Глупакът и интелигенцията

Знаете ли, всъщност не е толкова впечатляващо. Може би това е и проблемът.

Някои казват, че чудесата се случват навсякъде около нас. Други-че първите са идиоти.

Предполагам, че в един или друг смисъл и двете мнения са верни. Хората правят чудеса постоянно. Само че са малки и незабележими нещица, и понеже са такива, никой не им обръща внимание. Вероятно ги забелязваме единствено когато спрат да ни се случват, но дори тогава не признаваме. Май му се викаше "лош ден". "Просто имам лош ден".

Ами добре, мисля си обикновено. Имай си. Какво от това, че не вярваш? Какво значение има? Щастливците, които знаят и вярват и разбират, на тях... не им пука. Те са толкова малко и толкова самотни, че един глупак повече или по-малко не им прави впечатление. А другите... ха, те много се "радват" когато се появи поредния като тях, защото не се чувстват толкова самотни в глупостта си.

На всичкото отгоре смеят да твърдят, че щастливите хора са всъщност истинските глупаци, защото "се носят из облаците", не виждат реалността... докато те всъщност гледат истинския свят в лицето и му се усмихват. Не обръщат внимание на трудностите, понякога дори им се радват, защото придават смисъл на всичко... Живеят в своята приказка и и се наслаждават. А глупаците ги обиждат.

Понякога се питам от кой вид съм. Все си мисля, че съм от щастливите. Приемам трудностите и се боря, усмихвам се, когато ги срещна, смея се с глас, когато ги победя. Често се съмнявам в някои неща, но в други вярвам непоклатимо. Ще се променя. След няколко години съвсем няма да мисля по начина, по който мисля сега. Казват, че съм наивна мечтателка, просто дете... Но знаете ли, веднъж четох нещо, написано от един много мъдър човек: нима децата не са най-добрия пример за подражание? Нима не трябва да изследваме света по същия начин като тях, с вяра и очакване за нещо хубаво?

Кой е глупакът в края на краищата?

Get ready...

I... well... no idea... well, you choose (:

The world stood still. Everything was waiting. I didn't know what to do.

***

The night was dark. Yeah, what a surprise, isn't it? The moon was big and shiny but one didn't get to see it with all those clouds up there. Clouds are important.
Of course, there was rain. There always is when you need it. Actors can do their best, but the weather will always be better.
Black and white, black and white. Black all around, white inside. That's what I've been told.
There was a little light somewhere, but I didn't really know where. At that moment I wasn't really myself, so I couldn't feel the space around. I just knew there was light. And it got bigger.
The silence danced. I didn't feel that either, but there is always silence. It danced all around. It could scare me, but it didn't. I didn't notice it. It wasn't important.
The light touched me. But... no, I'm wrong. It wasn't possible. It came out of me. I felt the teacher. The only thing I could feel.
I didn't hear words. I didn't feel them either. But I felt what he meant. I knew he was there and that was all about it.
I felt it. I didn't know what was "it", but suddenly it became strong, far to strong to survive. That's what I thought. But then... it stopped and I knew. It was what I was suppose to do. And it was where I was suppose to go. Strangely enough, it was who I had to be, too. And what.
Words are weak. I knew I'll never be able to explain. I don't have to. No one would understand, even if I could. Ever. It's something everyone knows. But... no, no, that's not truth. Only a few people know it. Only a few people have felt it.
Big and clear and somehow shiny and white and blue at the same time, and a little orange, and... Amazingly beautiful, that's for sure. Giant and at the same time I could put it in my hand... And... so great that I couldn't stand watching it, touching it in that great world of silence... I wanted it to leave, to go somewhere where it would find peace... Where it would be. But it wouldn't go. It stayed. It didn't feel so strong any more, but it still felt.
Then I was back. It felt as if never had happened, but I knew. It had and I could feel it. I knew where it had gone. There, where the biggest muscle had to be. And I knew it was still there, but it was not alone. There was another living thing there. And it died a little every time when I did something against its will. And it hurt my heart. It did and still does so bad that I prefer doing what it says.
One day I would realize that the thing there was actually me. It was the so called soul. And I got it when I felt that thing, that amazingly beautiful thing.

***

That was then, this is now.

- Are you OK?
-Yeah, sure I am, what's up?
-So?
-I... no, thank you.
-What? Why?
-I... I've got some work to do.
-Right...
-Yeah...

Sorry...

I'm sitting here. My soul feels black.
The music pours. I'm thinking. I'm thinking about all the people I've hurt. And about those I keep hurting. Just by not closing my mouth. About my dad, whom I hurt the most just because I did what I had to do. About my mum, who has enough problems without me telling her that she doesn't understand me or whatever. About my friends, who I left here without any shame.
I'd like to say I'm sorry. I'm sorry for all that, I'm sorry that I can't think before I say something. I'm sorry that I hurt you all. I'm sorry that I love you, 'cause that means I'm gonna say something stupid sooner or later. I'm sorry that I lie to you sometimes. There's no excuse for that. Still, I'm sorry. I think I do it 'cause I believe this is a way not to hurt you... And I'm sorry. I'm sorry I'm sometimes a bitch to all of you. I don't ask you to forgive me. But I hope...

Пътуване

Колко странно. Живея в Белгия. Не, не това е странното. Странното е, че когато съм тук, ми липсва България. Тоест... не самата тя. Нея нося със себе си където и да отида. Тя е като кожата ми - без нея не съм нищо повече от парче месо с кости. Липсват ми хората, небето (все по-рядко), приятелите най-вече. Другото... е, другото винаги се нарежда някакси. Те обаче ми липсват.
Сега заминавам за България. Днес. Вечерта. Тоест все още не съм заминала. А тук вече ми липсва. Мисля усилено, за да си спомня какво точно ми липсва. Мястото? В този апартамент порастнах. Звучи странно, след като живея тук от по-малко от година. И все пак е така. Тук взех най-важното решение в живота си досега. Тук научих хиляди неща, преборих се със себе си безброй пъти, станах по-смела, по-силна, по-... Какво още? Не знам вече. Може би пък ми липсват хората? Да, и това го има сигурно. Майка ми и Рене. Първите хора, заслушали се в моя глас. Първите, на които им пука за личността, а не за дъщерята. Или приятелите? Ха, какви приятели... Знам ли, може да има нещо и там. Възможно е, но честно казано не ми се вярва. Какво друго? Усещането, че съм си на мястото? Че съм точно там, където трябва да бъда точно в този момент? Не знам. Вероятно основната причина е, че вероятно когато се върна няма да живеем вече в този апартамент. Идеята, че вероятно няма да го видя повече е депресираща. Вече описах какво е той за мен... Шит, скапано е така, в края на краищата отивам да видя хората, които така са ми липсвали и после ще се върна... Защо се чувствам така?

Аз ли искам прекалено много?

Хм. Не знам как точно да опиша какво ми се върти из главата, но имам нужда да го напиша някъде, а т.нар ми дневник се намира в другата стая (тоест твърде далеч, във ваканция съм все пак), затова ще се опитам да се изразя тук.
Аз се занимавам изключително с изкуства. Рисуването ми е страст, която развивам от малка (вече 10 години някъде станаха). Рисувам често и по много (в последно време по-малко единствено поради липса на време) и изпитвам удоволствие от това. Напоследък започнах да създавам все по-добри неща (като това например) и това, разбира се, ме кара да се чувствам великолепно. Интересно, но от майка ми получавам основно критика (за примерната рисунка тя каза, цитирам, "е, прилича на кон", което очевидно е шега, но това не обяснява липсата на истинско мнение). Последният ми проект е свързан с един изключителен изпълнител (певец И китарист, и в двете го бива), Брус Спрингстийн . С него имах много сериозен проблем, изпусках нещо, което го правеше всъщност него самия. Когато най-накрая открих какво и го поправих (човекът има обратна захапка, което почти не личи по принцип, но от светлосенките се вижда), не можех да си намеря място от радост. Най-големият му фен (втория ми баща) реагира с нещо от типа на "Ахаааа...", и то в 12 през нощта, на ужасна светлина. Майка ми каза точно: "Все още липсва нещо, вратът му не е ли малко по-дебел, устата му е еди-каква- си..."
Вероятно аз съдя прекалено строго, все пак не всеки би могъл да разбере усещането, което изпитва... ъх, ужасно изтъркан израз, творецът пред своето творение. И все пак... не знам, според мен всяка майка би трябвало да подкрепя детето си в начинанията му (освен в случаи като Хитлер, разбира се). В края на краищата не съм тръгнала да скачам с парашут, та да очаквам от нея да оцени фигурките, които правя във въздуха (не че не ми е минавало през ума).
Аз ли прекалявам?...

Мистерия 8

Вървях, а понякога и тичах, толкова далеч, че навлязох в непозната местност. Безпроблемно избягвах градчетата наоколо-щом вонята на скука и мръсотия изпълнеше ноздрите ми, свървах в противоположна посока.
Но в един момент се уморих. Не бях спирала повече от 36 часа, мозъкът ми отказваше да функционира, а сетивата ми се изостриха болезнено. Бях принудена да се преобразя, защото волята ми вече не успяваше да се пребори с инстинктите. А във вълча форма нямах нямаше никакъв шанс. Единственото, което можех да направя, бе да утоля желанието и на двете форми: пъхнах се в изоставена лисича дупка и заспах.
Събуди ме добре познат конски тропот. Този път конникът бе сам, а животното ме надуши веднага, защото отскочи на поне 2 метра, докато минаваше покрай дупката. Можех да остана вълк и просто да избягам. Вероятно щях да бъда застреляна, ако бях опитала. Можех и да се преобразя, да обясня липсата на дрехи с крадци и да си тръгна... но нямаше да стане, разбира се. Човек като този, защото това беше мъжът от предния ден, за нищо на света не би оставил млада жена да си тръгне така. Аз избрах да остана вълк и да се престоря на "загубеното" си куче.
Слушах как мъжът завързваше коня си за едно дърво наблизо, въпреки че животното се дърпаше колкото се може по-надалеч. След това чух и стъпките. Звярът бе затворен на сигурно място в клетката си. Сега бе времето на невинното кученце.
Когато той отметна няколкото стръка трева, които ме скриваха от погледа му, аз изскимтях с добре отработения поглед на изстрадало животинче. Той се изсмя (великолепен звук, помислих си) и ме подкани да излизам. Първоначално отказах, но когато той измъкна парче солено говеждо от дисагите на коня си, нямаше как да устоя. Измъкнах се навън и загризах лакомо местото.
През това време мъжът ме оглеждаше от всички страни и си мърмореше нещо под носа:
- Очевидно е вълк, никакво колебание по въпроса... и въпреки всичко има нашийник... Вероятно онази жена го е намерила като кутре, не би могла да опитоми вълк...
Той и идея си нямаше колко бе прав. Не можеш да опитомиш вълк, дори самият ти да си този вълк...
Когато приключих с месото, мъжът ме погали по главата и ми каза:
- Срещнах господарката ти, знаеш ли? Тя се притеснява за теб.
След това завърза ласото си около каишката ми и яхна коня си. Последният осъзнаваше бегло, че се намира в единия край на въже, свързващо го с най-големият ужас в живота му, затова се опита да избяга. Препосна в див галоп. За щастие един диво израстнал вълк безпроблемно може да тича редом с домашен кон, ако ще и в най-бурния му галоп. Мъжът върху коня явно се забавляваше от скорстта, но и леко се притесняваше за мен. Аз обаче тичах с очевидна лекота, та скоро той престана да поглежда през рамо да види дали още съм там. А аз исках да бъда там, исках този мил човек да се грижи за мен. Исках да сложа край на постоянните проблеми покрай пълнолуние. Исках да имам господар. При тези мисли затичах дори по-бързо от коня.
- Хахахаха - засмя се конникът. - Нямаш търпение да се прибереш у дома, а?
Подсмихнах се, или поне щях да го направя, ако бях в човешка форма. Наистина нямах. Макар все още да нямах представа къде е това у дома.