Мистерия 4 (р.з.)

Закачих сакото си на закачалката, изминах краткия, но изпълнен с приятни гледки път до фотьойла до прозореца и се проснах върху него. Бях безумно уморен, толкова, че дори не си направих труда да ям нещо. Но трябваше да разреша тази загадка. Слуховете вече плъзваха, при все че не бяха минали повече от 12 часа от злополуката. Никога не ми беше минавало през ум, че хората в моя град ще се страхуват от върколак, защото полицията не си е свършила работата както трябва. Аз не съм си я свършил както трябва. По дяволите, това не може да е истина, мислех си.
Изведнъж ми хрумна нещо.
- Мичъл, ти ли си? Искам веднага да задействаш издирване на около десетгодишно хлапе, може би 12, не по-високо от 1,40 обаче. Вероятно тежко ранено и още по-вероятно безумно уплашено. ... Да, точно така. На секундата. Иначе може да го изпуснем... Ти нещо да си научил в академията? Всички болници в радиус от да речем 5 км от мястото... Нищо ли не излезе от горате? Не се знаело? Е близо 12 часа минаха, по дяволите, как не сте готови с рапортите... Добре, размърдай се!
Тряснах телефона, доста вбесено. Обществото наистина отиваше на майната си.
***
- Здравейте, шефе! - чух два часа по-късно.
- Не и с моя режим на спане - процедих. - Искам всички рапорти по снощния случай на бюрото ми след две минути. Няма смисъл да разяснявам какво точно ще се случи, ако не ги получа, нали? Чудесно.
- Част от рапортите вече бяха там. Изненадах се от този факт. Това обаче не промени много нещата. В единия рапорт се съобщаваше, че е пуснато разследване, свързано с изчезналата кръв от форда. Бяха стигнали до извода, че не е било външен човек, затова общо взето единственото, което ми се казваше бе, че е започнато вътрешно разследване. Прекалено много хартия се хаби за нищо, помислих си и хвърлих листа на пода до бюрото ми.
Другият рапорт се отнасяше до разследването на околността. Бяха открили кръв в една малка пещера недалеч от пътя. Много кръв. Според лекарите на първо гледане нямало как някой или нещо да оцелее след подобен кръвоизлив. От друга страна обаче тяло нямаше, така че бяха пуснали изследвания на кръвта. Резултат още нямаше.
Точно две минути по-късно получих и рапорта за издирването на детето. Всички факти сочеха, че такова няма.
Значи е по-вероятно да си имам работа със скапан вълк, отколкото с дете, така ли? Мътните го взели, от години съм наясно, че всички хипотези трябва да се разглеждат при разследване, мислех си. Обаче това?!

Мистерия 3 (р. з.)

-... цялата околност да бъде преровена до последната подробност...
- Да, сър!
Спрях удивен. Позяпах човека пред мен и попитах:
- Значи ще наредиш на двайсетина човека да претърсят околността, без да им кажеш какво търсят?
- Шефе?
- По дяволите, после ще се разправям с теб. Търсят много тежко ранен човек, куче или нещо с размерите на голямо куче. Следи от кръв също ми вършат работа. Освен това искам изследване на кръвта от форда...
- Няма такава, шеф.
- КАКВО?!
- Няма такава. Някой ще да я е избърсал, сър. Съжалявам, сър.
- Някой... някой е избърсал кръвта от местопрестъпление в присъствието на толкова много ченгета и никой няма да го види?!? Определено имаме за какво да си поприказваме, Мичъл.
- Да, сър. Ъъъ, сър, това ли е всичко?
- Това и каквото още можеш да се сетиш... Всъщност значи това е. Действай. И гледай, направо се моли да не се издъниш.
- Да, сър.
'Човекът не е виновен, че е идиот', опитвах се да убедя себе си. Кой знае защо не успявах.
- Такааа... - промърморих. - Сега е време да си напазарувамеее...
***
Мястото бе голямо. Всъщност много голямо. И студено. И от тавана висяха... умрели същества. 'По дяволите, ще стана вегетарианец', помислих си. Сам не си повярвах.
Зад огромния, окървавен тезгях стоеше огромен, окървавен мъж. Щом го видях се запитах дали да не го арестувам по подозрения за склонност към серийни убийства...
- Какво ще желаете... сър? - попита.
- Хммм... Голям свински бут, половин килограм пастет с ябълки и малко информация.
- Първите две вече пъруват към вас, за третото не съм толкова сигурен. Какво искате да знаете?
- Това е голяма месарница, виждам. Питам се каква е вероятността някой да краде? Да речем веднъж месечно по два-три свински бута и няколко пилета?
- Никаква. Всичко е систематизирано до най-малката подробност. Ако нещо липсва, някой загазва.
- Разбирам. Вие ли сте на касата през цялото време?
- Да, сър.
- Бихте ли ми казал... имате ли подобен клиент, който идва през точно определено време, купува от едно и също еднакво количество, вероятно е приятен, но затворен човек? Някой, който толкова очевидно се опитва да не бие на очи, че постига обратен ефект?
- Не съм склонен да споделя такава информация, сър. - Каза той, но в очите му се виждаше, че има някой наум. 'Е, това също е нещо', помислих си. Но не достатъчно.
- Разбирам, че имате такъв клиент. Бихте ли ми казали дали е идвал през последните три седмици? Не ви питам имена, разбирате ли. Трябва ми името, но няма да задавам този въпрос на вас, защото знам, че кажете ли, започвате да губите клиенти.
- Не. По мои сметки трябваше да дойде тази седмица.
- Благодаря много. Иии още нещо, не забравяйте, че никога не е лошо да си имаш приятел сред... разследващите разни неща. Ние можем не само да разследваме, но и да не разследваме. Ако ме разбирате. Колко ще ми струва?
- Оо, бута ли? Подарък от заведението. За да не дойдете отново. Приятен ден.
- Е, няма да е. Но благодаря все пак.

Мистерия 2 (р. з.)

Наведох се над кормилото (по-точно над каквото бе останало от него) в опит да извадя документите на колата от премазаната жабка. Показалецът ми докосна нещо, което приличаше на парче хартия. Протегнах се още малко, пръстите ми се свиха около нещото и аз се измъкнах триумфиращо от колата. В ръката си държах... част от реклама на месарница. Напсувах съответното място, но прибрах листчето. Подозирах, че ще ми се наложи да се поразходя дотам.
- Командире, как върви? - чух глас зад себе си. Обърнах се.
- О, Джонсън, извинявам се, че не дойдох по-рано...
- Не съм изненадан, приятелю. Двайсет години вече сме заедно в бизнеса, едва ли имаш с какво още да ме учудиш.
- Но пък младоците ме удивляват всеки ден. Ето например сега: има жестока катастрофа, а досега никой не се е запитал кой е карал втората кола...
- О, аз определено се зачудих. После обаче реших, че това си е твоя работа... Всъщност исках да говорим точно на тази тема. Имам една доста притеснена свидетелка. Според мен е хахо, според лекарите и няма нищо. Предлагам да я преслушаш, може да откриеш нещо интересно.
- Мерси, Джонсън. Мичъл! - последният крясък отправих към нахакан хлапак с амбиции. Според него трябваше отдавна да е повишен. Според мен имаше нужда от още мнооого викане.
- Да, сър? - отзова се веднага. Не мога да понасям подобни ас ликърс. Понякога се чудя защо не го уволнявам под предлог "потенциално корумпирано ченге". Така де, ако го бива поне малко за нещо, то е за това.
- Искам всичко от форда в пликчета с номерца, ясно? Ама като казвам всичко, значи всичко. После ще огледам. Намеря ли нещо важно в тази кола, обещавам ти проблеми, ясно?
- Да, сър!
Междувременно аз се запътих към съмнителната свидетелка.
Жената бе на около 35-40, като според мен клонеше на години към второто, а на вид към първото. Косата и не бе боядисана, но бе поддържана много добре, забелязах. Както и всичко в нея: нищо скъпо или биещо на очи, но всичко изрядно и чисто.
- Здравейте, госпо...
- Госпожа Харпър - каза тя.
- ...жо Харпър. Аз съм...
- Знам кой сте, г-н Дилън. И аз гледам новини.
- Прекрасно. Сега бих искал да чуя каквото имате да ми кажете.
- Няма да ви хареса.
- Не си спомням кога за последно някой ми е казал нещо, което да ми хареса - казах. - Не се случва често в професия като моята.
- Карах си съвсем спокойно, когато видях как колата пред мен ускори.Според мен се движеше поне с 200, защото напредваше поне два пъти по-бързо от мен.
- Разбирам. Какво се случи след това?
- След това продължи да ускорява, докато не загуби контрол и не се блъсна в мантинелата между двете платна. Поради голямата скорост обаче излезе в насрещното платно и там бе блъсната от другият афтомобил. Този с двамата съпрузи...
- Да. А защо според вас ускори колата? И коя кола имате предвид?
- Става дума за форда, който стои ей там. Нямам представа защо ускори. Вечер е, няма много коли, можеби просто човекът е бил в настроение да кара бързо.
- Г-жо, това е повече от престъпление. Убил е двама души. Кажете ми какво стана след сблъсъка.
- Нещо във форда се запали. Аз си помислих, че ще избухне, и затова се отдалечих от мястото. Но не откъснах поглед от двете коли. И тогава видях някаква сянка да се отдалечава от форда. Пълзеше. Премина в моето платно, заобикаляйки спрелите и пазейки се от все още движещите се коли. Според мен никой не и обърна внимание, всички гледаха сблъсъка.
- Според вас човек е оцелял от подобна катастрофа и е бил способен да избяга от мястото?!
- Нито веднъж не съм казала, че е било човек, сър. Всъщност смятам, че беше огромно куче.
Лунната светлина огря лицето и под странен ъгъл и за миг то изглеждаше по-скоро зловещо, отколкото привлекателно.
Отново отидох до форда. Джонсън застана до мен и каза:
- Мистерия, а?
- По дяволите всички мистерии! - ядосах се аз и се отдалечих. Трябваше ми време да помисля.

Мистерия (работно заглавие)

Когато пристигнахме на мястото разбрахме защо ни караха да бързаме. Катастрофата беше ужасна, цялата магистрала бе затворена, задръстванията щяха да продължат с дни, помислих си. Двете коли бяха размазани в най-буквалния смисъл на думата, боята на едната бе горяла от силата на удара. За щастие секунди след катастрофата оттам случайно минавала пожарна кола, та поне взривът бе избегнат.
Първо огледах обстановката отвън. Репортерите нямаше как да са пристигнали, но въпреки това забелязах една камера. Лекарите от своя страна бяха дошли и повечето вече си бяха отишли. От подобна катастрофа е доста невероятно да има оцелели.
Минах под жълтата лента и видях срещу мен да се задава един пожарникар.
- Шефът иска да ви види, сър.
- Добре, хлапе, благодаря. Само че първо аз смятам да хвърля един поглед на мястото. Знаеш, че обичам да съм информиран.
- Разбира се, сър.
Човекът отиде да си върши работата, клатейки глава неодобрително. Според него когато неговият главнокомандващ иска да види някого, то този някой трябва на секундата да се отзове. Според мен обаче когато шефът на пожарната иска да види шефът на полицията, последният трябва предварително да знае за какво ще си говорят, в противен случай рискува да не разбере нищо.
Запътих се към по-близката бивша кола. Форд. Два пъти по-къс, отколкото първоначално е бил създаден. Предните седалки бяха помляни, дори на задните никой не би могъл да оцелее. В колата обаче нямаше никого.
Повиках един по-рано пристигнал колега.
- Лекарите ли отнесоха телата?
- Не, сър, само свидетелстваха за смъртта на двамата съпрузи, сър.
- Тогава къде са те?
- Тук сър. - Той ме поведе между щъкащите наоколо хора до другият автомобил, който бе порядъчно окървавен отгоре додолу и обратно. В него седяха два трупа, на мъж и жена. Мъжът бе премазан през средата, коремът му бе изстискан като лимон. Жената изглежда е била без предпазен колан, защото при сблъсъка бе ударила главата си в предното стъкло. Извинявам се, ударила е слаба дума. Разбила. Да, тази е по-подходяща.
- А кой е карал другата кола?
- Моля, сър? - не ме разбра той.
- Кой е карал другата кола? - търпеливо повторих въпроса, изнервяйки се от искрената изненада в очите му.
- Аз ъъъ...
- Зарежи, за това ще си говорим по-късно. Обещавам да не забравя. Приготви си химикалка, ще ти се наложи да пишеш дъъъълги обяснения.
Върнах се при форда. Виждаше се кръв по кормилото и няколко пръски по предното стъкло, но нямаше други следи от тяло. 'По дяволите всички мистерии!', помислих си. Чакаше ме поредната дълга нощ.

Разговор с Бог

Автобусът друсаше ужасно, а вятърът бучеше навън. До мен седеше момиче горе-долу на моята възраст, вперило очи в небето. Вече започвах да се питам дали е живо, така неподвижно седеше, когато видях как устните му се размърдаха, нашепвайки нещо на непознат език.
Изведнъж започнах да разбирам. Думите бяха чужди и неприветливи, вероятно заради многото з-та и в-та, но аз някакси усещах смисъла.
Завладя ме странно чувство. Момичето говореше тихо. Изразяваше благодарност към някого. Към Бог. Ето как горе-долу изглеждаха думите и:
"Доведе ме тук по някакви свои причини. Не даде знак защо. Не показа смисъла. Аз не се оплаквах, защото знаех, че никога не би направил нещо лошо. Вярвах в теб, в правотата на действията ти. Не забравих коя съм въпреки трудностите. Ти ме накара да преживея това, което все още преживявам. Намирам се в своя личен ад заради теб. Но вярата ми не умря. Тя е жива в мен и ти се отплащаш. Още си ми задължен, но това, което ми даде днес не може да се мери с нищо друго. Върна ми вярата в това, че всичко е за добро. За миг не съм я забравила, но през последните седмици някак намаляваше. С всеки изминал ден те молех да ми я върнеш с предишната сила и ето, че го направи днес. Благодаря ти с цялото си сърце за това."
Душата ми сякаш се издигаше. Носеше се все по-нагоре и по-нагоре в облачното небе, вятърът гонеше косата и. Достигна облаците, а после се понесе над тях, огряна от слънчевите лъчи.
Загубих представа за действията си.
Докоснах ръката на момичето до мен и то се стресна. Свали слушалките си, а аз казах:
"Той знае."
"Знам."
"Но си забравила, че над всички облаци сияят слънчеви лъчи и че всяка врата има две страни."
"Във всяка стая можеш да влезеш, но можеш и да излезеш."-допълни тя.
"Да."
"Аз влязох, защото... защото трябваше да намеря нещо. Урок."
"Да, а сега е време да излизаш, защото замъкът има още много стаи."
"А накрая всички се озоваваме в градината."
"Кой знае дали има нещо извън нея? Дори Той не е сигурен."
"Така е."
Тя погледна отново през прозореца и каза:
"Следващата спирка е моята."
"Май няма да се срещнем повече."
"Може би да. Но ти ще си друга."
"Не, сега съм друга. Тогава ще съм аз."
"Истина. Дано си допаднем."
"Дано."

Бавно или бързо?

Тъкмо прочетох един разказ (цък) и се замислих за смъртта. Бях започнала да пиша коментар в блога, но осъзнах, че ще отнеме прекалено много място, защото мисълта ми не успя да се концентрира върху произведението, а се отнесе към мои си убеждения.
Ето ги и тях:
Хората се страхуват не от самата смърт, а от неизвестното. В самият разказ се казва, че "се смята за прекалено жестоко човек да живее в страх от идването на този момент", но аз не мисля така. Знанието по-скоро би успокоило. Ако знаеш, че ти предстои скорошна смърт, можеш да изживееш максимумът от онова, за което винаги си мечтал. А ако имаш време, можеш да го уползотвориш по друг начин. Затова и хората, болни от неизлечими болести, имат невероятната възможност да използват живота си пълноценно. Останалите живеят "за утре": "да спестим пари за другата година, тогава ще отидем на почивка"; "от утре почвам да тренирам усилено"! Хората и от двата примера никога не правят нито едното, нито другото.
И понеже аз не си спомням кога съм била "като хората" и в този случай съм изключение. Не се страхувам от неизвестното. В мен блуждае малко пламъче вяра, че има нещо "след това" и то потушава мисли от типа "ами ако не?". Но и аз се страхувам, това е сигурно. Страх ме е от болката, която ще изпитам, когато умра. Страх ме е, че може да усетя ножът, прорязващ плътта ми или куршумът, навлизащ в главата ми. Или може би спирането на сърцето ми, болката при последното свиване, онази четвърт секунда осъзнаване на смъртта, изпълнена не със спокойна смърт, а с нажежени до бяло ножове... От това ме е страх. Не ме е страх от самотата на стареца, който умира в къщурката си, нито от съжалението за пропуснатия живот на девойката, която страда от тумор. Страх ме е от всичко, през което трябва да мине последната за да изживее още няколко жалки месеца, изпълнени с болка и желание смъртта да настъпи по-бързо, докато всички наоколо се суетят в опита си да я отдалечат във времето.
Тоест мен ме е страх от пътя към истината, а не от самата истина.

Отново за Нея, всевластната

Защо самотата убива? Защо унищожава човека по така бавен и жесток начин? Защо отнема всички чувства, оставяйки празнота, която няма с какво да запълним? Защо имаме нужда от хора, понякога от който и да е? Защо ни наранява, без някой да ни е наранил истински? Защо не ни оставя нищо, за което да се хванем, в което да вярваме? Защо влиза толкова дълбоко в мислите ни, че вече не я забелязваме? И, което е най-жестоко, защо се появява дори когато сме заобиколени от безброй много хора? Защо въобще трябва да я има? Нима сред всички хора, които срещаме всеки ден, няма нито един, който да я премахне от сърцата ни? Защо са ни нужни точно определен вид хора?
Не знам. Дотук отговарях на въпросите си, давах свои обяснения за истините в живота. Тук не мога да кажа нищо. Нямам си и най-малка представа. "Geen flauw idee", както казват тук. Нищичко. Е, признавам си, сигурно ако се понапъна ще измисля нещо. Обаче... понякога я усещам като нож, който някой забива дълбоко, после измъква, за да забие отново. И отново. И така докато не дойде вдъхновението, истината, приятелите, сигурно и любовта...