Коледния дух

Коледа идва.
Прекрасен повод за празнуване. Веселба, коледен дух и тн.
И също така прекрасен повод за тъга. Поглъщаща, задушаваща. Забравяш за какво си живял вчера, макар да знаеш, че си бил щастлив. Мислите ти се изпълват с нея, тя не им позволява да се скитат по разни места, а ги задържа и оковава. Чувстваш се като в подземие, като в затвор, за който ключ няма...
Иска ти се да избягаш, занеш, че все някога не си се чувствал така, значи може и пак да се измъкнеш... Но тъгата потапя такива мисли и ги дави в черните си води... Мислиш за всичко ужасно, за всичко, което ти се случва и което предния ден не е било толкова важно, защото си бил с любим човек... А днес е толкова страшно... И не спираш да мислиш, в един момент те заболява главата, но не спираш и не спираш... Колкото повече мислиш, толкова повече те завладява страхът, че нещата никога няма да се оправят... И ти започваш да вярваш в това, да вярваш, че животът е безкраен ад... А повярваш ли, измъкване няма. Замисляш се за самоубийство... И тогава се осъзнаваш. Смърт ли? Нима няквакви си глупости могат да ти причинят това? Смърт може да причини единствено наточено острие... Не и ежедневните проблеми, не и хората, които всеки ден срещаш по улиците, не и проблемчетата в даскало, не и родителите... Те са просто мимолетни прашинки във времето, неща, които минават бързо дори по човешките критерии, които пък в сравнение с мащабите на Вселената са едното нищо че и малко отгоре...
Тогава идва истинският Коледен дух. Онова, което те кара да живееш, което ти дава сили да продължиш напред. Усетиш ли го, дори Смърт би се поколебал да те прибере, даже и да ти е дошло времето. Имаш ли такъв дух в сърцето си, светът е в краката ти. Защото с него можеш да постигнеш всичко. А дори нищо да не постигнеш, пак си щастлив. Защото имаш щастието в душата си. То е там. Винаги е там, само трябва да го хванеш и да го стиснеш здраво. И да се постараеш да не го изгубиш.

Часовници

Забелязали ли сте, че новите часовници на практика никога не са верни? Влизам си аз в магазина, а там хиляди и хиляди от тях. Цъкат, тиктакат, чат пат мъркат, мрънкат, пискат и тн. Всичките показват един и същ час. Човек да си помисли, че поне на такова място може да си свери часовника. Обаче не е така. Разглеждам, зяпам, даже мерих. Всякакви форми пробвах, доста се посмяхме, да си кажа правичката. Ама харесах един, викам си, тоя е. Махнах да продавачката, тя ми го уви, опакова (Коледа е все пак) и аз, по живо, по здраво си тръгнах към къщи. По пътя срещнах разни хора, поговорихме си. Без да губим излишно време, разбира се, нов часовник си имах все пак, макар и в кутийка на сигурно място в чантата ми.
Стигнах си аз вкъщи и си викам, я дай да видим сега. Винаги съм носила часовник, ама друго си е като е нов. Извадих го и го сложих. Позяпах го малко, па отидох да си върша работата. Няколко часа по-късно исках да гледам филм и затова трябваше да свърша всичко навреме. Няма проблеми, нали си имам нов часовник, няма как да закъснея.
Да, ама не. Уж осем часа отивам да гледам и що да видя? Минал половината филм. Викам си, абе как така бе, объркала ли съм се. Звъня аз по телефона на една приятелка (тогава нямах интернет, нито тя; то аз и компютър нямах, а нейния си беше готов материал за вторични суровини) и я питам кога е филма, да не е утре, или пък е бил вчера, пък аз съм се объркала. Тя отговаря, няма проблеми, днес си е, вече половин час го гледам. "Вече ли?", питам аз. Беше станало осем по моя нов часовник... А тя "Ами да, вече половин час". Тъй ли? Ма то колко е часът бе? ""
Гледам аз като ударена. Казах "чао" с единствената мисъл в главата да видя каква е тая работа. Та нали новите часовници уж са верни, как така с един час напред... Гледам аз моя часовник, гледам микровълновата. Така си е, един час. Сравнявам с часовника в хола, в спалнята, на джиесема на бащата. И се разбеснявам. Ше ходя вече да питам каква е тая работа.
И на другия ден наистина отидох. Влизам аз в магазаина. Продавачката беше същата. Разярена като бик пред матадор, аз тряснах чсовника на масата и съобщих с леден глас, че часовникът изостава. "Ама как така, нали вчера, нали..." Това-онова. "Ами изостава, вчера си изпуснах филма заради него". "Ама вие не го ли сверихте?" "Че защо, нали от магазин за часовници излизам", учудих се аз. "О, госпожице, съжалявам, грешката е моя", заобяснява се тя. "Нали разбирате, мотото на магазина е "Голям избор, но все бързо става" и аз, понеже вие прекарахте половин час в магазина, реших да изместя часовника с половин час, за да не забележите как минава времето."
Как да го кажа, коментарът е излишен...

За разбърканите мисли...

Отдавна не съм писала. Всъщност на практика никога не съм писала. Не че нямам идеи, напротив, понякога така преливам, че ми се струва, че ще наводня света... И времето ми стига, макар че за пред хората все бързам и все съм затрупана с работа.
Проблемът е, че седна ли да пиша, мислите ми се разбъркват така жестоко, че става напълно невъзможно да се подредят. За читателите на Пратчет, все едно да се хвърлиш монета в Анкх и да очакваш, че е ще си я извадиш след като потъне. Ако въобще успее.
В един и същи момент мисля за милярд неща. Хиляди и хиляди идеи се въртят в главата ми и образно казано махат с ръчичка, за да привлекат вниманието ми. Рядко някоя успява, но пък тогава се раждат истински добрите ми творби.
Но какво става с онези, които не успеят? Те задръстват мозъка ми, пречейки си и пречейки по този начин и на важните помежду си. Така умират безброй великолепни неща още преди да са се родили.
Затова не мога да пиша. Все не успявам да се придържам към една и съща тема достатъчно дълго, защото докато описвам нещо споменавам други неща, които също имат нужда от описание и докато се усетя, вече съвсем съм забравила за какво съм започнала да пиша. Горе-долу същото важи и за говоренето ми, за което получих вече една-две забележки. Явно хората не могат да мислят толкова бързо... ("Пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо.")
Затова и рядко докарвам нещо започнато докрай. Просто не ми стига търпението. Започвам нещо и то ми се струва велико, най-прекрасната ми идея досега. Занимавам се с него до едно време и после изведнъж съвсем го зарязвам, защото главата ми прелива от други също така чудесни идеи, които си мечтаят да излязат от нея. Дали е толква гадно вътре?...
Така е и с рисунките ми. Всяка ми е била любима в един или друг момент. Но дойде ли следващата, бива забравена в някой ъгъл. И когато все пак благоволя да си почистя стаята и случайно попадна на нея, започвам да се питам с какво толкова ми е харесвала...
Имам милярд незавършени разкази/романи (не се знае, защото така и не измислям края), но само един завършен разказ отпреди 7-8 години. Дори не ми се иска да споменавам за какво се разказва, да не вземе някой да прочете...
Тъжно е. Понякога се насилвам да подредя мислите си (никога не се справям истински, само замазвам положението отгоре-отгоре) и да завърша някой "проект". Но нали е казано, че "насила хубост не става", та рядко се получава желания резултат. От друга страна не са пропуснали да кажат и "трай, бабо, за хубост". Може би все пак някой напън би довел до приятни резултати...
Ето например в горните няколко абзаца почти не се отклонявам от темата. Специално се старах (: Почти да не повярваш...

Здравейте всички...

Ами да. Здравейте.
Не съм много по дневниците. А с онлайн не бях пробвала досега. Тъй че ако не ми се получи не ми се сърдете.
За името: Състояния на ума, защото вероятно ще съм в различни такива, когато пиша. Ето сега например, неизвестно защо, изведнъж ми се изпари музата. Да се надяваме, че "апетитът идва с яденето"...