитието. Каква мотивация имаш да гледаш напред, ако смяташ, че самата природа те е създала такава? Плюс това повечето подобни хора смятат, че и останалите "не са цвете".
Думите често помагат. Понякога единственят начин е искрено и без увъртане, защото някои хора са доста дебелокожи.
Но с думи не винаги се получава. Понякога е нужен пример, нещо, което да стимулира мозъчната дейност. Или пък да накара притежателя на мозъка да направи нещо, което да го доведе до истината.
Когато помагаме на някого да стигне до нея, ние даваме път за развитие и на други хора. Защото когато някой се осъзнае, той често се стреми да вземе колкото се може повече хора със себе си. Кой знае защо, но системата работи по този начин. Вероятно хората просто осъзнават, че без други хора не може да се живее...
А колкото повече хора достигат до една истина, толкова по-голям е шансът да достигнат и до друга. А след това и да помогнат на нас да достигнем до нея. Хората създават помежду си не верига, а мрежа от връзки... И всяко движение във всяка част от нея води до движение и във всички останали части.
Всяко наше действие води до такова на друг. Оттам следва, че всяко нещо, което се случва в живота ни, има причина и води до друго нещо. А аз смятам, че винаги се стига до нещо добро. Не напразно се казва "Всяко зло за добро." Хората открай време усещат замисъла. Просто много малко от тях осъзнават връзките, а още по-малко се опитват да ги проследят в миналото. Най-малобройни са онези, които ги следят и в бъдещето. Те виждат какво ще се случи, защото връзките винаги са логични и винаги водят до точно определени последици. Достатъчно е да знаеш какво се е случило, за да видиш какво ще се случи.
* Малко ми е трудно да определя вярвам ли в него или не. Може и така да е, в някакъв смисъл, но от друга страна е прекалено... знам ли и аз. Вероятно съществува под някаква форма, но не смятам, че е във вида на дядката с дългата бяла брада.
Истиски важното е човекът до нас да стигне до решение. Не е нужно ние да му го дадем, достатъчно е да го насочим в правилната посока.
Хората са странни в това отношение. Винаги търсят резултата, искат да видят благодарност в очите и т.н. Проява на егоизъм, бих казала. Въпросът не е какво ще получим, а какво ще дадем.
Тук отново се намесва истината. Целта е да помогнем на другия да я види и разбере, защото повечето хора живеят в заблуда. Някои смятат, че са прекрасни и уникални. Второто винаги е вярно, първото също, поне от гледна точка на Бог*. Но този начин на мислене ограничава, не дава място за развитие. Ако съм великолепна, защо ми е да се опитвам да се развивам? Нима има накъде повече? Но това не е така, защото хората са незавършени същества. Дадено ни е началото, оттам нататък всичко зависи от нас самите.
Други пък си мислят, че са ужасни, злобни и тн. И двете може би са верни от нечия гледна точка, но това също пречи на развитието. Каква мотивация имаш да гледаш напред, ако смяташ, че самата природа те е създала такава? Плюс това повечето подобни хора смятат, че и останалите "не са цвете".
Думите често помагат. Понякога единственят начин е искрено и без увъртане, защото някои хора са доста дебелокожи.
Но с думи не винаги се получава. Понякога е нужен пример, нещо, което да стимулира мозъчната дейност. Или пък да накара притежателя на мозъка да направи нещо, което да го доведе до истината.
Когато помагаме на някого да стигне до нея, ние даваме път за развитие и на други хора. Защото когато някой се осъзнае, той често се стреми да вземе колкото се може повече хора със себе си. Кой знае защо, но системата работи по този начин. Вероятно хората просто осъзнават, че без други хора не може да се живее...
А колкото повече хора достигат до една истина, толкова по-голям е шансът да достигнат и до друга. А след това и да помогнат на нас да достигнем до нея. Хората създават помежду си не верига, а мрежа от връзки... И всяко движение във всяка част от нея води до движение и във всички останали части.
Всяко наше действие води до такова на друг. Оттам следва, че всяко нещо, което се случва в живота ни, има причина и води до друго нещо. А аз смятам, че винаги се стига до нещо добро. Не напразно се казва "Всяко зло за добро." Хората открай време усещат замисъла. Просто много малко от тях осъзнават връзките, а още по-малко се опитват да ги проследят в миналото. Най-малобройни са онези, които ги следят и в бъдещето. Те виждат какво ще се случи, защото връзките винаги са логични и винаги водят до точно определени последици. Достатъчно е да знаеш какво се е случило, за да видиш какво ще се случи.
* Малко ми е трудно да определя вярвам ли в него или не. Може и така да е, в някакъв смисъл, но от друга страна е прекалено... знам ли и аз. Вероятно съществува под някаква форма, но не смятам, че е във вида на дядката с дългата бяла брада.
Абонамент за:
Публикации (Atom)