4.1.08

Наследството Vта част

-Не се надявай, - каза двойникът, - знам какво си мислиш. Но предлагам да се разберем още отначало, че аз съм ти, но много по-умен.
Гласът бе напълно неотличим от този на Морт, освен за особено добре тренирано ухо. То би доловило някакво превъзходство у него, макар и без да заподозре, че идва от нечии други гласни струни. Жестовете на съществото също бяха неотличими от тези на Мортимър, единствено погледът говореше друго. Очите на двойникът се смееха, но бяха изпълнени с омраза и отвращение от света. Същото се отнасяше за тези на оригинала, но в тях се долавяше и абсолютната решеност да заличи всичко, което посмее да се изпречи на пътя му. Не че го бе направил, но пък много му се искаше.
Морт проговори. Гласът му трепереше:
- Е? Кой си ти? И защо, по дяволите, си ми откраднал грозната физиономия?
Съществото се подсмихна точно така, както би се подсмихнал и самият Морт на подобна шега, ако не се смръзваше от страх.
- Добре. Както казах, аз съм ти... Поне в момента - допълни. - Не винаги съм бил същия, само от момента, в който влезе в това мазе, а след това имаше и наглостта да заспиш тук. Това е моето царство, докато някой глупак не благоволи да го разшири... и някой ден да ми даде света.
- Какво общо имам аз?
- Подходящ си за ролята - сви рамене съществото.
- Ако намекваш, че съм глупак, ще се погрижа да съжаляваш - отсече Морт. Мразеше да го обиждат. Страхът му изведнъж се изпари, заместен с гняв. - Казвай какво искаш.
- Пространство. Самоличност. Твоите, разбира се.
- Моето пространство не ти е притрябвало, щом си живял в място като това. Моята самоличност пък е по-нищожна и от тази на мравка, така че по-добре не си я избирай.
- Знам. Знам всичко, което и ти знаеш, мисля така, както ти би мислил, но имам и свои мисли и желания. Като това да те убия.
Съществото извади нож. Беше дълъг и много, много остър.
- От къде да започна? - попита.
- Виждам, че си започнал със себе си - отвърна Мортимър.
- Това... върви с проклятието...
- И какво е то? Да си грозен като мен, беден като мен и жалък като... е, като себе си, защото едва ли има нещо по-зле от теб...
Двойникът се ядоса, което силно зарадва Морт. За жалост другият видя радостта в очите му, вбеси се още повече и грабна лявата му ръка. С едно движение отсече китката и я хвърли зад себе си. Морт изпищя.
- Ето, - каза съществото и му подхвърли нещо. Беше чисто бял парцал, който Морт не бе виждал досега в мазето. - Притисни го към раната. Не ми се ще да умреш докато си приказваме.
Морт го послуша.
- И за какво проклятие става дума? - попита.
- Преди много векове, когато имаше истински вещици, аз тайно присъствах на един събор. Исках да убия вещиците, защото те кълняха хората несправедливо. Това обаче е непристъпна зона за един мъж и когато ме откриха, решиха да ме накажат. Жестокостта им не знаеше граници. Проклеха ме да не напусна околността, да нямам собствена форма и да не съществувам действително, докато някой не намери начин да ме убие. На една от тях това не стигна. Тя допълни да приемам чужда форма и да умирам заедно със собственика. Винаги да нося отпечатъците на смъртта, която искам да сполети другите.
- Значи си бил човек? - попита Мортимър.
- Точно така, колкото и да е невероятно.
- А какво ме чака мен и защо аз?
- Лигав въпрос, поне втората част. Ти ще умреш. Но преди това ще живееш тук, в това мазе, толкова време, колкото е възможно. За жалост мястото състарява безкрайно бързо, затова скоро ще имам нужда от нова жертва...
- Значи ще заемеш мястото ми? Не ти завиждам - рече Морт.
- Защото си глупак.
Морт отново се вбеси, посегна да вземе ножа от ръката на другия, но се поколеба. Трябваше да намери начин да го убие, но не се сещаше друг, освен да се самоубие. Не смяташе обаче да прави подобно нещо. Знаеше, че да го наръга с ножа е все едно да подпише собствената си смъртна присъда. Съществото просто щеше да си намери друга жертва. Как тогава?

2.1.08

Наследството IVта част

Мъжът прекара цялия ден в разглеждане на мазето, превърнато в кабинет от предишния си собственик. Установи, че всички книги в библиотеката се отнасят до правни закони и случаи от миналото, че в бюрото има документи от няколко явно незавършени случая и едно чекмедже, което не се отваря по никакъв начин. Откри дрехи в шкафа, а между тях бе скрито любовно писмо. "Странно място да скриеш подобно нещо при наличието на всички тези книги, които са преди всичко скучни...", помисли си Мортимър. "Но пък кой ли съм аз да съдя човека?!"
Пропусна дори да яде, докато стомахът не му напомни. След това и друга естестена нужда го подсети и той случайно си спомни, че на една стълбищна площадка имаше врата.
"Човек с такова мазе едва ли изминава целият път до банята", реши Морт и влезе. Наистина беше тоалетна, при това разкошна. Кранът над мивката, както и бутонът, с който се пуска водата, бяха златни или поне позлатени. Огледалото имаше разкошна сребърна рамка, изкована преди няколко века, както установи той след кратък оглед. По мивката нямаше нито една драскотина, въпреки че бе доста стара. Плочките бяха бели и излъскани до блясък, ако не броим тези на пода (те бяха покрити с дебел слой прах и червено килимче). Имаше дори сапун и тоалетна хартия, която обаче поначало бе фина и се разпадаше от старост.
Вече беше късно вечерта, когато Морт спря да рови в старите документи. Реши, че е време да си ляга, защото смяташе да прекара следващия ден в приятно пилеене на пари. Избра си едно място на пода точно до библиотеката, пъхна се в спалния чувал и издърпа щепсела на лампата на бюрото. Малко след това из мазето се разнесе похъркване.
Никакъв друг звук не нарушаваше нощната тишина. Къщата бе на спокойно място насред полета, далеч от пътя, затова не се чуваха шумовете на автомобилите. Най-близката сграда пък беше конюшня на повече от половин километър.

* * *
Морт се обърна в съня си и ръката му се опря в нещо. Той се опита да го избута, все още сънен, но не успя. Събуди се напълно. Видя, че нещото прилича на крак. Проследи нагоре и установи, че е свързано с тяло. На пръв поглед съвсем нормално тяло, с правилният брой крайници и всичко останало. Единственият проблем бе, че беше облечено досущ като него самия, а той успя да разпознае собственото си лице дори при липсата на светлина. Извика и се дръпна назад, но гърбът му се опря в библиотеката. Човекът пред него се изсмя. "Същият смях", помисли си Мортимър. През това време другият включи главната лампа и светлината от многобройните крушки освети мазето...
... Което вече не беше същото. Имаше го прекрасният килим, но сега изглеждаше точно както и цялата къща - стар, опърпан и разпадащ се. Бюрото също си беше на мястото, но дървото бе изподрано и изпочупено на места. Единствено библиотеката си стоеше неокътната, само леко миришеща на мухъл.
Морт обаче хвърли само бегъл поглед на интериора. Смяташе, че има къде по-важни неща за разглеждане в момента. Като... човекът пред него. Поне изглеждаше като човек. Защото на светлината лицето бе същото като неговото собствено. Единствената разлика бе, че бе бледо и сивкаво, а по шията се виждаше кървава линия. Също и по китките. Мортимър реши, че същото се отнася и до краката. Също така реши, че глупавите красъци и писъци няма да му помогнат в случая и че е по-добре да говори с нещото, да му отвлече вниманието, докато бааавно се премества към стълбището...

1.1.08

Наследството IIIта част

Седмицата се изниза бързо, но беше достатъчна за Мортимър да се снабди с необходимото. Спален чувал, възглавница, няколко консерви и каса бира.
И така, в четвъртък сутринта, преди изгрев слънце, бе застанал пред къщата, която щеше да бъде негов дом за следващото денонощие, а може би и до края на живота му. Беше огромна и много, много стара. Беше добре поддържана допреди петнайсетина години, помисли си той. След това собственикът трябва да е умрял, защото градината бе потънала в растителност като замъкът от приказката, мазилката се ронеше, а паяците бяха превзели всяко ъгълче.
Адвокатът, който също бе тук, каза:
-Хайде, мистър Мортимър. Слънцето почти изгря. Не искате да пропилеете съкровището си по този начин, нали?
Морт влезе в къщата сам. Отвътре изглеждаше още по-запусната, отколкото отвън. Прозорците бяха така мръсни, че през тях навлизаше стара и изцедена светлина и придаваше зловещ вид на помещенията.
Първо се влизаше в нещо като антре, в което се виждаха стари обувки, шкаф, който изглежда бе препълнен с тях, защото вратичката не се затваряше и закачалка, дрехите върху която бавно мухлясваха. Тапетите по стените са били скъпи някога, сега обаче приличаха на употребявани носни кърпи.
Така беше общо взето навсякъде в къщата. Морт реши да не оглежда останалите стаи първо защото знаеше, че няма да намери нищо особено вътре, и второ защото беше напълно наясно, че всяко негово движение се следи. Адвокатът може и да изглеждаше богат и безразличен, но Морт подозираше, че парите влизат в неговия джоб, ако той самият случайно се издъни.
Вратата към мазето беше обещаваща. Дебел дъб, подходящ по-скоро за подвижен мост, отколкото за врата, особено пък към някакво си мазе. Дърворезбата поразяваше със сложността и многообразността си. Бравата заяждаше, а ключът бе оставен в ключалката.
Морт влезе. Слезе по вита стълба, дълга километри, както му се стори. Стъпваше по мек червен килим, леко миришещ на мухъл, но не прекалено. Тук всичко бе поддържано много добре. Дори стените не се ронеха, както в антрето.
Самото мазе беше просторно. Имаше прозорци при тавана, от които струеше мека светлина. И те бяха почистени, забеляза Морт. Опита ключа на лампата. Огромен абажур с безброй малки лампички като свещи освети помещението и придаде по-подходящ вид на разкоша, в които тънеше то. Прекрасно бюро беше поставено в средата на стаята. Орнаментите по него напомняха нещо хищно, за това помагаха и ноктестите крака. Връху бюрото нямаше нищо, освен овехтяла попивателна, шише мастило и перо. "Перо?!", помисли си мъжът, "откога не се пише с пера?!"
Зад бюрото бе поставен прилежно стол в същия изящен стил, с мека червена облегалка. Всичко бе идеално изравенено с килима, забеляза Мортимър. Човекът, работил тук, е бил перфекционист.
На стените се виждаха потънали в прах, но все така прекрасни картини. Някои бяха на бойни сцени, други-портрети на красиви жени. Цената на всяка от тези картини е по-висока от тази на къщата, отбеляза си Морт наум.
Зад бюрото имаше огромна библиотека с книги, подредени по азбучен ред. До нея имаше шкаф, върху който бяха поставени... "дрънкулки", помисли си първо той. След това забеляза, че за разлика от подобните украси в други домове, тези бяха от злато и серебро. Имаше и гигантски диамант.
До този шкаф имаше закачалка за дрехи, на която висеше самотно старомодна шапка.
Морт не можеше да повярва на невероятния си късмет. Въпреки, че не си падаше особено по четенето, реши да разгледа книгите от библиотеката. Взе една напосоки и се зачете. Беше правна книга. На Морт започна да му омръзва от адвокати.

31.12.07

Наследството IIра част

На другия ден Мортимър навлече най-чистата си риза (тоест една от двете униформени) и се запъти към посочения на визитната картичка адрес, след като бе прекарал около половин час в търсене на каишката на Ханк.
Когато стигна до мястото, не можа да повярва на очите си. Намираше се пред огромна стъклена сграда с още по-голям паркинг отпред, запълнен открай докрай. Прозорците искряха така, сякаш всеки си имаше личен чистач, а персонала се забелязваше отдалеч с червено-златистите си униформи.
Морт влезе вътре и моментално се почувства мръсен. Не че действително не беше, но преди това не знаеше колко чисто може да бъде нещо. Според него забърсването на лъжицата с ръкава, с който не си избърсал носа си преди това, е висша форма на хигиена. Освен това хората, всеки от които изглеждаше особено зает с нещо ужасно важно, отделяха по секунда от времето си за да му хвърлят по един поглед, след това се извръщаха с погнуса, питайки се какво прави такъв (човек) на такова място.
При влизането си той чу писък. След миг очите му бяха закрити от огромна униформа, заповядваща му:
-Кучето не може да остане тук! Изведете го веднага!
Той се съгласи без и дума да обели. В края на краищата униформата беше наистина внушителна. Затова изведе Ханк навън и го завърза за едно дърво. "Който иска да открадне това куче ще се сблъска със сериозен проблем", помисли си.
Отново влезе вътре, където една друга, червена и доста по-малка от предишната, униформа веднага пожела "да го обслужи", тоест да го заведе където трябва и да го върне обратно.
-За Ваше удобство...-започваше представянето и, но той си знаеше, че нямаше нищо общо с неговото удобство.
В кабинета на адвоката, чието име беше Лийвъри според визитната картичка, беше посрещнат от двайсетгодишна секретарка с дълга коса и още по-дълги крака, които обаче тя веднага скри зад стилно старовремско бюро. Изчака петнайсетина минути в нейната компания, след което "мистър Лийвъри" благоволи да го приеме.
-А, Дайджест, нали така беше? Ето това е завещанието, ако желаете, прочете го. Няма да получите повече информация от тази, която вчера ви дадох. Предлагам да наблегнем на условията, при които ще получите наследството.
-И те са?
-Покойникът имаше чувство за хумор. Аз съм негов адвокат от повече от двайсет години и мога да ви уверя, че минавате доста леко, извинете ме за уличния жаргон.
-По-точно? Не си падам по такива истории, тук съм за парите. За какво става въпрос?
-Според завещанието то може да бъде изпълнено само и единствено при едно условие. То е да прекарате един ден и една нощ в мазето на къщата, която в последствие ще получите като наследство. Трябва да сте сам, но къщата да бъде наблюдавана през цялото време, вероятно с цел да не избягате. Предполагам, че самото помещение е особено неприятно, къщата е стара... Съмнявам се да е проблем все пак.
-Аха. Колко казахте, че са кинтите?
-200 000 долара. Без къщата и колата.
-Значи едва ли ще е толкова лесен престоя в мазето.-Промърмори Морти.-Не и за тези пари.
-Вижте, нямам много време. Подпишете, ако сте съгласен, ако не-вървете си по вашата работа, - каза раздразнено адвокатът.
Морт подписа и си замина. Точно след една седмица, в четвъртък, щеше да започне престоят му в мазето.

Наследството Iва част

Той не издържа на пронизващия поглед, вперен в него, и отиде да отвори консерва кучешка храна.
-Е, Ханк, надявам се че си доволен-каза. Ханк очевидно бе доволен, защото примляскваше щастливо. На вратата се позвъни.
Мъжът отиде да отвори. Пред себе си видя човек на средна възраст, приятно облечен, макар да не личеше особен стил.
-Сър, имам добра новина.-каза той. Сивият му костюм някак подсказваше "адвокат".
-Радвам се. Мога ли да знам каква?
-Мога ли да вляза? - отвърна с въпрос другият.
-Ами... да. Заповядайте. Само внимавайте с кучето... -но беше вече късно. Ханк се беше хвърлил на врата на непознатия и ближеше лицето му в пристъп на необуздана радост.
-Извинявам се, много съжалявам...-промърмори мъжът, докато нежно изтръгваше човекът от лапите на гигантския пес. - Ако някога крадец реши да нахлува в бърлога като моята, най-вероятно ще съжалява много. Даже има вероятност да бъде удавен в слюнка... Дали ще се смята за убийство по непредпазливост?
-Съмнявам се-промърмори другият мъж, докато избърсваше лицето си с кърпичка.-Нека сега се върнем на причината, поради която съм тук. -Каза, но ентусиазмът му се бе изпарил.
-Кажте.
-Вие сте Мортимър Дайджест, нали така?-провери.
-Да, точно така. Предпочитам "Морт"-каза той и добави мислено "Дори от такива като вас".
-Така. Живеете на посочения адрес, това е така... -говореше като на себе си адвокатът, - А вие ли сте същият, който работи в ресторант на Въжената улица?
-Точно така-промърмори с неприязън Морт.
-И познавате мистър Донован?
-Дъртият мизерник ли? Да, познавам го, дявол го взел. От години, при това. Гнусен, малък...
-Виждам, че не е бил особено приятен човек. Е, дългогодишната ви вярна служба ще бъде наградена заслужено. Господинът, за когото споменах, е починал...
-Ах, дърто копеле, как можа? Та той беше 1/3 от клиантелата ми!
-...И ви е оставил наследство от 200 000 долара, двестагодишна къща, дворец бих казал, и ролс ройс с антикварна стойност.-Довърши той. След това с лека ненавист наблюдаваше реакцията на събеседника си.
Морт бе застинал. Нито едно мускулче не трепваше на лицето му. След миг се съвзе, тръсна глава и огледа квартирата си. Наемът беше по-нисък от заплатата му. Единствената сума пари, с която можеш да си купиш нещо, и която бе по-ниска от заплатата му...
-Шегувате се, нали?-попита. -Това трябва да е едно от онези предавания, в които се подиграват с дребни риби като мен.
-Кога за последно сте ял риба, сър?
-Преди... Какво значение има това?
-Да ви изглеждам като човек, който се шегува?-прекъсна го той.
Морт го огледа.
-Всъщност не, - каза след известен размисъл.
-Предлагам да отидем в кантората ми и да разгледаме условията. Утре в пет следобед.-След това стана, подхвърли картонче на масата и напусна жилището, като внимаваше къде стъпва.

30.12.07

Виж.

Тя се въртеше отново и отново в леглото, но сякаш все не успяваше да заеме удобна поза и най-накрая да заспи. Не успяваше. Мислите и постоянно се връщаха към ужаса, който я връхлетя преди месец.
"До няколко седмици, може би няколко месеца, ще ослепееш.", звучеше в главата и отново и отново като развален запис. Гласът на лекаря в затъмнения кабинет създаваше още по-зловеща атмосфера от самата новина.
"... Ще ослепееш..."
Споменът за този глас звучеше в главата и ту силно, когато сълзите напираха от очите и, ту по-слабо и далечно, когато намираше сили в себе си и решаваше, че трябва да живее с това.
След гласа на доктора чуваше отново този на майка си: "Но как е възможно?! Тя е само на шестнайсет!" И след това отново лекарят: "Нищо не може да се направи, съжалявам."
Но това "съжалявам" беше по-скоро между другото, като част от работата. Виждаше се, че наистина не е особено весел, но това вероятно се дължеше на скорошната загуба на поредния клиент.
Ан се обърна на другата страна и се опита да не мисли за това. Не се получаваше.
Около два след полунощ отиде до кухнята и си направи мляко с какао. Изпи го бавно, без да усеща вкуса. След това пак си легна и този път успя да заспи.
В съня си видя много неща. Имаше ужасяващи чудовища, но тя не се уплаши. Имаше и прекрасни ангели, които я викаха при себе си, но тя не ги слушаше. Над нея се носеше приказно красива птица със червено-златни пера и тя не откъсваше поглед от нея. Съществото издаваше звук, сякаш пееше, но не приличаше на никой друг птичи глас.
Ан вървеше, взираше се в птицата и слушаше песента. От време на време и се струваше, че чува думи. Думи за любов, живот, тъга и радост. А когато не ги чуваше, в ума и се появяваха образи. Птицата разказваше приказки за това как живота е несправедлив. Как едни губят незаслужено, докато други се радват на прекрасни блага.
"Бог дава, Бог взема", помисли си Ан, докато слушаше прекрасната песен. "Всичко е игра, а ние трябва да играем."
Щом си го помисли, птицата кацна елегантно пред нея.
"Играеш ли, има две възможности. Да спечелиш или да загубиш. Шансът е 50 на 50. Но откажеш ли да играеш, неминуемо ще загубиш. И то много повече от себе си."
В този момент момичето се събуди. Беше шест сутринта, а тя не можа да заспи повече, затова се облече тихо и излезе да потича.
Нямаше никого на улицата, освен някакъв възрастен мъж с голямо куче. Той вървеше бавно на тротоара пред нея и докато го задминаваше, тя забеляза, че той носи черни очила.
-Извинете, сър, да ви помогна?-педложи тя, защото той за малко да стъпи на улицата и да падне.
-Хехе, миличка, от трийсет години съм така, вече едва ли някой може да ми помогне-каза той, докато тя го хващаше под ръка.
-Сляп ли сте?
-Може и така да се каже. Някога виждах малко, но това време отдавна се забрави...
-Сър, я ми кажете, какво е?
-Да си сляп ли?-попита той. - Ами... като да отидеш в чужда страна. Някъде, където не познаваш никого, но всички са много любезни. Не знаеш как да правиш каквото и да било, но бързо се научаваш. И... трябва да приемаш помощта на другите, колкото и да е унизително... Но защо занимаваш главицата си с такива неща? Ти си млада, сигурно никога няма да стигнеш дотам...
-Благодаря, сър! Надявам се, че пак ще се ви... срещнем! - и тя продължи пътя си към игрището за баскетбол наблизо.

29.12.07

Бяло и черно

Момчето се огледа.
-Андрей!-извика. - Чакай!
Човекът, който вървеше десетина метра пред него, се обърна. Носеше широкопола шапка, но въпреки това под нея се виждаше острият му, неприветлив поглед.
-Омитай се, хлапе. - Каза. - Може да загазиш.
След това се обърна със замах, черното му палто се развя в нощта и той продължи забързано по пътя си. Момчето остана загледано след него, но не го последва повече. Вместо това се върна в кръчмата, от която двамата бяха излезли.
След петнайсет минути отново излезе и пое по пътя, по който бе изчезнал Андрей. Вървеше бавно и изглеждаше замислен. Изглежда бе забравил якето си, защото беше само по фланелка посред нощ през късната есен. Изведнъж се спъна в нещо. Погледна надолу и изпищя. Пред него лежеше мъж, облечен в дълго палто и с широкопола шапка на главата. Неестествена част ото облеклото му беше ножът, който стърчеше от гърба му. Беше забит до дръжката, после завъртян. Кръвта попиваше в черното палто, създавайки по-тъмно петно.
Момчето се наведе и погледна лицето на мъртвеца. Беше на Андрей.
Младежът извади мобилен телефон и се обади на полицията. След това се свлече на колене до мъжа и каза:
- Мен предупреди, а себе си не опази.
Сълза падна върху палтото, точно до дръжката на ножа. Момчето стана и затърси нещо в джоба на дънките си. След секунда извади малък найлонов плик, пълен с бял прах. Пусна го върху мъртвото тяло.
- Вярно, че дрогата убива!- Промълви. - Но не знаех, че го прави по този начин... - сълзите се стичаха като река по лицето му и падаха на земята.
След това се обърна и се загуби в нощта.