just a little try…

that’s what it’s all about, they say…

EDIT: it’s perfect ^^

Theres so many different worlds
So many differents suns
And we have just one world
But we live in different ones

"I've been living with myself all of my life, so I know all of me. So when I watch me, all I see is me. It's boring."

-Morgan Freeman

Край няма никога.
Мечтаеш за нещо. Жадуваш да го получиш, когато все пак получиш шанс не смееш да посегнеш, за да не избяга... И когато все пак посегнеш и успееш да го грабнеш, стискаш с две ръце, да не би да го загубиш. Но нежно, да не би да го нараниш...
И за миг, само за миг, осъзнаваш, че това е щастието. Гонитбата, мечтите, усилията... всичко е част от щастието, а истинския момент е тогава. Тогава, когато го стискаш, когато знаеш, че поне за миг всичко е перфектно...
Само миг. След това нещо друго се обърква. Друга част от живота ти, която не е давала никакви признаци за бъдещи проблеми... се срутва и ти трябва да градиш наново. Не е ли депресиращо? Не и когато усещаш нещото да помръдва в ръцете ти, да се променя, да расте... когато изпитваш страх, че ще го загубиш, когато осъзнаваш, че имаш какво да губиш... Тогава не. Тогава всичко все още си струва.

The picture

He stood there, in front of them. The teacher. A teacher. Just a teacher in front of the students. Just students.

But not this time. No more "just a teacher". Now it was him, in all his anger. And...
- Why are you looking at me like this? - he shouted at someone. The kid didn't seem to get it. - Why are you looking at me? Look at yourselves! Sitting here like... like... - but the right word didn't come, so he took something out of his pocket. A peace of paper.
- Wandering what's this, aren't you? Wandering what has your crazy teacher on his mind this time?
He showed them. A picture of two young people in a hug, smiling. He sat on an empty desk.
- This is what you aren't. - He said. Certain sadness was to be heard in his voice. - This is what you would have been, if you weren't afraid. - He stood up. - This is what everyone dreams of: to be happy, to enjoy life, not to be afraid... - his voice was getting stronger and louder. - This is what you will never be, because you will never dare to be! - He stood quiet for a second, than said, silently: -They were what they were. They dared to be.
He paused again. His face was red, he was out of breath and his eyes were glittering. He sat back on the empty desk and looked down.
- You are asking yourselves what the hell am I talking about. I'll tell you. I didn't know those people. They are just two faces on a picture to me. I haven't even heard so much about them. I had a friend, who knew them. Once, after what happened, he told me about them. Two young soles, who dared to live. How often do you get that? So I asked more. There were tears in his eyes when he told me as they might be in mine as I'm telling you now. 'They were out in the mountain', he said. 'The darkness took them. A wrong movement, and that was it. Just a second, nothing more.'
But they dared! They lived! Why am I telling you this?... You saw the picture. Now you know what I mean, next day you'll be afraid to go on street because of this kind of people... people who do it.

And then... he was just a teacher once again. Not that this didn't teach them anything. Most of them just forgot it very soon because, as he said, the fear got them. Still, some had a chance to... save themselves. They didn't die early, not everyone who dares does, but they lived fast and never forgot the two faces on the picture. Just two faces of two dead young soles, but who lived and who, through their death, taught others how to live.

Twee speelvogeltjes in de sneeuw.
Misschien een beetje overmoedigd door jeugdige vrolijkheid.
Niet gezien, waren het witte duifjes?
Toen men jullie vond, waren de vogeltjes al dood.
Maar in de koude lucht fladderden twee zieltjes omhoog.

Коледа

Първо да подчертая, че не ме бива особено в писането когато музата не се е показала ясно (Кинг казва, че неговата всъщност е мъж, който постоянно пуши; смея да твърдя, че моята е с неизвестен пол, всъщност самият и животински вид е неопределен, има малки, зелени крилца като очите на конска муха, постоянно се блъска в стените и оставя следи с острите си зъбки; ако не вярвате, заповядайте у нас да видите). Затова има голяма вероятност от този пост да не излезе нищо, но пък от друга страна усещам, че ще се позабавлявам с него.
Предполагам, че всеки възпитан човек би започнал с "Весела Коледа", вместо с обяснения за музи. Струва ми се и по-приятно начало. Така де, досега не съм виждала моята муза да пуши, но определено в последно време от нея се разнася някаква странна миризма, така че нищо чудно и да е захванала пурите на муза на Кинг (всички музи се познават; когато не са при творците си, са на гигантски купон с ужасяващо количество алкохол, наркотични вещества и рок-ен-рол в буквалния смисъл на думите; поне така твърди моята, а аз и вярвам: иначе от къде биха могли да измъдрят всички тези на пръв поглед идиотски идеи?). Всъщност исках да кажа, че музата ми смърди, та не е особено приятна компания. Добре, ето сега започвам истинския пост:
Весела Коледа! , макар и на патерички.
И като всеки (дървен) философ се чувствам длъжна да задам следващия въпрос: в какво се крие магията на Коледа?
Някога е било просто: Коледа, това е времето, когато дечицата са получавали, сьлед дълго очакване, своите свински суджуци и пайове със свинско месо. Познато? Значи или сте на повече от 30 годишни, или сте чели "Дядо Прас". (В нито едното няма лошо, но второто е по-приятно.) То и от името си личи: Коледа, времето, когато се колят свинете.
Сега обаче нещата са се поусложнили: вече ежедневно имаме толкова много храна, че ако се натъпчем още малко, ще се пръснем като задръстена тоалетна чиния. И съдържанието ни няма да е по-лицеприятно.
Пък и от собствен опит знам, че Коледа не е просто храна: тази Коледа не съм хапнала нищо, но настроението (като изключим постоянно спотайващите се мисли за храна) си беше коледно.
С други думи, има нещо друго. Много хора биха казали: подаръци. И това не е. Самото избиране и подаряване на подаръци, както и получаването им, са несъмнено изпълнени с някакъв особен трепет, но не те правят Коледа Коледа: понеже цялото семейство (добре де, частта откъм майка ми) се беше събрало по-рано (на 23), подаръците бяха раздадени по-рано. Тоест на 25 и подаръци нямаше.
На всичкото отгоре повечето хора се бяха разотишли по домовете си (някои-на 2500 км), което пък означава, че и събирането със семейството не е точната причина Коледа да се слави със своя дух.
И понеже моята муза, която се беше появила за малко, колкото да ми се изсмее в лицето, се върна на безкрайния си купон (който, предполагам, безкрайно и е писнал: много хубаво никога не е на хубаво), друга идея не ми хрумва. Може би просто всеобщата еуфория от всички тези неща, приближаващи се стремглаво, за да стигнат навреме на 25 декември, е надвила всички сетива, които пък крещят, че, в моя случай, нито едно от тези неща не е пристигнало в правилното време... а някои неща въобще не пристигнаха... Кой знае?...
Ако това беше пост във форум, щях да се почувствам длъжна да се извиня: все пак не всеки е длъжен да чете историята на моята Коледа, пък и музата ми със сигурност не би могла да се пребори с каквото и да било за чиито и да било интерес... Но това си е моят блог, в който мога да си пиша каквото си поискам, затова никакви извинения нямат място тук (освен в онзи пост отпреди няколко месеца).

ПП: Много от постовете имат нужда от корекция, защото (почти) всички са чернови: така и никога не намерих време да ги препрочета и пооправя (ако въобще е възможно). Обещавам някой хубав ден (не задължително слънчев: тук не са много често явление) да свърша тази работа.