Диалог

Гняв, разочарование, сълзи, напиращи да потекат... Абсолютно...
"Не."
Какво не? Какво не? Кажи ми.
"Няма да стане така."
Как?
"Не искам да чувам такива неща."
Какво, какво съм казала, какви неща?
"Гняв."
А, и ти ли?
"Не."
Ами?
"Няма гняв. Няма разочарование."
Ха, напротив, има. Има, и то навсякъде. Има ги дори в теб, та ти си създаден от тях.
"Не."
Какво не? Какво пак обърках, не се гневи!
"Не се гневя. Няма гняв."
А какво е всичко, което виждам наоколо? Дръжки? Има гняв. И разочарование. Те убиват хората, не виждаш ли?
"Не."
Да нямаш нужда от очила? Имам една леля...
"Не. Не това. Не те убиват хората."
А какво тогава? Какво ги кара да страдат? От къде идва идеята за психиатри? Нуждата създава...
"Не. Хората сами убиват себе си."
Така ли? От къде накъде? Вярно се убиват един друг, но аз не говоря за това... Нито за самоубийците.
"Не. И аз не говоря за тях. Хората убиват себе си с убеждението, че не могат."
Не могат какво? И от къде идва това убеждение? От теб?
"Не. Хората вярват, че не могат. Каквото кажеш."
Да скочат от високо, без да се пребият? Не могат.
"Напротив. Могат. Могат всичко. Имат всички средства, които са им нужни. Имат тела, които действат безотказно. Имат умове, способни да решат всяка задача. Имат планета, на която да живеят. Какво не могат?"
Не могат да се преборят със собствените си умове.
"Защо?"
Такива сме създадени!
"Не. Създадени сте способни. А сега не сте."
Защото всичко е толкова сложно!
"Защото сте способни да се справите. Ако не бяхте, нямаше да го създадете такова."
Ние нищо не сме създали!...
"Така ли?"
Така!.......
"Намери лоста."
Кой лост?
"Който ще отключи съзнанието ти."
Няма лост! Такива сме! Не можем...
"Ето пак."
Не можем да се променим...
"Преди време сте били маймуни."
Не ние...
"Вашите предци."
Да. И...
"Щом те могат да създадат вас, на вас какво пречи да създадете способни наследници?"
Ние...
"Не. Няма да слушам, не ме интересува. Имате всички средства. Имате..."
Но...
"Значи можете."
Аз...
"НЕ. Не аз. Ние. Можем."
Да...
"."

Всичко се случва според ясен сценарий. Никога обаче не съм твърдяла, че сценарият е предварително написан, или пък че нямаме избор. Той се пише от всяко наше действие, променя се в зависимост от действията на други. Но съществува, защото всяко нещо, което се случва някъде, води до нещо друго, било то на милярд светлинни години. Ефектът на пеперудата. Съдба. Реалност.

***

Всичко трябва да се случи по определен начин. Сбъркаш ли начина, не можеш и да постигнеш целта. Защото всяко нешо е създадено да служи на определена вяра и да изпълнява определена функция. Защото всеки живот се движи, макар и по собствен избор, по определен път и този път, заедно с всички други, е начертан на една карта, която се пази на ръба на човешкото съзнание. Само онзи, който разчупи границите на своето съзнание, може да зърне картата и да избере друг път, неначертан и неописан. Само такива хора могат да превърнат действията си в истина и да създават нови пътища за други, а не да повтарят до болка познатите стари действия.
Ще ми се да имаше повече от този вид, защото старата карта вече се износва, употребявана от толкова много умове...

Them and they

They get to our minds, they change our thoughts, they kill our feelings.
They come in the middle of the night, in our dreams. They promise to give us what we dream of, they promise to give us love, to make our loved ones happy. They speak to us. They almost live with us, in our thoughts and dreams.
The just lie, without having tongues, they make us hate, without being able to feel themselves. They kill us without having any real body to do it... They kill us through ourselves.
They are dead. Dead paper, that's what they are . Dead trees, changed to something else. Just... things. Things that can kill. But it is said that not the knife kills but the hand that holds it.
Why do we let that happen? Why are we... slaves of things, when things were supposed to serve us? Why do we let ourselves sink, die slowly just of nothing? And, what is worse, we die, but we can't even understand that... We keep... functioning, but we are dead, dead inside... And they go on to the next victim...
They are killing me. And there's nothing I can do...
There's noone there to save me.
They are all dead.

You can find so much only if you start searching with the idea that there's nothing to be found...

Глупакът и интелигенцията

Знаете ли, всъщност не е толкова впечатляващо. Може би това е и проблемът.

Някои казват, че чудесата се случват навсякъде около нас. Други-че първите са идиоти.

Предполагам, че в един или друг смисъл и двете мнения са верни. Хората правят чудеса постоянно. Само че са малки и незабележими нещица, и понеже са такива, никой не им обръща внимание. Вероятно ги забелязваме единствено когато спрат да ни се случват, но дори тогава не признаваме. Май му се викаше "лош ден". "Просто имам лош ден".

Ами добре, мисля си обикновено. Имай си. Какво от това, че не вярваш? Какво значение има? Щастливците, които знаят и вярват и разбират, на тях... не им пука. Те са толкова малко и толкова самотни, че един глупак повече или по-малко не им прави впечатление. А другите... ха, те много се "радват" когато се появи поредния като тях, защото не се чувстват толкова самотни в глупостта си.

На всичкото отгоре смеят да твърдят, че щастливите хора са всъщност истинските глупаци, защото "се носят из облаците", не виждат реалността... докато те всъщност гледат истинския свят в лицето и му се усмихват. Не обръщат внимание на трудностите, понякога дори им се радват, защото придават смисъл на всичко... Живеят в своята приказка и и се наслаждават. А глупаците ги обиждат.

Понякога се питам от кой вид съм. Все си мисля, че съм от щастливите. Приемам трудностите и се боря, усмихвам се, когато ги срещна, смея се с глас, когато ги победя. Често се съмнявам в някои неща, но в други вярвам непоклатимо. Ще се променя. След няколко години съвсем няма да мисля по начина, по който мисля сега. Казват, че съм наивна мечтателка, просто дете... Но знаете ли, веднъж четох нещо, написано от един много мъдър човек: нима децата не са най-добрия пример за подражание? Нима не трябва да изследваме света по същия начин като тях, с вяра и очакване за нещо хубаво?

Кой е глупакът в края на краищата?

Get ready...

I... well... no idea... well, you choose (:

The world stood still. Everything was waiting. I didn't know what to do.

***

The night was dark. Yeah, what a surprise, isn't it? The moon was big and shiny but one didn't get to see it with all those clouds up there. Clouds are important.
Of course, there was rain. There always is when you need it. Actors can do their best, but the weather will always be better.
Black and white, black and white. Black all around, white inside. That's what I've been told.
There was a little light somewhere, but I didn't really know where. At that moment I wasn't really myself, so I couldn't feel the space around. I just knew there was light. And it got bigger.
The silence danced. I didn't feel that either, but there is always silence. It danced all around. It could scare me, but it didn't. I didn't notice it. It wasn't important.
The light touched me. But... no, I'm wrong. It wasn't possible. It came out of me. I felt the teacher. The only thing I could feel.
I didn't hear words. I didn't feel them either. But I felt what he meant. I knew he was there and that was all about it.
I felt it. I didn't know what was "it", but suddenly it became strong, far to strong to survive. That's what I thought. But then... it stopped and I knew. It was what I was suppose to do. And it was where I was suppose to go. Strangely enough, it was who I had to be, too. And what.
Words are weak. I knew I'll never be able to explain. I don't have to. No one would understand, even if I could. Ever. It's something everyone knows. But... no, no, that's not truth. Only a few people know it. Only a few people have felt it.
Big and clear and somehow shiny and white and blue at the same time, and a little orange, and... Amazingly beautiful, that's for sure. Giant and at the same time I could put it in my hand... And... so great that I couldn't stand watching it, touching it in that great world of silence... I wanted it to leave, to go somewhere where it would find peace... Where it would be. But it wouldn't go. It stayed. It didn't feel so strong any more, but it still felt.
Then I was back. It felt as if never had happened, but I knew. It had and I could feel it. I knew where it had gone. There, where the biggest muscle had to be. And I knew it was still there, but it was not alone. There was another living thing there. And it died a little every time when I did something against its will. And it hurt my heart. It did and still does so bad that I prefer doing what it says.
One day I would realize that the thing there was actually me. It was the so called soul. And I got it when I felt that thing, that amazingly beautiful thing.

***

That was then, this is now.

- Are you OK?
-Yeah, sure I am, what's up?
-So?
-I... no, thank you.
-What? Why?
-I... I've got some work to do.
-Right...
-Yeah...