"I think what my problem was I was running from what I was afraid of. Don't do that. Just surrender and... do it"
Страхът е оръжие, насочено към този, който го изпитва. Той парализира, отнема всички възможности за защита и спокойно би могъл да бъде смъртоносен. Човек става като заек на пътя пред фаровете на камион в тъмна нощ.
Но страхът може да бъде превърнат в сила. Да се изправиш въпреки всичко пред това, което те побърква и не ти дава мир, това е трудно. Но колкото повече опитваш, колкото повече постигаш, толкова по-силен ставаш и толкова по-малко стават нещата, от които се страхуваш. Застани лице в лице с най-ужасяващото за теб нещо. Направиш ли го, няма да се страхуваш и от по-обикновените, ежедневни неща. Очите на страха са големи, но пък човешкото сърце не знае граници.
28.12.07
Религия и вяра
"When you gave me the "Thora" and I read those words, it hit me. This is e genius way of attacking adulthoed. In this scroll... There are no easy answers in here. It's basically a book of questions. Something, that keeps us searching for a way to make sence in this mess. And there is no guarantee, that there will be answers."
Едва ли бих могла да обобщя по-добре истинската същност на религиозните книги и религиите въобще. Тези неща дават отговор единствено на онези, които не са склонни да търсят своя път, които се уповават на чуждия опит по начин, който може да бъде дори опасен. Вярата в Бог, ако я има, трябва да е непоколебима. Но вярата в свещените книги и ритуали може и трябва винаги да бъде поставяна под съмнение. В противен случай едно от най-важните качества, дадени от Бог на човека, любопитството, се изпраща на заден план. А нима Той би ни дарил нещо, ако не иска да го изплзваме? Нима търсенето на отговори е грях? Така поне твърдят "лидерите" на всички религии, онези, на които вярващите се уповават. Онези, които уж имат верните отговори. Същите, които разполагат с повече власт от който и да е държавен глава.
Това е религията сама по себе си. Пророците са били просто хора, които са търсили своите отговори и са ги намерили във вярата във Всевищния. Последователите им са други, повярвали в тяхната истина. Това е основата на религията. След това обаче интелигентни хора са достигнали до извода, че чрез вярата могат да контролират хората. И това действително е така. Така се е появила днешната църква (с различно наименование в различните религии, но със същата функция). Тя е нищо повече от власт. В ръцете на хора. Докато всъщност същите тези хора проповядват, че единствено Бог има власт. Лицемерие? Не, защото те си вярват. Поне в днешно време...
Онези, които сами търсят отговори, намират още повече въпроси в свещените книги. Това обаче не е загуба, защото дори да не получат отговор на всичките си въпроси, рано или късно откриват смисъла на живота. И независимо кога им се случва това, било на двайсет или осемдесет, всички те твърдят, че търсенето си е струвало.
Едва ли бих могла да обобщя по-добре истинската същност на религиозните книги и религиите въобще. Тези неща дават отговор единствено на онези, които не са склонни да търсят своя път, които се уповават на чуждия опит по начин, който може да бъде дори опасен. Вярата в Бог, ако я има, трябва да е непоколебима. Но вярата в свещените книги и ритуали може и трябва винаги да бъде поставяна под съмнение. В противен случай едно от най-важните качества, дадени от Бог на човека, любопитството, се изпраща на заден план. А нима Той би ни дарил нещо, ако не иска да го изплзваме? Нима търсенето на отговори е грях? Така поне твърдят "лидерите" на всички религии, онези, на които вярващите се уповават. Онези, които уж имат верните отговори. Същите, които разполагат с повече власт от който и да е държавен глава.
Това е религията сама по себе си. Пророците са били просто хора, които са търсили своите отговори и са ги намерили във вярата във Всевищния. Последователите им са други, повярвали в тяхната истина. Това е основата на религията. След това обаче интелигентни хора са достигнали до извода, че чрез вярата могат да контролират хората. И това действително е така. Така се е появила днешната църква (с различно наименование в различните религии, но със същата функция). Тя е нищо повече от власт. В ръцете на хора. Докато всъщност същите тези хора проповядват, че единствено Бог има власт. Лицемерие? Не, защото те си вярват. Поне в днешно време...
Онези, които сами търсят отговори, намират още повече въпроси в свещените книги. Това обаче не е загуба, защото дори да не получат отговор на всичките си въпроси, рано или късно откриват смисъла на живота. И независимо кога им се случва това, било на двайсет или осемдесет, всички те твърдят, че търсенето си е струвало.
26.12.07
Хапване...
По празниците винаги има много ядене. Всъщност това е едно от основните условия за хубав празник. Във всички религии, във всички части на света хората празнуват с много храна.
Богатите хора устройват огромни празненства с много хора, музика, танци, и, разбира се, ястия. Има ги от всякакъв вид: черен хайвер, сьомга, печени зайци прасета, кокошки и др.
По-бедните хора нямат чак такива възможности. Те слагат на празничната трапеза по-скромни, но за сметка на това далеч по-ценни ястия. Защото един бедняк би се зарадвал милярд пъти повече на паница боб, отколкото богаташ на което и да е засукано ядене.
Дотук добре, знаем какво ядат бедните и богатите. Знаем и горе долу как го правят. Бедните с огромната радост най-сетне да запълнят празния си стомах, богатите с мисълта, че "голямото плюскане ще им излезе през носа". А как яде средния човек? Обикновените хора, които виждаме всеки ден по улиците, заети със своите си работи?
Те се хранят, без въобще да осъзнават какво правят. За тях храненето е просто пълнене на търбуха. Но не като бедните, които го правят с огромна радост, а съвсем безчувствено. Обикновено гледат телевизия, докато ядат, или пък си говорят (което е далеч по-добрия вариант), или пък правят нещо съвсем друго (четат вестници, книги; мислят си за работата; плащат сметки по интернет; играят игри на компютъра и още мнооого други). И докато умът им е зает, стомахът се пълни съвсем неусетно. Храненето се е превърнало в нещо като задължение, не удоволствие.
А не бива да е така. Когато човек яде, трябва да го прави с наслада. Дори най-обикновени неща, като плодовете например, съдържат неподозирани вкусови качества. Човек може да се наслади на такова едно нещо, като просто изследва вкусовете му. Тогава храната придобива истинска стойност не само за тялото, но и за душата.
А когоато говорим за по-богати на вкусови усещания храни, става много интересно. Хората всеки ден пропускат огромни симфонии от вкусове, пред които човек с добре развит "музикален" усет би се преклонил и би заронил сълзи от щастие.
Това пренебрежение към стойността на храната идва вероятно с появата на така наречената "джънк фууд". Става дума за пакетирани продукти без никаква вкусова стойност, които носят единствено запълване на стомаха. Дори не съдържат полезни вещества за организма. Днешният човек обаче е прекалено зает с други неща и затова разчита на заведенията за бързо хранене, които обаче не предлагат нищо стойностно в никой аспект.
Прекалено задълбавам. Весела Коледа и да ви е сладко!
Богатите хора устройват огромни празненства с много хора, музика, танци, и, разбира се, ястия. Има ги от всякакъв вид: черен хайвер, сьомга, печени зайци прасета, кокошки и др.
По-бедните хора нямат чак такива възможности. Те слагат на празничната трапеза по-скромни, но за сметка на това далеч по-ценни ястия. Защото един бедняк би се зарадвал милярд пъти повече на паница боб, отколкото богаташ на което и да е засукано ядене.
Дотук добре, знаем какво ядат бедните и богатите. Знаем и горе долу как го правят. Бедните с огромната радост най-сетне да запълнят празния си стомах, богатите с мисълта, че "голямото плюскане ще им излезе през носа". А как яде средния човек? Обикновените хора, които виждаме всеки ден по улиците, заети със своите си работи?
Те се хранят, без въобще да осъзнават какво правят. За тях храненето е просто пълнене на търбуха. Но не като бедните, които го правят с огромна радост, а съвсем безчувствено. Обикновено гледат телевизия, докато ядат, или пък си говорят (което е далеч по-добрия вариант), или пък правят нещо съвсем друго (четат вестници, книги; мислят си за работата; плащат сметки по интернет; играят игри на компютъра и още мнооого други). И докато умът им е зает, стомахът се пълни съвсем неусетно. Храненето се е превърнало в нещо като задължение, не удоволствие.
А не бива да е така. Когато човек яде, трябва да го прави с наслада. Дори най-обикновени неща, като плодовете например, съдържат неподозирани вкусови качества. Човек може да се наслади на такова едно нещо, като просто изследва вкусовете му. Тогава храната придобива истинска стойност не само за тялото, но и за душата.
А когоато говорим за по-богати на вкусови усещания храни, става много интересно. Хората всеки ден пропускат огромни симфонии от вкусове, пред които човек с добре развит "музикален" усет би се преклонил и би заронил сълзи от щастие.
Това пренебрежение към стойността на храната идва вероятно с появата на така наречената "джънк фууд". Става дума за пакетирани продукти без никаква вкусова стойност, които носят единствено запълване на стомаха. Дори не съдържат полезни вещества за организма. Днешният човек обаче е прекалено зает с други неща и затова разчита на заведенията за бързо хранене, които обаче не предлагат нищо стойностно в никой аспект.
Прекалено задълбавам. Весела Коледа и да ви е сладко!
24.12.07
Коледния дух
Коледа идва.
Прекрасен повод за празнуване. Веселба, коледен дух и тн.
И също така прекрасен повод за тъга. Поглъщаща, задушаваща. Забравяш за какво си живял вчера, макар да знаеш, че си бил щастлив. Мислите ти се изпълват с нея, тя не им позволява да се скитат по разни места, а ги задържа и оковава. Чувстваш се като в подземие, като в затвор, за който ключ няма...
Иска ти се да избягаш, занеш, че все някога не си се чувствал така, значи може и пак да се измъкнеш... Но тъгата потапя такива мисли и ги дави в черните си води... Мислиш за всичко ужасно, за всичко, което ти се случва и което предния ден не е било толкова важно, защото си бил с любим човек... А днес е толкова страшно... И не спираш да мислиш, в един момент те заболява главата, но не спираш и не спираш... Колкото повече мислиш, толкова повече те завладява страхът, че нещата никога няма да се оправят... И ти започваш да вярваш в това, да вярваш, че животът е безкраен ад... А повярваш ли, измъкване няма. Замисляш се за самоубийство... И тогава се осъзнаваш. Смърт ли? Нима няквакви си глупости могат да ти причинят това? Смърт може да причини единствено наточено острие... Не и ежедневните проблеми, не и хората, които всеки ден срещаш по улиците, не и проблемчетата в даскало, не и родителите... Те са просто мимолетни прашинки във времето, неща, които минават бързо дори по човешките критерии, които пък в сравнение с мащабите на Вселената са едното нищо че и малко отгоре...
Тогава идва истинският Коледен дух. Онова, което те кара да живееш, което ти дава сили да продължиш напред. Усетиш ли го, дори Смърт би се поколебал да те прибере, даже и да ти е дошло времето. Имаш ли такъв дух в сърцето си, светът е в краката ти. Защото с него можеш да постигнеш всичко. А дори нищо да не постигнеш, пак си щастлив. Защото имаш щастието в душата си. То е там. Винаги е там, само трябва да го хванеш и да го стиснеш здраво. И да се постараеш да не го изгубиш.
Прекрасен повод за празнуване. Веселба, коледен дух и тн.
И също така прекрасен повод за тъга. Поглъщаща, задушаваща. Забравяш за какво си живял вчера, макар да знаеш, че си бил щастлив. Мислите ти се изпълват с нея, тя не им позволява да се скитат по разни места, а ги задържа и оковава. Чувстваш се като в подземие, като в затвор, за който ключ няма...
Иска ти се да избягаш, занеш, че все някога не си се чувствал така, значи може и пак да се измъкнеш... Но тъгата потапя такива мисли и ги дави в черните си води... Мислиш за всичко ужасно, за всичко, което ти се случва и което предния ден не е било толкова важно, защото си бил с любим човек... А днес е толкова страшно... И не спираш да мислиш, в един момент те заболява главата, но не спираш и не спираш... Колкото повече мислиш, толкова повече те завладява страхът, че нещата никога няма да се оправят... И ти започваш да вярваш в това, да вярваш, че животът е безкраен ад... А повярваш ли, измъкване няма. Замисляш се за самоубийство... И тогава се осъзнаваш. Смърт ли? Нима няквакви си глупости могат да ти причинят това? Смърт може да причини единствено наточено острие... Не и ежедневните проблеми, не и хората, които всеки ден срещаш по улиците, не и проблемчетата в даскало, не и родителите... Те са просто мимолетни прашинки във времето, неща, които минават бързо дори по човешките критерии, които пък в сравнение с мащабите на Вселената са едното нищо че и малко отгоре...
Тогава идва истинският Коледен дух. Онова, което те кара да живееш, което ти дава сили да продължиш напред. Усетиш ли го, дори Смърт би се поколебал да те прибере, даже и да ти е дошло времето. Имаш ли такъв дух в сърцето си, светът е в краката ти. Защото с него можеш да постигнеш всичко. А дори нищо да не постигнеш, пак си щастлив. Защото имаш щастието в душата си. То е там. Винаги е там, само трябва да го хванеш и да го стиснеш здраво. И да се постараеш да не го изгубиш.
21.12.07
Часовници
Забелязали ли сте, че новите часовници на практика никога не са верни? Влизам си аз в магазина, а там хиляди и хиляди от тях. Цъкат, тиктакат, чат пат мъркат, мрънкат, пискат и тн. Всичките показват един и същ час. Човек да си помисли, че поне на такова място може да си свери часовника. Обаче не е така. Разглеждам, зяпам, даже мерих. Всякакви форми пробвах, доста се посмяхме, да си кажа правичката. Ама харесах един, викам си, тоя е. Махнах да продавачката, тя ми го уви, опакова (Коледа е все пак) и аз, по живо, по здраво си тръгнах към къщи. По пътя срещнах разни хора, поговорихме си. Без да губим излишно време, разбира се, нов часовник си имах все пак, макар и в кутийка на сигурно място в чантата ми.
Стигнах си аз вкъщи и си викам, я дай да видим сега. Винаги съм носила часовник, ама друго си е като е нов. Извадих го и го сложих. Позяпах го малко, па отидох да си върша работата. Няколко часа по-късно исках да гледам филм и затова трябваше да свърша всичко навреме. Няма проблеми, нали си имам нов часовник, няма как да закъснея.
Да, ама не. Уж осем часа отивам да гледам и що да видя? Минал половината филм. Викам си, абе как така бе, объркала ли съм се. Звъня аз по телефона на една приятелка (тогава нямах интернет, нито тя; то аз и компютър нямах, а нейния си беше готов материал за вторични суровини) и я питам кога е филма, да не е утре, или пък е бил вчера, пък аз съм се объркала. Тя отговаря, няма проблеми, днес си е, вече половин час го гледам. "Вече ли?", питам аз. Беше станало осем по моя нов часовник... А тя "Ами да, вече половин час". Тъй ли? Ма то колко е часът бе? ""
Гледам аз като ударена. Казах "чао" с единствената мисъл в главата да видя каква е тая работа. Та нали новите часовници уж са верни, как така с един час напред... Гледам аз моя часовник, гледам микровълновата. Така си е, един час. Сравнявам с часовника в хола, в спалнята, на джиесема на бащата. И се разбеснявам. Ше ходя вече да питам каква е тая работа.
И на другия ден наистина отидох. Влизам аз в магазаина. Продавачката беше същата. Разярена като бик пред матадор, аз тряснах чсовника на масата и съобщих с леден глас, че часовникът изостава. "Ама как така, нали вчера, нали..." Това-онова. "Ами изостава, вчера си изпуснах филма заради него". "Ама вие не го ли сверихте?" "Че защо, нали от магазин за часовници излизам", учудих се аз. "О, госпожице, съжалявам, грешката е моя", заобяснява се тя. "Нали разбирате, мотото на магазина е "Голям избор, но все бързо става" и аз, понеже вие прекарахте половин час в магазина, реших да изместя часовника с половин час, за да не забележите как минава времето."
Как да го кажа, коментарът е излишен...
Стигнах си аз вкъщи и си викам, я дай да видим сега. Винаги съм носила часовник, ама друго си е като е нов. Извадих го и го сложих. Позяпах го малко, па отидох да си върша работата. Няколко часа по-късно исках да гледам филм и затова трябваше да свърша всичко навреме. Няма проблеми, нали си имам нов часовник, няма как да закъснея.
Да, ама не. Уж осем часа отивам да гледам и що да видя? Минал половината филм. Викам си, абе как така бе, объркала ли съм се. Звъня аз по телефона на една приятелка (тогава нямах интернет, нито тя; то аз и компютър нямах, а нейния си беше готов материал за вторични суровини) и я питам кога е филма, да не е утре, или пък е бил вчера, пък аз съм се объркала. Тя отговаря, няма проблеми, днес си е, вече половин час го гледам. "Вече ли?", питам аз. Беше станало осем по моя нов часовник... А тя "Ами да, вече половин час". Тъй ли? Ма то колко е часът бе? ""
Гледам аз като ударена. Казах "чао" с единствената мисъл в главата да видя каква е тая работа. Та нали новите часовници уж са верни, как така с един час напред... Гледам аз моя часовник, гледам микровълновата. Така си е, един час. Сравнявам с часовника в хола, в спалнята, на джиесема на бащата. И се разбеснявам. Ше ходя вече да питам каква е тая работа.
И на другия ден наистина отидох. Влизам аз в магазаина. Продавачката беше същата. Разярена като бик пред матадор, аз тряснах чсовника на масата и съобщих с леден глас, че часовникът изостава. "Ама как така, нали вчера, нали..." Това-онова. "Ами изостава, вчера си изпуснах филма заради него". "Ама вие не го ли сверихте?" "Че защо, нали от магазин за часовници излизам", учудих се аз. "О, госпожице, съжалявам, грешката е моя", заобяснява се тя. "Нали разбирате, мотото на магазина е "Голям избор, но все бързо става" и аз, понеже вие прекарахте половин час в магазина, реших да изместя часовника с половин час, за да не забележите как минава времето."
Как да го кажа, коментарът е излишен...
За разбърканите мисли...
Отдавна не съм писала. Всъщност на практика никога не съм писала. Не че нямам идеи, напротив, понякога така преливам, че ми се струва, че ще наводня света... И времето ми стига, макар че за пред хората все бързам и все съм затрупана с работа.
Проблемът е, че седна ли да пиша, мислите ми се разбъркват така жестоко, че става напълно невъзможно да се подредят. За читателите на Пратчет, все едно да се хвърлиш монета в Анкх и да очакваш, че е ще си я извадиш след като потъне. Ако въобще успее.
В един и същи момент мисля за милярд неща. Хиляди и хиляди идеи се въртят в главата ми и образно казано махат с ръчичка, за да привлекат вниманието ми. Рядко някоя успява, но пък тогава се раждат истински добрите ми творби.
Но какво става с онези, които не успеят? Те задръстват мозъка ми, пречейки си и пречейки по този начин и на важните помежду си. Така умират безброй великолепни неща още преди да са се родили.
Затова не мога да пиша. Все не успявам да се придържам към една и съща тема достатъчно дълго, защото докато описвам нещо споменавам други неща, които също имат нужда от описание и докато се усетя, вече съвсем съм забравила за какво съм започнала да пиша. Горе-долу същото важи и за говоренето ми, за което получих вече една-две забележки. Явно хората не могат да мислят толкова бързо... ("Пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо.")
Затова и рядко докарвам нещо започнато докрай. Просто не ми стига търпението. Започвам нещо и то ми се струва велико, най-прекрасната ми идея досега. Занимавам се с него до едно време и после изведнъж съвсем го зарязвам, защото главата ми прелива от други също така чудесни идеи, които си мечтаят да излязат от нея. Дали е толква гадно вътре?...
Така е и с рисунките ми. Всяка ми е била любима в един или друг момент. Но дойде ли следващата, бива забравена в някой ъгъл. И когато все пак благоволя да си почистя стаята и случайно попадна на нея, започвам да се питам с какво толкова ми е харесвала...
Имам милярд незавършени разкази/романи (не се знае, защото така и не измислям края), но само един завършен разказ отпреди 7-8 години. Дори не ми се иска да споменавам за какво се разказва, да не вземе някой да прочете...
Тъжно е. Понякога се насилвам да подредя мислите си (никога не се справям истински, само замазвам положението отгоре-отгоре) и да завърша някой "проект". Но нали е казано, че "насила хубост не става", та рядко се получава желания резултат. От друга страна не са пропуснали да кажат и "трай, бабо, за хубост". Може би все пак някой напън би довел до приятни резултати...
Ето например в горните няколко абзаца почти не се отклонявам от темата. Специално се старах (: Почти да не повярваш...
Проблемът е, че седна ли да пиша, мислите ми се разбъркват така жестоко, че става напълно невъзможно да се подредят. За читателите на Пратчет, все едно да се хвърлиш монета в Анкх и да очакваш, че е ще си я извадиш след като потъне. Ако въобще успее.
В един и същи момент мисля за милярд неща. Хиляди и хиляди идеи се въртят в главата ми и образно казано махат с ръчичка, за да привлекат вниманието ми. Рядко някоя успява, но пък тогава се раждат истински добрите ми творби.
Но какво става с онези, които не успеят? Те задръстват мозъка ми, пречейки си и пречейки по този начин и на важните помежду си. Така умират безброй великолепни неща още преди да са се родили.
Затова не мога да пиша. Все не успявам да се придържам към една и съща тема достатъчно дълго, защото докато описвам нещо споменавам други неща, които също имат нужда от описание и докато се усетя, вече съвсем съм забравила за какво съм започнала да пиша. Горе-долу същото важи и за говоренето ми, за което получих вече една-две забележки. Явно хората не могат да мислят толкова бързо... ("Пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо.")
Затова и рядко докарвам нещо започнато докрай. Просто не ми стига търпението. Започвам нещо и то ми се струва велико, най-прекрасната ми идея досега. Занимавам се с него до едно време и после изведнъж съвсем го зарязвам, защото главата ми прелива от други също така чудесни идеи, които си мечтаят да излязат от нея. Дали е толква гадно вътре?...
Така е и с рисунките ми. Всяка ми е била любима в един или друг момент. Но дойде ли следващата, бива забравена в някой ъгъл. И когато все пак благоволя да си почистя стаята и случайно попадна на нея, започвам да се питам с какво толкова ми е харесвала...
Имам милярд незавършени разкази/романи (не се знае, защото така и не измислям края), но само един завършен разказ отпреди 7-8 години. Дори не ми се иска да споменавам за какво се разказва, да не вземе някой да прочете...
Тъжно е. Понякога се насилвам да подредя мислите си (никога не се справям истински, само замазвам положението отгоре-отгоре) и да завърша някой "проект". Но нали е казано, че "насила хубост не става", та рядко се получава желания резултат. От друга страна не са пропуснали да кажат и "трай, бабо, за хубост". Може би все пак някой напън би довел до приятни резултати...
Ето например в горните няколко абзаца почти не се отклонявам от темата. Специално се старах (: Почти да не повярваш...
7.10.07
Здравейте всички...
Ами да. Здравейте.
Не съм много по дневниците. А с онлайн не бях пробвала досега. Тъй че ако не ми се получи не ми се сърдете.
За името: Състояния на ума, защото вероятно ще съм в различни такива, когато пиша. Ето сега например, неизвестно защо, изведнъж ми се изпари музата. Да се надяваме, че "апетитът идва с яденето"...
Не съм много по дневниците. А с онлайн не бях пробвала досега. Тъй че ако не ми се получи не ми се сърдете.
За името: Състояния на ума, защото вероятно ще съм в различни такива, когато пиша. Ето сега например, неизвестно защо, изведнъж ми се изпари музата. Да се надяваме, че "апетитът идва с яденето"...
Абонамент за:
Публикации (Atom)