"Здравейте, Йоана!
Ще ми се да можех да не ви се представям, но ако не го направя сгурно просто ще захвърлите писмото и никога няма да прочетете това, което искам да ви кажа. Няма да казвам името си,
ще кажа само, че в момента се намирам в затвора, излежавам присъда за убийство. Няма да ви занимавам с моето минало, искам да ви кажа нещо за вашето бъдеще.
Вие ще ходите отново. Аз съм вярващ и се моля откакто чух историята ви всеки ден за вас. И снощи Бог се яви в съня ми. Седеше, без да казва и дума, на инвалиден стол. След това се изправи, усмихна се и усмивката му бе също като вашата. Вярвам, не, знам, че ще проходите. Убеден съм, че Господ ще се огрижи за вас. Сигурно сте чувала, че той взема и дава. Никога само едното. Сега е време да ви бъде дадено, защото сте приела загубата с вдигната глава. Не губете вяра, борете се. Всеки ден ще се моля за вас, въпреки че молитвите на един убиец едва ли са от значение.
Нека Бог е с вас, нека любовта никога не ви оставя, а вярата винаги да ви помага.
Опитайте да не се загубите в страдание, защото щом досега не сте, значи можете да продължите напред!"
Тя отпусна ръката с писмото на коленете си. Погледът и бе вперен през прозореца, но тя не виждаше нищо. Постоя така известно време, след това сгъна внимателно писмото, пъхна го обратно в плика и го сложи в кутията, която стоеше на пода в гардероба. След това се преоблече, нещо, което от години представляваше трудност за нея, в най-хубавите си дрехи, и излезе.
На две пресечки от дома и се намираше малка църква. Тя влезе в нея и запали свещ.
На излизане от църквата свещеникът я спря.
- Нека Бог ви закриля, госпожице-каза.
- И вас, отче!
- Молете се да оздравеете, и аз ще се моля за вас. Вярвам, че ще стане!
- Не, отче, аз не се молих за себе си. Молих се за един човек, който е пристъпил Божа заповед, но се е разкаял. Помолете се и вие за него, не за мен.
- Никой не заслужава колкото вас, още по-малко такъв човек - каза свещеникът. - За вас ще се моля.
- Вашата молитва не ми е нужна, отче, защото вие сте грешник. Човеку не е дадено да съди, това е привилегия на Господ. Но човекът може да прощава, няма наужда да чака от Него.
След това тя забърза право по пътя, който щеше да я отведе до още по-прекрасен живот от онова преди, за която тя мечтаеше...
Този разказ се роди в главата ми след като прочтох историята на една жена, която не се предава. Всъщност писмото действително съществува, но не в този вид. Просто е невероятно как някои хора създават нещо като магнитно поле около себе си, което привлича други хора и и не им дава да се измъкнат. Като овцете и овчарят. И е много важно съществуването както на овце, така и на овчари. Кой знае защо всички много искат да са второто, докато всъщност повечето са първото...
12.1.08
Истории
"Just because I told you my story does not invite you to be a part of it."
Мисля, че досега не съм писала публикация, която има за тема цитат, с който не съм съгласна. Но пък за всяко нещо си има първи път.
Ние, хората, сме социални животни (и не, не си противореча. да кажа че хората са животни е все едно да кажа, че жабите са животни. Така си е, нали?) и имаме нужда от други хора, за да живеем пълноценно. Дори когато такива наоколо няма (както в случаите с деца, отгледани от вълци) ние винаги намираме алтернатива. Без социална среда е невъзможно да съществуваме.
За какво ни е това обаче? Какъв е смисълът?
Хората имат нужда да разказват. Понеже имаме такива големи и сложни мозъци, които ни дават възможност да запомняме света около нас, но пречупен през нашето лично усещане за него, ние мислим постоянно. А всеки знае, че колкото повече мислиш по един проблем, толкова по-необясним изглежда и толкова по-трудно намираш решение. Но пък и всеки е изпитал сам за себе си единственото възможно решение: да споделиш проблема с някого. И така, ние имаме история, защото можем да помним, но това не е просто дар. Това е задължение-да разказваш историята отново и отново, на различни хора. По този начин променяш тяхната собствена и им даваш шанс да не направят твоите грешки.
И за пореден път ще завърша със съвет: дайте шанс на хората да изживеят своята история, а не да повтарят тази на другите. Разказвайте, както за себе си, така и каквото сте чули за другите. Да създадем верига от циркулираща истина, житейски опит, който да предаваме един на друг. Но никога, никога не лъжете. Не променяйте историите. Давайте своята гледна точка, но не ги променяйте и допълвайте, защото така се губи истината и се раждат прословутите "градски легенди". А това е лишено от смисъл, или поне се губи първоначалният, най-важният и остава рамка, в която обаче не стои прекрасната картина, а някаква жалка пародия, не струваща и 1/10 от стойността на оригинала.
Смятам, че писах доста слабо днес, но пък темата заслужава да се напише дори слабо. Дори много слабо, бих казала.
Мисля, че досега не съм писала публикация, която има за тема цитат, с който не съм съгласна. Но пък за всяко нещо си има първи път.
Ние, хората, сме социални животни (и не, не си противореча. да кажа че хората са животни е все едно да кажа, че жабите са животни. Така си е, нали?) и имаме нужда от други хора, за да живеем пълноценно. Дори когато такива наоколо няма (както в случаите с деца, отгледани от вълци) ние винаги намираме алтернатива. Без социална среда е невъзможно да съществуваме.
За какво ни е това обаче? Какъв е смисълът?
Хората имат нужда да разказват. Понеже имаме такива големи и сложни мозъци, които ни дават възможност да запомняме света около нас, но пречупен през нашето лично усещане за него, ние мислим постоянно. А всеки знае, че колкото повече мислиш по един проблем, толкова по-необясним изглежда и толкова по-трудно намираш решение. Но пък и всеки е изпитал сам за себе си единственото възможно решение: да споделиш проблема с някого. И така, ние имаме история, защото можем да помним, но това не е просто дар. Това е задължение-да разказваш историята отново и отново, на различни хора. По този начин променяш тяхната собствена и им даваш шанс да не направят твоите грешки.
И за пореден път ще завърша със съвет: дайте шанс на хората да изживеят своята история, а не да повтарят тази на другите. Разказвайте, както за себе си, така и каквото сте чули за другите. Да създадем верига от циркулираща истина, житейски опит, който да предаваме един на друг. Но никога, никога не лъжете. Не променяйте историите. Давайте своята гледна точка, но не ги променяйте и допълвайте, защото така се губи истината и се раждат прословутите "градски легенди". А това е лишено от смисъл, или поне се губи първоначалният, най-важният и остава рамка, в която обаче не стои прекрасната картина, а някаква жалка пародия, не струваща и 1/10 от стойността на оригинала.
Смятам, че писах доста слабо днес, но пък темата заслужава да се напише дори слабо. Дори много слабо, бих казала.
Smile...
"Smile. It makes people wonder wat are you thinking about."
Така си е. Жалко, че напоследък все попадам на мисли, които нямат никаква нужда от коментар...
Мога единствено да дам съвет: усмихвайте се, защото горното е вярно. А още по-добре: смейте се с цяло гърло - не само че ще се питат защо, но и ще се присъединят поне с усмивка (;
Така си е. Жалко, че напоследък все попадам на мисли, които нямат никаква нужда от коментар...
Мога единствено да дам съвет: усмихвайте се, защото горното е вярно. А още по-добре: смейте се с цяло гърло - не само че ще се питат защо, но и ще се присъединят поне с усмивка (;
5.1.08
Жестокост и наказание
Thinking you're the worst person in the world is no different than thinking you're the best. It's giving yourself a place in the world you haven't earned.
Какъвто и коментар да поставя, каквито и мисли и примери да дам, няма да променя ничие мнение по този въпрос. Това е вид наказание, което всеки прилага спрямо себе си, понякога и спрямо околните. Ако има Бог, то той наистина е много жесток и несправедлив. Но това отношение на хората към себе си подсказва, че такъв няма, защото Той теоретично е добър и справедлив, а то не е нито едното, нито другото.
Единственото, което мога да добавя, е: не се самонаказвайте, дайте тази възможност на другите!
Какъвто и коментар да поставя, каквито и мисли и примери да дам, няма да променя ничие мнение по този въпрос. Това е вид наказание, което всеки прилага спрямо себе си, понякога и спрямо околните. Ако има Бог, то той наистина е много жесток и несправедлив. Но това отношение на хората към себе си подсказва, че такъв няма, защото Той теоретично е добър и справедлив, а то не е нито едното, нито другото.
Единственото, което мога да добавя, е: не се самонаказвайте, дайте тази възможност на другите!
4.1.08
Наследството VIта част
Човекът отпусна ръка. Наложи си да се успокои. Имаше нужа от време, затова започна да оглежда отсечената си китка. Кървенето бе намаляло, но раната изглеждаше ужасно. Той избра едно бяло крайче на вече окървавения парцал и го притисна към нея. Стисна зъби, за да не изпищи от болка.
- Аз съм глупак - каза.
- Брей, все пак откри истината. Казват, че е по-добре късно отколкото никога, но аз лично смятам, че рано винаги е най-добре.
- Напротив. Аз смятам така. Ти не мислиш. Може да си по-умен от мен, но не можеш да мислиш.
Двойникът му се ядоса. Морт видя това и вътрешно подскочи от радост. Въпреки това не издаде с нищо този факт, защото притискаше парцала с все сила към раната си. На лицето му се изписваше единствено измъчено изражение.
- Ти си по-голям глупак и от мен - продължи. - Прекарал си тук цяла вечност, излизал си с чужда самоличност, но никога не си намирал начин да се измъкнеш завинаги, защото когато си излизал си бил някой друг.
- Не, винаги съм бил аз. Но онези... вещици ме проклеха жестоко...
- Така е, значи са били по-умни от теб - прекъсна го Морт. Това беше удар в целта. Съществото изглеждаше така, сякаш го бе зашлевил.
- НЕ! - извика. - Те бяха сбирщина... крави, която убиваше просто така!
- Кравите не убиват. Пък и щом не са били по-умни от теб, тогава защо цяла вечност не можеш да избягаш от тях? Та те от векове са мъртви, а ти все още си в капан на думите им... По-слаб си дори от ехото, какво остава за самите думи, за самите жени. Ти си нищожество.
Двойникът вече бе излязъл от кожата си, започна да заплашва Морт, че ще го убие, бе вдигнал ножа над главата му и изглеждаше така, сякаш наистина ще нанесе решаващия удар. Но не го правеше.
- Няма да ме убиеш. Знаеш, че говоря истината. Убиеш ли ме, никога няма да избягаш от думите ми. Също както с тези на вещиците. Ти всъщност си почти мъртъв. Обзалагам се, че проклятието включва спасение единствено ако намериш начин да се самоубиеш, защото никой не може да те убие.
-Не, ти... ти лъжеш...
Но ръцете му трепереха. Морт вдигна глава към него. Досега бе гледал раната си, затова не бе видял как се бе променил.
Изглеждаше с петдесет години по-стар. Кожата по лицето му бе сякаш с два размера по-голяма. Раната на врата му бе все така червена и караше лицето му да изглежда като маска. Имаше съвсем малко коса, бяла като сняг.
- Ти умираш. Гневът ми те убива. Не си чувствал нищо от векове и сега този гняв те прорязва отвътре. Омразата към самия теб и към мен те унищожава. Припомняш си най-сетне какво е да си човек. Ето за това си мечтал толкова време, доволен ли си сега?
Съществото сякаш се смаляваше, докато всъщност се прегърбваше от закъсняла старост. Когато и блясъкът на омраза в очите му се стопи, то падна на пода. Сега вече не изглеждаше като Мортимър, а като двайсетгодишен младеж. Очите му бяха отворени и в тях се четеше нещо съвсем различно от досега - смъртен страх. Той действително е щял да го убие, ако вещиците не го бяха прокълнали преди това, помисли си Морт. Стана и напусна мазето. Повече никога не стъпи в къщата. Все пак наистина бе прекарал цял ден и цяла нощ в мазето, така че въпреки невероятното си отвращение, адвокатът трябваше да му даде документите за наследството.
* * *
- Значи го е било страх, така ли, дядо?
Десетгодишното момиченце се радваше така, все едно бе получило близалка.
- О, миличка, както вече казах, трепереше като листо на вятъра, направо не знаеше къде е от страх.
- И защо? Нали е мъж? - Бащата, който скачаше до небето от ужас като види паяк, бе разяснил на дъщеря си разликата между мъжете и жените.
- Защото... Защото съществото някога е било човек. Хората могат да бъдат далеч по-ужасни от което и да е чудовище - каза мъжът. - Никога не го забравяй, скъпа, и бъди много внимателна.
- А ти откъде знаеш какво е станало, дядо?
- Аз... бях там... -заекна възрастният човек.
След известен размисъл момиченцето каза:
- Ти си бил той, нали, дядо? Нищо, че името не е същото, ти си бил Мортимър, нали? Нали, дядо?
Мъжът погледна ръката си. Липсваше от китката нататък. Не каза нищо. В този момент в стаята влезе красива червенокоса жена.
- Татко, да не би пак да и разказваш онази история? - попита сърдито. - Престани да я плашиш, моля те, после аз ще трябва да я приспивам.
- Аз ще я приспя тази вечер - обеща той.
- Все пак не я разказвай. Тя е просто измислена история, миличка, няма нищо страшно - допълни, говорейки на дъщеря си, но погледът и бе вперен във възрастния човек.
- Но мен не ме е страх! - извика радоснтно хлапето.
- Да, разбира се... - промърмори мъжът. - Просто измислена история...
Погледът му обаче казваше друго. Казваше, че никога пред нищо не се е спирал и че няма да се спре точно в този случай...
- Аз съм глупак - каза.
- Брей, все пак откри истината. Казват, че е по-добре късно отколкото никога, но аз лично смятам, че рано винаги е най-добре.
- Напротив. Аз смятам така. Ти не мислиш. Може да си по-умен от мен, но не можеш да мислиш.
Двойникът му се ядоса. Морт видя това и вътрешно подскочи от радост. Въпреки това не издаде с нищо този факт, защото притискаше парцала с все сила към раната си. На лицето му се изписваше единствено измъчено изражение.
- Ти си по-голям глупак и от мен - продължи. - Прекарал си тук цяла вечност, излизал си с чужда самоличност, но никога не си намирал начин да се измъкнеш завинаги, защото когато си излизал си бил някой друг.
- Не, винаги съм бил аз. Но онези... вещици ме проклеха жестоко...
- Така е, значи са били по-умни от теб - прекъсна го Морт. Това беше удар в целта. Съществото изглеждаше така, сякаш го бе зашлевил.
- НЕ! - извика. - Те бяха сбирщина... крави, която убиваше просто така!
- Кравите не убиват. Пък и щом не са били по-умни от теб, тогава защо цяла вечност не можеш да избягаш от тях? Та те от векове са мъртви, а ти все още си в капан на думите им... По-слаб си дори от ехото, какво остава за самите думи, за самите жени. Ти си нищожество.
Двойникът вече бе излязъл от кожата си, започна да заплашва Морт, че ще го убие, бе вдигнал ножа над главата му и изглеждаше така, сякаш наистина ще нанесе решаващия удар. Но не го правеше.
- Няма да ме убиеш. Знаеш, че говоря истината. Убиеш ли ме, никога няма да избягаш от думите ми. Също както с тези на вещиците. Ти всъщност си почти мъртъв. Обзалагам се, че проклятието включва спасение единствено ако намериш начин да се самоубиеш, защото никой не може да те убие.
-Не, ти... ти лъжеш...
Но ръцете му трепереха. Морт вдигна глава към него. Досега бе гледал раната си, затова не бе видял как се бе променил.
Изглеждаше с петдесет години по-стар. Кожата по лицето му бе сякаш с два размера по-голяма. Раната на врата му бе все така червена и караше лицето му да изглежда като маска. Имаше съвсем малко коса, бяла като сняг.
- Ти умираш. Гневът ми те убива. Не си чувствал нищо от векове и сега този гняв те прорязва отвътре. Омразата към самия теб и към мен те унищожава. Припомняш си най-сетне какво е да си човек. Ето за това си мечтал толкова време, доволен ли си сега?
Съществото сякаш се смаляваше, докато всъщност се прегърбваше от закъсняла старост. Когато и блясъкът на омраза в очите му се стопи, то падна на пода. Сега вече не изглеждаше като Мортимър, а като двайсетгодишен младеж. Очите му бяха отворени и в тях се четеше нещо съвсем различно от досега - смъртен страх. Той действително е щял да го убие, ако вещиците не го бяха прокълнали преди това, помисли си Морт. Стана и напусна мазето. Повече никога не стъпи в къщата. Все пак наистина бе прекарал цял ден и цяла нощ в мазето, така че въпреки невероятното си отвращение, адвокатът трябваше да му даде документите за наследството.
* * *
- Значи го е било страх, така ли, дядо?
Десетгодишното момиченце се радваше така, все едно бе получило близалка.
- О, миличка, както вече казах, трепереше като листо на вятъра, направо не знаеше къде е от страх.
- И защо? Нали е мъж? - Бащата, който скачаше до небето от ужас като види паяк, бе разяснил на дъщеря си разликата между мъжете и жените.
- Защото... Защото съществото някога е било човек. Хората могат да бъдат далеч по-ужасни от което и да е чудовище - каза мъжът. - Никога не го забравяй, скъпа, и бъди много внимателна.
- А ти откъде знаеш какво е станало, дядо?
- Аз... бях там... -заекна възрастният човек.
След известен размисъл момиченцето каза:
- Ти си бил той, нали, дядо? Нищо, че името не е същото, ти си бил Мортимър, нали? Нали, дядо?
Мъжът погледна ръката си. Липсваше от китката нататък. Не каза нищо. В този момент в стаята влезе красива червенокоса жена.
- Татко, да не би пак да и разказваш онази история? - попита сърдито. - Престани да я плашиш, моля те, после аз ще трябва да я приспивам.
- Аз ще я приспя тази вечер - обеща той.
- Все пак не я разказвай. Тя е просто измислена история, миличка, няма нищо страшно - допълни, говорейки на дъщеря си, но погледът и бе вперен във възрастния човек.
- Но мен не ме е страх! - извика радоснтно хлапето.
- Да, разбира се... - промърмори мъжът. - Просто измислена история...
Погледът му обаче казваше друго. Казваше, че никога пред нищо не се е спирал и че няма да се спре точно в този случай...
Наследството Vта част
-Не се надявай, - каза двойникът, - знам какво си мислиш. Но предлагам да се разберем още отначало, че аз съм ти, но много по-умен.
Гласът бе напълно неотличим от този на Морт, освен за особено добре тренирано ухо. То би доловило някакво превъзходство у него, макар и без да заподозре, че идва от нечии други гласни струни. Жестовете на съществото също бяха неотличими от тези на Мортимър, единствено погледът говореше друго. Очите на двойникът се смееха, но бяха изпълнени с омраза и отвращение от света. Същото се отнасяше за тези на оригинала, но в тях се долавяше и абсолютната решеност да заличи всичко, което посмее да се изпречи на пътя му. Не че го бе направил, но пък много му се искаше.
Морт проговори. Гласът му трепереше:
- Е? Кой си ти? И защо, по дяволите, си ми откраднал грозната физиономия?
Съществото се подсмихна точно така, както би се подсмихнал и самият Морт на подобна шега, ако не се смръзваше от страх.
- Добре. Както казах, аз съм ти... Поне в момента - допълни. - Не винаги съм бил същия, само от момента, в който влезе в това мазе, а след това имаше и наглостта да заспиш тук. Това е моето царство, докато някой глупак не благоволи да го разшири... и някой ден да ми даде света.
- Какво общо имам аз?
- Подходящ си за ролята - сви рамене съществото.
- Ако намекваш, че съм глупак, ще се погрижа да съжаляваш - отсече Морт. Мразеше да го обиждат. Страхът му изведнъж се изпари, заместен с гняв. - Казвай какво искаш.
- Пространство. Самоличност. Твоите, разбира се.
- Моето пространство не ти е притрябвало, щом си живял в място като това. Моята самоличност пък е по-нищожна и от тази на мравка, така че по-добре не си я избирай.
- Знам. Знам всичко, което и ти знаеш, мисля така, както ти би мислил, но имам и свои мисли и желания. Като това да те убия.
Съществото извади нож. Беше дълъг и много, много остър.
- От къде да започна? - попита.
- Виждам, че си започнал със себе си - отвърна Мортимър.
- Това... върви с проклятието...
- И какво е то? Да си грозен като мен, беден като мен и жалък като... е, като себе си, защото едва ли има нещо по-зле от теб...
Двойникът се ядоса, което силно зарадва Морт. За жалост другият видя радостта в очите му, вбеси се още повече и грабна лявата му ръка. С едно движение отсече китката и я хвърли зад себе си. Морт изпищя.
- Ето, - каза съществото и му подхвърли нещо. Беше чисто бял парцал, който Морт не бе виждал досега в мазето. - Притисни го към раната. Не ми се ще да умреш докато си приказваме.
Морт го послуша.
- И за какво проклятие става дума? - попита.
- Преди много векове, когато имаше истински вещици, аз тайно присъствах на един събор. Исках да убия вещиците, защото те кълняха хората несправедливо. Това обаче е непристъпна зона за един мъж и когато ме откриха, решиха да ме накажат. Жестокостта им не знаеше граници. Проклеха ме да не напусна околността, да нямам собствена форма и да не съществувам действително, докато някой не намери начин да ме убие. На една от тях това не стигна. Тя допълни да приемам чужда форма и да умирам заедно със собственика. Винаги да нося отпечатъците на смъртта, която искам да сполети другите.
- Значи си бил човек? - попита Мортимър.
- Точно така, колкото и да е невероятно.
- А какво ме чака мен и защо аз?
- Лигав въпрос, поне втората част. Ти ще умреш. Но преди това ще живееш тук, в това мазе, толкова време, колкото е възможно. За жалост мястото състарява безкрайно бързо, затова скоро ще имам нужда от нова жертва...
- Значи ще заемеш мястото ми? Не ти завиждам - рече Морт.
- Защото си глупак.
Морт отново се вбеси, посегна да вземе ножа от ръката на другия, но се поколеба. Трябваше да намери начин да го убие, но не се сещаше друг, освен да се самоубие. Не смяташе обаче да прави подобно нещо. Знаеше, че да го наръга с ножа е все едно да подпише собствената си смъртна присъда. Съществото просто щеше да си намери друга жертва. Как тогава?
Гласът бе напълно неотличим от този на Морт, освен за особено добре тренирано ухо. То би доловило някакво превъзходство у него, макар и без да заподозре, че идва от нечии други гласни струни. Жестовете на съществото също бяха неотличими от тези на Мортимър, единствено погледът говореше друго. Очите на двойникът се смееха, но бяха изпълнени с омраза и отвращение от света. Същото се отнасяше за тези на оригинала, но в тях се долавяше и абсолютната решеност да заличи всичко, което посмее да се изпречи на пътя му. Не че го бе направил, но пък много му се искаше.
Морт проговори. Гласът му трепереше:
- Е? Кой си ти? И защо, по дяволите, си ми откраднал грозната физиономия?
Съществото се подсмихна точно така, както би се подсмихнал и самият Морт на подобна шега, ако не се смръзваше от страх.
- Добре. Както казах, аз съм ти... Поне в момента - допълни. - Не винаги съм бил същия, само от момента, в който влезе в това мазе, а след това имаше и наглостта да заспиш тук. Това е моето царство, докато някой глупак не благоволи да го разшири... и някой ден да ми даде света.
- Какво общо имам аз?
- Подходящ си за ролята - сви рамене съществото.
- Ако намекваш, че съм глупак, ще се погрижа да съжаляваш - отсече Морт. Мразеше да го обиждат. Страхът му изведнъж се изпари, заместен с гняв. - Казвай какво искаш.
- Пространство. Самоличност. Твоите, разбира се.
- Моето пространство не ти е притрябвало, щом си живял в място като това. Моята самоличност пък е по-нищожна и от тази на мравка, така че по-добре не си я избирай.
- Знам. Знам всичко, което и ти знаеш, мисля така, както ти би мислил, но имам и свои мисли и желания. Като това да те убия.
Съществото извади нож. Беше дълъг и много, много остър.
- От къде да започна? - попита.
- Виждам, че си започнал със себе си - отвърна Мортимър.
- Това... върви с проклятието...
- И какво е то? Да си грозен като мен, беден като мен и жалък като... е, като себе си, защото едва ли има нещо по-зле от теб...
Двойникът се ядоса, което силно зарадва Морт. За жалост другият видя радостта в очите му, вбеси се още повече и грабна лявата му ръка. С едно движение отсече китката и я хвърли зад себе си. Морт изпищя.
- Ето, - каза съществото и му подхвърли нещо. Беше чисто бял парцал, който Морт не бе виждал досега в мазето. - Притисни го към раната. Не ми се ще да умреш докато си приказваме.
Морт го послуша.
- И за какво проклятие става дума? - попита.
- Преди много векове, когато имаше истински вещици, аз тайно присъствах на един събор. Исках да убия вещиците, защото те кълняха хората несправедливо. Това обаче е непристъпна зона за един мъж и когато ме откриха, решиха да ме накажат. Жестокостта им не знаеше граници. Проклеха ме да не напусна околността, да нямам собствена форма и да не съществувам действително, докато някой не намери начин да ме убие. На една от тях това не стигна. Тя допълни да приемам чужда форма и да умирам заедно със собственика. Винаги да нося отпечатъците на смъртта, която искам да сполети другите.
- Значи си бил човек? - попита Мортимър.
- Точно така, колкото и да е невероятно.
- А какво ме чака мен и защо аз?
- Лигав въпрос, поне втората част. Ти ще умреш. Но преди това ще живееш тук, в това мазе, толкова време, колкото е възможно. За жалост мястото състарява безкрайно бързо, затова скоро ще имам нужда от нова жертва...
- Значи ще заемеш мястото ми? Не ти завиждам - рече Морт.
- Защото си глупак.
Морт отново се вбеси, посегна да вземе ножа от ръката на другия, но се поколеба. Трябваше да намери начин да го убие, но не се сещаше друг, освен да се самоубие. Не смяташе обаче да прави подобно нещо. Знаеше, че да го наръга с ножа е все едно да подпише собствената си смъртна присъда. Съществото просто щеше да си намери друга жертва. Как тогава?
2.1.08
Наследството IVта част
Мъжът прекара цялия ден в разглеждане на мазето, превърнато в кабинет от предишния си собственик. Установи, че всички книги в библиотеката се отнасят до правни закони и случаи от миналото, че в бюрото има документи от няколко явно незавършени случая и едно чекмедже, което не се отваря по никакъв начин. Откри дрехи в шкафа, а между тях бе скрито любовно писмо. "Странно място да скриеш подобно нещо при наличието на всички тези книги, които са преди всичко скучни...", помисли си Мортимър. "Но пък кой ли съм аз да съдя човека?!"
Пропусна дори да яде, докато стомахът не му напомни. След това и друга естестена нужда го подсети и той случайно си спомни, че на една стълбищна площадка имаше врата.
"Човек с такова мазе едва ли изминава целият път до банята", реши Морт и влезе. Наистина беше тоалетна, при това разкошна. Кранът над мивката, както и бутонът, с който се пуска водата, бяха златни или поне позлатени. Огледалото имаше разкошна сребърна рамка, изкована преди няколко века, както установи той след кратък оглед. По мивката нямаше нито една драскотина, въпреки че бе доста стара. Плочките бяха бели и излъскани до блясък, ако не броим тези на пода (те бяха покрити с дебел слой прах и червено килимче). Имаше дори сапун и тоалетна хартия, която обаче поначало бе фина и се разпадаше от старост.
Вече беше късно вечерта, когато Морт спря да рови в старите документи. Реши, че е време да си ляга, защото смяташе да прекара следващия ден в приятно пилеене на пари. Избра си едно място на пода точно до библиотеката, пъхна се в спалния чувал и издърпа щепсела на лампата на бюрото. Малко след това из мазето се разнесе похъркване.
Никакъв друг звук не нарушаваше нощната тишина. Къщата бе на спокойно място насред полета, далеч от пътя, затова не се чуваха шумовете на автомобилите. Най-близката сграда пък беше конюшня на повече от половин километър.
* * *
Морт се обърна в съня си и ръката му се опря в нещо. Той се опита да го избута, все още сънен, но не успя. Събуди се напълно. Видя, че нещото прилича на крак. Проследи нагоре и установи, че е свързано с тяло. На пръв поглед съвсем нормално тяло, с правилният брой крайници и всичко останало. Единственият проблем бе, че беше облечено досущ като него самия, а той успя да разпознае собственото си лице дори при липсата на светлина. Извика и се дръпна назад, но гърбът му се опря в библиотеката. Човекът пред него се изсмя. "Същият смях", помисли си Мортимър. През това време другият включи главната лампа и светлината от многобройните крушки освети мазето...
... Което вече не беше същото. Имаше го прекрасният килим, но сега изглеждаше точно както и цялата къща - стар, опърпан и разпадащ се. Бюрото също си беше на мястото, но дървото бе изподрано и изпочупено на места. Единствено библиотеката си стоеше неокътната, само леко миришеща на мухъл.
Морт обаче хвърли само бегъл поглед на интериора. Смяташе, че има къде по-важни неща за разглеждане в момента. Като... човекът пред него. Поне изглеждаше като човек. Защото на светлината лицето бе същото като неговото собствено. Единствената разлика бе, че бе бледо и сивкаво, а по шията се виждаше кървава линия. Също и по китките. Мортимър реши, че същото се отнася и до краката. Също така реши, че глупавите красъци и писъци няма да му помогнат в случая и че е по-добре да говори с нещото, да му отвлече вниманието, докато бааавно се премества към стълбището...
Пропусна дори да яде, докато стомахът не му напомни. След това и друга естестена нужда го подсети и той случайно си спомни, че на една стълбищна площадка имаше врата.
"Човек с такова мазе едва ли изминава целият път до банята", реши Морт и влезе. Наистина беше тоалетна, при това разкошна. Кранът над мивката, както и бутонът, с който се пуска водата, бяха златни или поне позлатени. Огледалото имаше разкошна сребърна рамка, изкована преди няколко века, както установи той след кратък оглед. По мивката нямаше нито една драскотина, въпреки че бе доста стара. Плочките бяха бели и излъскани до блясък, ако не броим тези на пода (те бяха покрити с дебел слой прах и червено килимче). Имаше дори сапун и тоалетна хартия, която обаче поначало бе фина и се разпадаше от старост.
Вече беше късно вечерта, когато Морт спря да рови в старите документи. Реши, че е време да си ляга, защото смяташе да прекара следващия ден в приятно пилеене на пари. Избра си едно място на пода точно до библиотеката, пъхна се в спалния чувал и издърпа щепсела на лампата на бюрото. Малко след това из мазето се разнесе похъркване.
Никакъв друг звук не нарушаваше нощната тишина. Къщата бе на спокойно място насред полета, далеч от пътя, затова не се чуваха шумовете на автомобилите. Най-близката сграда пък беше конюшня на повече от половин километър.
* * *
Морт се обърна в съня си и ръката му се опря в нещо. Той се опита да го избута, все още сънен, но не успя. Събуди се напълно. Видя, че нещото прилича на крак. Проследи нагоре и установи, че е свързано с тяло. На пръв поглед съвсем нормално тяло, с правилният брой крайници и всичко останало. Единственият проблем бе, че беше облечено досущ като него самия, а той успя да разпознае собственото си лице дори при липсата на светлина. Извика и се дръпна назад, но гърбът му се опря в библиотеката. Човекът пред него се изсмя. "Същият смях", помисли си Мортимър. През това време другият включи главната лампа и светлината от многобройните крушки освети мазето...
... Което вече не беше същото. Имаше го прекрасният килим, но сега изглеждаше точно както и цялата къща - стар, опърпан и разпадащ се. Бюрото също си беше на мястото, но дървото бе изподрано и изпочупено на места. Единствено библиотеката си стоеше неокътната, само леко миришеща на мухъл.
Морт обаче хвърли само бегъл поглед на интериора. Смяташе, че има къде по-важни неща за разглеждане в момента. Като... човекът пред него. Поне изглеждаше като човек. Защото на светлината лицето бе същото като неговото собствено. Единствената разлика бе, че бе бледо и сивкаво, а по шията се виждаше кървава линия. Също и по китките. Мортимър реши, че същото се отнася и до краката. Също така реши, че глупавите красъци и писъци няма да му помогнат в случая и че е по-добре да говори с нещото, да му отвлече вниманието, докато бааавно се премества към стълбището...
Абонамент за:
Публикации (Atom)