Пътуване

Колко странно. Живея в Белгия. Не, не това е странното. Странното е, че когато съм тук, ми липсва България. Тоест... не самата тя. Нея нося със себе си където и да отида. Тя е като кожата ми - без нея не съм нищо повече от парче месо с кости. Липсват ми хората, небето (все по-рядко), приятелите най-вече. Другото... е, другото винаги се нарежда някакси. Те обаче ми липсват.
Сега заминавам за България. Днес. Вечерта. Тоест все още не съм заминала. А тук вече ми липсва. Мисля усилено, за да си спомня какво точно ми липсва. Мястото? В този апартамент порастнах. Звучи странно, след като живея тук от по-малко от година. И все пак е така. Тук взех най-важното решение в живота си досега. Тук научих хиляди неща, преборих се със себе си безброй пъти, станах по-смела, по-силна, по-... Какво още? Не знам вече. Може би пък ми липсват хората? Да, и това го има сигурно. Майка ми и Рене. Първите хора, заслушали се в моя глас. Първите, на които им пука за личността, а не за дъщерята. Или приятелите? Ха, какви приятели... Знам ли, може да има нещо и там. Възможно е, но честно казано не ми се вярва. Какво друго? Усещането, че съм си на мястото? Че съм точно там, където трябва да бъда точно в този момент? Не знам. Вероятно основната причина е, че вероятно когато се върна няма да живеем вече в този апартамент. Идеята, че вероятно няма да го видя повече е депресираща. Вече описах какво е той за мен... Шит, скапано е така, в края на краищата отивам да видя хората, които така са ми липсвали и после ще се върна... Защо се чувствам така?

Аз ли искам прекалено много?

Хм. Не знам как точно да опиша какво ми се върти из главата, но имам нужда да го напиша някъде, а т.нар ми дневник се намира в другата стая (тоест твърде далеч, във ваканция съм все пак), затова ще се опитам да се изразя тук.
Аз се занимавам изключително с изкуства. Рисуването ми е страст, която развивам от малка (вече 10 години някъде станаха). Рисувам често и по много (в последно време по-малко единствено поради липса на време) и изпитвам удоволствие от това. Напоследък започнах да създавам все по-добри неща (като това например) и това, разбира се, ме кара да се чувствам великолепно. Интересно, но от майка ми получавам основно критика (за примерната рисунка тя каза, цитирам, "е, прилича на кон", което очевидно е шега, но това не обяснява липсата на истинско мнение). Последният ми проект е свързан с един изключителен изпълнител (певец И китарист, и в двете го бива), Брус Спрингстийн . С него имах много сериозен проблем, изпусках нещо, което го правеше всъщност него самия. Когато най-накрая открих какво и го поправих (човекът има обратна захапка, което почти не личи по принцип, но от светлосенките се вижда), не можех да си намеря място от радост. Най-големият му фен (втория ми баща) реагира с нещо от типа на "Ахаааа...", и то в 12 през нощта, на ужасна светлина. Майка ми каза точно: "Все още липсва нещо, вратът му не е ли малко по-дебел, устата му е еди-каква- си..."
Вероятно аз съдя прекалено строго, все пак не всеки би могъл да разбере усещането, което изпитва... ъх, ужасно изтъркан израз, творецът пред своето творение. И все пак... не знам, според мен всяка майка би трябвало да подкрепя детето си в начинанията му (освен в случаи като Хитлер, разбира се). В края на краищата не съм тръгнала да скачам с парашут, та да очаквам от нея да оцени фигурките, които правя във въздуха (не че не ми е минавало през ума).
Аз ли прекалявам?...

Мистерия 8

Вървях, а понякога и тичах, толкова далеч, че навлязох в непозната местност. Безпроблемно избягвах градчетата наоколо-щом вонята на скука и мръсотия изпълнеше ноздрите ми, свървах в противоположна посока.
Но в един момент се уморих. Не бях спирала повече от 36 часа, мозъкът ми отказваше да функционира, а сетивата ми се изостриха болезнено. Бях принудена да се преобразя, защото волята ми вече не успяваше да се пребори с инстинктите. А във вълча форма нямах нямаше никакъв шанс. Единственото, което можех да направя, бе да утоля желанието и на двете форми: пъхнах се в изоставена лисича дупка и заспах.
Събуди ме добре познат конски тропот. Този път конникът бе сам, а животното ме надуши веднага, защото отскочи на поне 2 метра, докато минаваше покрай дупката. Можех да остана вълк и просто да избягам. Вероятно щях да бъда застреляна, ако бях опитала. Можех и да се преобразя, да обясня липсата на дрехи с крадци и да си тръгна... но нямаше да стане, разбира се. Човек като този, защото това беше мъжът от предния ден, за нищо на света не би оставил млада жена да си тръгне така. Аз избрах да остана вълк и да се престоря на "загубеното" си куче.
Слушах как мъжът завързваше коня си за едно дърво наблизо, въпреки че животното се дърпаше колкото се може по-надалеч. След това чух и стъпките. Звярът бе затворен на сигурно място в клетката си. Сега бе времето на невинното кученце.
Когато той отметна няколкото стръка трева, които ме скриваха от погледа му, аз изскимтях с добре отработения поглед на изстрадало животинче. Той се изсмя (великолепен звук, помислих си) и ме подкани да излизам. Първоначално отказах, но когато той измъкна парче солено говеждо от дисагите на коня си, нямаше как да устоя. Измъкнах се навън и загризах лакомо местото.
През това време мъжът ме оглеждаше от всички страни и си мърмореше нещо под носа:
- Очевидно е вълк, никакво колебание по въпроса... и въпреки всичко има нашийник... Вероятно онази жена го е намерила като кутре, не би могла да опитоми вълк...
Той и идея си нямаше колко бе прав. Не можеш да опитомиш вълк, дори самият ти да си този вълк...
Когато приключих с месото, мъжът ме погали по главата и ми каза:
- Срещнах господарката ти, знаеш ли? Тя се притеснява за теб.
След това завърза ласото си около каишката ми и яхна коня си. Последният осъзнаваше бегло, че се намира в единия край на въже, свързващо го с най-големият ужас в живота му, затова се опита да избяга. Препосна в див галоп. За щастие един диво израстнал вълк безпроблемно може да тича редом с домашен кон, ако ще и в най-бурния му галоп. Мъжът върху коня явно се забавляваше от скорстта, но и леко се притесняваше за мен. Аз обаче тичах с очевидна лекота, та скоро той престана да поглежда през рамо да види дали още съм там. А аз исках да бъда там, исках този мил човек да се грижи за мен. Исках да сложа край на постоянните проблеми покрай пълнолуние. Исках да имам господар. При тези мисли затичах дори по-бързо от коня.
- Хахахаха - засмя се конникът. - Нямаш търпение да се прибереш у дома, а?
Подсмихнах се, или поне щях да го направя, ако бях в човешка форма. Наистина нямах. Макар все още да нямах представа къде е това у дома.

Мистерия 7

Свърнах по някаква пътека. Не знам защо избрах точно пътека, след като можех да мина откъдето си пожелая. Горите бяха моя територия все пак.
Вървях по пътеката бавно и спокойно. Раните от сблъсъка вече заздравяваха, кръвта отдавна бе спряла да тече. Всъщност буквално изчезваше от кожата ми, а и от превръзките. Тя не можеше да съществува извън тялото ми, затова предприемаше единственото и достъпно действие: да се върне вътре в него. Върколак не може да умре от загуба на кръв, но кръвта му не може да оцелее без него...
Нещо дълбоко вътре в мен ме приканваше да се преобразя. Пищеше, че във вълча форма никой нямало да заподозре нищо. Разумът ми обаче подчертаваше, че полицията вече със сигурност не търси човек. Не и ако наистина Дилън е поел разследването.
Изведнъж чух ритмичен звук. Конски копита? Да бе!, помислих си, нали тук беше конната база? По дяволите!
Огледах се. Дрехите ми бяха поразпокъсани, но за щастие бях успяла да се върна в апартамента си и да се облека, та не приличаха на дъвкани от глутница. Първата ми мисъл бе да се скрия, но надуших страха на конете. Ако имаше поне един добър ездач, то той щеше да провери причината за този необичаен страх. И щеше да ме открие. Затова предпочетох да продължа по пътя.
Бяха два конника. Единият носеше каубойски дрехи, в които изглеждаше по всеки друг начин, но не и глупашки, както би се очаквало. Другият беше двайсетгодишно момиче, облечено в дрехи за езда и с лъснати до блясък ботуши. Мъжът усети чувствата на коня си, момичето - не.
- Здравейте, г-це - каза той и се усмихна. Очите му обаче ме оглеждаха подозрително, пък и смърдеше на недоверие.
- Здравейте. Излязох да разходя кучето си, но то избяга нанякъде - казах. - Не мога да го намеря.
- Затова ли имате каишка на врата си? - подсмихна се той. Конят му се дърпаше колкото се може по-надалеч от мен.Той обаче го удържаше впечатляващо добре.
- Всъщност не, това е дълга история. Традиция от гимназията, нали знаете - отговорих, без да се запъна нито за миг.
- Разбирам - каза той.
- Да тръгваме, Ралф - каза момичето. - Конете ще се побъркат от страх. Изглежда нашата среща с тази госпожица ги притеснява.
- О, вероятно защото имам три големи кучета, миризмата им плаши другите животни.
- Разбирам - каза мъжът. Разбира и още как, съобщи ми носът ми. Разбира, че нещо не е наред с теб!
- Приятна езда, г-це. Г-не.
Те ме подминаха. Можех обаче да чуя движението на врата на мъжа. Обърна се да ме погледне. Звярът поиска да захапе. Човекът - да го погалят по главата...

Мистерия 6

Вървях. Какво ли друго можех да правя? Чувствах се гонена, а така си и беше. Бях уплашена, засрамена... Но най-много се страхувах от самата себе си.
***
Вървях без посока. Бездруго нямаше къде да отида. Влизах от един бар в друг, понякога забързвах, понякога спирах съвсем и се питах какъв е смисъла. А после тръгвах отново.
Пред мен се простираше мръсен тротоар. Толкова плочки липсваха от него, че човек започваше да се чуди дали това е тротоар с дупки, или пътечка с подозрително правилни по форма камъни.
Провирах се между хората, забързани, кой за работа, кой - за вкъщи. Не носех нищо, освен дрехите на гърба си. Влязох за миг в някаква сграда, не намерих нищо, което да ме задържи там, и излязох. И се блъснах в някакъв мъж. Извиних се и продължих. Надуших обаче нещо странно у него. Беше... дълбоко замислен. За съжаление точно в този момент мислех повече с носа си, отколкото с мозъка, затова не видях лицето му. Той обаче не пропусна моето, макар и да не знаеше това.
***
Вече бях извън града, когато реших да си вляза в един крайпътен супермаркет, за да си купя нещо за ядене. Имах малко дребни пари. Избрах си от онези опаковани сандвичи, които никога не съдържат онова, което пише на опаковката, и понечих да платя, когато видях телевизора. Излъчваше новините, по-точно някакъв полицейски инспектор се изказваше за странната злополука на пътя предната вечер. Човекът в общи линии си мънкаше под носа, което значеше, че никой от полицията си няма и най-малка идея какво става, но че със случая се е заел инспектор Дилън. Кръвта ми се смръзна. Платих сандвича и излязох навън.
Вървях бавно по края на пътя и се опитвах да мисля. Не ми се удаваше. Знаех, че щом с това се занимава Дилън, шансът ми е много малък. Той беше от онези ченгета, които не вярват, че има нещо невъзможно. Веднъж беше казал "Има ли желание, има и начин." В общи линии това, казано от неговата уста, значеше, че всеки скапаняк, който има достатъчно мерак, постига каквото си е наумил. Също така таеше и заплахата, че той самият е един скапаняк, наумил си да не допуска другите скапаняци да прецакват нещасниците, оказали се на пътя им, поне не и по незаконен начин. А законът, според Дилън, се свежда до това какво самият Дилън смята за законно. Което в общи линии водеше до извода, че последният е много, много добро ченге.

Логика

Както се забелязва от предишните ми постове (а и донякъде от датите, на които са писани), аз съм азбсолютно нелогичен човек. И се гордея с това. Защото логиката е дълбоко вкоренена в мозъка ми и ми позволява да разграничавам логично от нелогично, което обаче не означава, че ме кара да избирам за логичното...
Но едно важно правило в тази нелогичност създава своеобразен ред: никога, за нищо на света, не позволявам да пречи на други хора. Не и наистина. Понякога се случва някоя глупост от типа на това да забравя нечий учебник по математика точно в деня преди контролното, та бедния нещастник трябва да си изкарва нещата на ксерокс, но това не се брои. Прекалено лесно поправимо е.
Затова, отново, един призив: моля ви се, бъдете логични в отношенията си с другите хора! В противен случай може да докарате някого до лудницата!

Живот

"In 5 years, you’ll be exactly the same as you are now except for the books you read and people you met. :)"

Не съвсем. Живота те променя. Мен-много по-бързо отколкото някога съм си представяла.
Ще го кажа така. За първите 16 години от живота си мога единствено да кажа, че съм прочела много книги. Няма начин да опиша колко. Просто и аз не знам. Друго обаче не може да се каже. Срещнах много хора (защото учих в много училища), но повечето просто минаха и си заминаха. Няколко песъчинки оставиха гигантска следа в душата ми. И толкова. Променили са ме съвсем мъничко. Почти нищо не успя да достигне душата ми.
През последните няколко месеца се превърнах (най-накрая) в себе си. Дълбоко в душата си започнах да осъзнавам кое е истинско и кое - обикновена дрънкулка. Истинска, но без никаква стойност. Научих се да си задавам въпроса кой всъщност задава цената и как така за различните хора едно и също нещо има различна стойност. Разнищих кътчета от собствените си съзнание и подсъзнание, за които нямах представа че съществуват. С една дума, надраснах многократно не само себе си, но и най-смелите си мечти за онова, което съм си представяла, че мога да бъда. Преодолях безброй страхове (и една фобия), позволих си да мечтая за неща, над които другите се надсмиват (защото смятат за невъзможни), открих, че собствените ми граници са далеч по-големи, отколкото съм си мислела. Позволих си да чувствам, да се променям, да вярвам, да искам, да мечтая. Научих, че всичко идва и си отива и това, макар да натъжава, не бива да ни спира по пътя ни. Научих, че е важна не крайната цел, а самия път.
Въобще, промених се повече, отколкото съм вярвала че е възможно. И открих, че мога да постигна всичко.
И все пак съм си същата, нали? ;)