He stood there, in front of them. The teacher. A teacher. Just a teacher in front of the students. Just students.
But not this time. No more "just a teacher". Now it was him, in all his anger. And...
- Why are you looking at me like this? - he shouted at someone. The kid didn't seem to get it. - Why are you looking at me? Look at yourselves! Sitting here like... like... - but the right word didn't come, so he took something out of his pocket. A peace of paper.
- Wandering what's this, aren't you? Wandering what has your crazy teacher on his mind this time?
He showed them. A picture of two young people in a hug, smiling. He sat on an empty desk.
- This is what you aren't. - He said. Certain sadness was to be heard in his voice. - This is what you would have been, if you weren't afraid. - He stood up. - This is what everyone dreams of: to be happy, to enjoy life, not to be afraid... - his voice was getting stronger and louder. - This is what you will never be, because you will never dare to be! - He stood quiet for a second, than said, silently: -They were what they were. They dared to be.
He paused again. His face was red, he was out of breath and his eyes were glittering. He sat back on the empty desk and looked down.
- You are asking yourselves what the hell am I talking about. I'll tell you. I didn't know those people. They are just two faces on a picture to me. I haven't even heard so much about them. I had a friend, who knew them. Once, after what happened, he told me about them. Two young soles, who dared to live. How often do you get that? So I asked more. There were tears in his eyes when he told me as they might be in mine as I'm telling you now. 'They were out in the mountain', he said. 'The darkness took them. A wrong movement, and that was it. Just a second, nothing more.'
But they dared! They lived! Why am I telling you this?... You saw the picture. Now you know what I mean, next day you'll be afraid to go on street because of this kind of people... people who do it.
And then... he was just a teacher once again. Not that this didn't teach them anything. Most of them just forgot it very soon because, as he said, the fear got them. Still, some had a chance to... save themselves. They didn't die early, not everyone who dares does, but they lived fast and never forgot the two faces on the picture. Just two faces of two dead young soles, but who lived and who, through their death, taught others how to live.
13.1.09
12.1.09
26.12.08
Коледа
Първо да подчертая, че не ме бива особено в писането когато музата не се е показала ясно (Кинг казва, че неговата всъщност е мъж, който постоянно пуши; смея да твърдя, че моята е с неизвестен пол, всъщност самият и животински вид е неопределен, има малки, зелени крилца като очите на конска муха, постоянно се блъска в стените и оставя следи с острите си зъбки; ако не вярвате, заповядайте у нас да видите). Затова има голяма вероятност от този пост да не излезе нищо, но пък от друга страна усещам, че ще се позабавлявам с него.
Предполагам, че всеки възпитан човек би започнал с "Весела Коледа", вместо с обяснения за музи. Струва ми се и по-приятно начало. Така де, досега не съм виждала моята муза да пуши, но определено в последно време от нея се разнася някаква странна миризма, така че нищо чудно и да е захванала пурите на муза на Кинг (всички музи се познават; когато не са при творците си, са на гигантски купон с ужасяващо количество алкохол, наркотични вещества и рок-ен-рол в буквалния смисъл на думите; поне така твърди моята, а аз и вярвам: иначе от къде биха могли да измъдрят всички тези на пръв поглед идиотски идеи?). Всъщност исках да кажа, че музата ми смърди, та не е особено приятна компания. Добре, ето сега започвам истинския пост:
Весела Коледа! , макар и на патерички.
И като всеки (дървен) философ се чувствам длъжна да задам следващия въпрос: в какво се крие магията на Коледа?
Някога е било просто: Коледа, това е времето, когато дечицата са получавали, сьлед дълго очакване, своите свински суджуци и пайове със свинско месо. Познато? Значи или сте на повече от 30 годишни, или сте чели "Дядо Прас". (В нито едното няма лошо, но второто е по-приятно.) То и от името си личи: Коледа, времето, когато се колят свинете.
Сега обаче нещата са се поусложнили: вече ежедневно имаме толкова много храна, че ако се натъпчем още малко, ще се пръснем като задръстена тоалетна чиния. И съдържанието ни няма да е по-лицеприятно.
Пък и от собствен опит знам, че Коледа не е просто храна: тази Коледа не съм хапнала нищо, но настроението (като изключим постоянно спотайващите се мисли за храна) си беше коледно.
С други думи, има нещо друго. Много хора биха казали: подаръци. И това не е. Самото избиране и подаряване на подаръци, както и получаването им, са несъмнено изпълнени с някакъв особен трепет, но не те правят Коледа Коледа: понеже цялото семейство (добре де, частта откъм майка ми) се беше събрало по-рано (на 23), подаръците бяха раздадени по-рано. Тоест на 25 и подаръци нямаше.
На всичкото отгоре повечето хора се бяха разотишли по домовете си (някои-на 2500 км), което пък означава, че и събирането със семейството не е точната причина Коледа да се слави със своя дух.
И понеже моята муза, която се беше появила за малко, колкото да ми се изсмее в лицето, се върна на безкрайния си купон (който, предполагам, безкрайно и е писнал: много хубаво никога не е на хубаво), друга идея не ми хрумва. Може би просто всеобщата еуфория от всички тези неща, приближаващи се стремглаво, за да стигнат навреме на 25 декември, е надвила всички сетива, които пък крещят, че, в моя случай, нито едно от тези неща не е пристигнало в правилното време... а някои неща въобще не пристигнаха... Кой знае?...
Ако това беше пост във форум, щях да се почувствам длъжна да се извиня: все пак не всеки е длъжен да чете историята на моята Коледа, пък и музата ми със сигурност не би могла да се пребори с каквото и да било за чиито и да било интерес... Но това си е моят блог, в който мога да си пиша каквото си поискам, затова никакви извинения нямат място тук (освен в онзи пост отпреди няколко месеца).
ПП: Много от постовете имат нужда от корекция, защото (почти) всички са чернови: така и никога не намерих време да ги препрочета и пооправя (ако въобще е възможно). Обещавам някой хубав ден (не задължително слънчев: тук не са много често явление) да свърша тази работа.
Предполагам, че всеки възпитан човек би започнал с "Весела Коледа", вместо с обяснения за музи. Струва ми се и по-приятно начало. Така де, досега не съм виждала моята муза да пуши, но определено в последно време от нея се разнася някаква странна миризма, така че нищо чудно и да е захванала пурите на муза на Кинг (всички музи се познават; когато не са при творците си, са на гигантски купон с ужасяващо количество алкохол, наркотични вещества и рок-ен-рол в буквалния смисъл на думите; поне така твърди моята, а аз и вярвам: иначе от къде биха могли да измъдрят всички тези на пръв поглед идиотски идеи?). Всъщност исках да кажа, че музата ми смърди, та не е особено приятна компания. Добре, ето сега започвам истинския пост:
Весела Коледа! , макар и на патерички.
И като всеки (дървен) философ се чувствам длъжна да задам следващия въпрос: в какво се крие магията на Коледа?
Някога е било просто: Коледа, това е времето, когато дечицата са получавали, сьлед дълго очакване, своите свински суджуци и пайове със свинско месо. Познато? Значи или сте на повече от 30 годишни, или сте чели "Дядо Прас". (В нито едното няма лошо, но второто е по-приятно.) То и от името си личи: Коледа, времето, когато се колят свинете.
Сега обаче нещата са се поусложнили: вече ежедневно имаме толкова много храна, че ако се натъпчем още малко, ще се пръснем като задръстена тоалетна чиния. И съдържанието ни няма да е по-лицеприятно.
Пък и от собствен опит знам, че Коледа не е просто храна: тази Коледа не съм хапнала нищо, но настроението (като изключим постоянно спотайващите се мисли за храна) си беше коледно.
С други думи, има нещо друго. Много хора биха казали: подаръци. И това не е. Самото избиране и подаряване на подаръци, както и получаването им, са несъмнено изпълнени с някакъв особен трепет, но не те правят Коледа Коледа: понеже цялото семейство (добре де, частта откъм майка ми) се беше събрало по-рано (на 23), подаръците бяха раздадени по-рано. Тоест на 25 и подаръци нямаше.
На всичкото отгоре повечето хора се бяха разотишли по домовете си (някои-на 2500 км), което пък означава, че и събирането със семейството не е точната причина Коледа да се слави със своя дух.
И понеже моята муза, която се беше появила за малко, колкото да ми се изсмее в лицето, се върна на безкрайния си купон (който, предполагам, безкрайно и е писнал: много хубаво никога не е на хубаво), друга идея не ми хрумва. Може би просто всеобщата еуфория от всички тези неща, приближаващи се стремглаво, за да стигнат навреме на 25 декември, е надвила всички сетива, които пък крещят, че, в моя случай, нито едно от тези неща не е пристигнало в правилното време... а някои неща въобще не пристигнаха... Кой знае?...
Ако това беше пост във форум, щях да се почувствам длъжна да се извиня: все пак не всеки е длъжен да чете историята на моята Коледа, пък и музата ми със сигурност не би могла да се пребори с каквото и да било за чиито и да било интерес... Но това си е моят блог, в който мога да си пиша каквото си поискам, затова никакви извинения нямат място тук (освен в онзи пост отпреди няколко месеца).
ПП: Много от постовете имат нужда от корекция, защото (почти) всички са чернови: така и никога не намерих време да ги препрочета и пооправя (ако въобще е възможно). Обещавам някой хубав ден (не задължително слънчев: тук не са много често явление) да свърша тази работа.
29.11.08
22.11.08
12.11.08
Чернова
We've always feared the darkness. Oh, yes, we have. But since she was just a kid under the blanket, she knew that looking in the dark room makes the fear if not disappear, then at least diminish.
She always used this. No one else seemed to realize it. Fear exists if there is something unknown. When you know your enemies well enough, you don't fear them.
She touched her nose. She was feeling dizzy the whole day and she was dreaming of the evening which seemed so far...
She tried to concentrate. It was very important to listen in the class: otherwise it was almost impossible to learn at home. At least not without her parents help, something she didn't want to ask for.
- What is the meaning of the word communism? - The teacher asked. She sighed. History. Then she raised her hand.
The teacher looked around, awaiting the students to figure out the answer. He didn't have any chance to ask someone else, so he said:
- Yes?
She gave the answer.
-Very well - said the teacher and continued the lesson. She listened carefully despite the fact that concentration didn't come easily, it didn't come at all.
At the end of the lesson she took her stick and rushed to the door. No one came in her way. She stepped with the self confidence of someone who knew every single cm of the place and so it was.
In the passage a girl came to her and touched her shoulder.
- Hay, Anny, how's it going? - she asked, touching the girls shoulder on her turn.
- Not really good, I'm having problems with maths and besides the teacher doesn't like me. - Anny said and made a face. - How's with you, I haven't seen you for ages!
- Well... my dog wasn't ok and obviously the last months we're so close, that I felt bad myself. But it's ok now.
- Nice - Anny said.
They walked some time in silence.
- Are you really going to do this? - Anny finally said.
- To do what?
- Go to school like the others. This is your chance not to! You don't have to! You can do whatever you want and no one will tell you anything!
- You don't understand. I can't do anything I want. I can't do anything at all. I'm blind, Anny. I can do whatever I want but not the only thing I really want, ok? And I'm not going to sit and wait silently to die. Not me. My life might be different from the life of the others but it's not going to be less worthy. I swear.
Anny looked at her very closely. She didn't say anything. Suddenly she was afraid.
They stood like that for a while, then the bell rang and they rushed to their rooms, she with her stick, making her way like a ship through the water.
The next class was Biology and they had to make a test. When she came in, the teacher said to her:
- I will give the others the test and John will stay with them as long as we're busy, ok? - his voice was comforting. She liked him.
- Yes, thanks.
After he had given the other students the test they went to a small classroom next door.
- So. - he said quietly. There was nothing in the intonation to suggest a question.
- Yes - still, she answered. She knew he needed the answer.
- You know, I've never had a student like you.
- Surely not. Every other who got blind went to a school for blind children, didn't they?
- No. I've never had a student who could remember every single word I say and understand it, feel it and finally replace it by one's own words - said the teacher.
- Thank you, sir - she could only say.
- Thank you, too, for giving me so much to teach my students.
She blushed.
- Now - he said. - I heard, that you could type?
- Yes, I can.
- Well, let me see - he said and smiled. She knew he smiled and she was thankful. He was the only one who didn't think it was stupid to smile to a blind person.
She always used this. No one else seemed to realize it. Fear exists if there is something unknown. When you know your enemies well enough, you don't fear them.
She touched her nose. She was feeling dizzy the whole day and she was dreaming of the evening which seemed so far...
She tried to concentrate. It was very important to listen in the class: otherwise it was almost impossible to learn at home. At least not without her parents help, something she didn't want to ask for.
- What is the meaning of the word communism? - The teacher asked. She sighed. History. Then she raised her hand.
The teacher looked around, awaiting the students to figure out the answer. He didn't have any chance to ask someone else, so he said:
- Yes?
She gave the answer.
-Very well - said the teacher and continued the lesson. She listened carefully despite the fact that concentration didn't come easily, it didn't come at all.
At the end of the lesson she took her stick and rushed to the door. No one came in her way. She stepped with the self confidence of someone who knew every single cm of the place and so it was.
In the passage a girl came to her and touched her shoulder.
- Hay, Anny, how's it going? - she asked, touching the girls shoulder on her turn.
- Not really good, I'm having problems with maths and besides the teacher doesn't like me. - Anny said and made a face. - How's with you, I haven't seen you for ages!
- Well... my dog wasn't ok and obviously the last months we're so close, that I felt bad myself. But it's ok now.
- Nice - Anny said.
They walked some time in silence.
- Are you really going to do this? - Anny finally said.
- To do what?
- Go to school like the others. This is your chance not to! You don't have to! You can do whatever you want and no one will tell you anything!
- You don't understand. I can't do anything I want. I can't do anything at all. I'm blind, Anny. I can do whatever I want but not the only thing I really want, ok? And I'm not going to sit and wait silently to die. Not me. My life might be different from the life of the others but it's not going to be less worthy. I swear.
Anny looked at her very closely. She didn't say anything. Suddenly she was afraid.
They stood like that for a while, then the bell rang and they rushed to their rooms, she with her stick, making her way like a ship through the water.
The next class was Biology and they had to make a test. When she came in, the teacher said to her:
- I will give the others the test and John will stay with them as long as we're busy, ok? - his voice was comforting. She liked him.
- Yes, thanks.
After he had given the other students the test they went to a small classroom next door.
- So. - he said quietly. There was nothing in the intonation to suggest a question.
- Yes - still, she answered. She knew he needed the answer.
- You know, I've never had a student like you.
- Surely not. Every other who got blind went to a school for blind children, didn't they?
- No. I've never had a student who could remember every single word I say and understand it, feel it and finally replace it by one's own words - said the teacher.
- Thank you, sir - she could only say.
- Thank you, too, for giving me so much to teach my students.
She blushed.
- Now - he said. - I heard, that you could type?
- Yes, I can.
- Well, let me see - he said and smiled. She knew he smiled and she was thankful. He was the only one who didn't think it was stupid to smile to a blind person.
3.10.08
Утринен топъл хлад
Сърцата бавно се топят
и сливат
и пълнят се със плам.
Душите никога не спят,
заливат
умове със приказки от тук и там.
Ръката леко се спусна
през меката коса.
Стъпало нежно се отпусна
на тревата влажна от роса.
Мъглата тихо се просмука
в мислите, но без сполука.
Сърца се сляха.
Души се смяха.
и сливат
и пълнят се със плам.
Душите никога не спят,
заливат
умове със приказки от тук и там.
Ръката леко се спусна
през меката коса.
Стъпало нежно се отпусна
на тревата влажна от роса.
Мъглата тихо се просмука
в мислите, но без сполука.
Сърца се сляха.
Души се смяха.
Абонамент за:
Публикации (Atom)