Наследството IIIта част

Седмицата се изниза бързо, но беше достатъчна за Мортимър да се снабди с необходимото. Спален чувал, възглавница, няколко консерви и каса бира.
И така, в четвъртък сутринта, преди изгрев слънце, бе застанал пред къщата, която щеше да бъде негов дом за следващото денонощие, а може би и до края на живота му. Беше огромна и много, много стара. Беше добре поддържана допреди петнайсетина години, помисли си той. След това собственикът трябва да е умрял, защото градината бе потънала в растителност като замъкът от приказката, мазилката се ронеше, а паяците бяха превзели всяко ъгълче.
Адвокатът, който също бе тук, каза:
-Хайде, мистър Мортимър. Слънцето почти изгря. Не искате да пропилеете съкровището си по този начин, нали?
Морт влезе в къщата сам. Отвътре изглеждаше още по-запусната, отколкото отвън. Прозорците бяха така мръсни, че през тях навлизаше стара и изцедена светлина и придаваше зловещ вид на помещенията.
Първо се влизаше в нещо като антре, в което се виждаха стари обувки, шкаф, който изглежда бе препълнен с тях, защото вратичката не се затваряше и закачалка, дрехите върху която бавно мухлясваха. Тапетите по стените са били скъпи някога, сега обаче приличаха на употребявани носни кърпи.
Така беше общо взето навсякъде в къщата. Морт реши да не оглежда останалите стаи първо защото знаеше, че няма да намери нищо особено вътре, и второ защото беше напълно наясно, че всяко негово движение се следи. Адвокатът може и да изглеждаше богат и безразличен, но Морт подозираше, че парите влизат в неговия джоб, ако той самият случайно се издъни.
Вратата към мазето беше обещаваща. Дебел дъб, подходящ по-скоро за подвижен мост, отколкото за врата, особено пък към някакво си мазе. Дърворезбата поразяваше със сложността и многообразността си. Бравата заяждаше, а ключът бе оставен в ключалката.
Морт влезе. Слезе по вита стълба, дълга километри, както му се стори. Стъпваше по мек червен килим, леко миришещ на мухъл, но не прекалено. Тук всичко бе поддържано много добре. Дори стените не се ронеха, както в антрето.
Самото мазе беше просторно. Имаше прозорци при тавана, от които струеше мека светлина. И те бяха почистени, забеляза Морт. Опита ключа на лампата. Огромен абажур с безброй малки лампички като свещи освети помещението и придаде по-подходящ вид на разкоша, в които тънеше то. Прекрасно бюро беше поставено в средата на стаята. Орнаментите по него напомняха нещо хищно, за това помагаха и ноктестите крака. Връху бюрото нямаше нищо, освен овехтяла попивателна, шише мастило и перо. "Перо?!", помисли си мъжът, "откога не се пише с пера?!"
Зад бюрото бе поставен прилежно стол в същия изящен стил, с мека червена облегалка. Всичко бе идеално изравенено с килима, забеляза Мортимър. Човекът, работил тук, е бил перфекционист.
На стените се виждаха потънали в прах, но все така прекрасни картини. Някои бяха на бойни сцени, други-портрети на красиви жени. Цената на всяка от тези картини е по-висока от тази на къщата, отбеляза си Морт наум.
Зад бюрото имаше огромна библиотека с книги, подредени по азбучен ред. До нея имаше шкаф, върху който бяха поставени... "дрънкулки", помисли си първо той. След това забеляза, че за разлика от подобните украси в други домове, тези бяха от злато и серебро. Имаше и гигантски диамант.
До този шкаф имаше закачалка за дрехи, на която висеше самотно старомодна шапка.
Морт не можеше да повярва на невероятния си късмет. Въпреки, че не си падаше особено по четенето, реши да разгледа книгите от библиотеката. Взе една напосоки и се зачете. Беше правна книга. На Морт започна да му омръзва от адвокати.

Наследството IIра част

На другия ден Мортимър навлече най-чистата си риза (тоест една от двете униформени) и се запъти към посочения на визитната картичка адрес, след като бе прекарал около половин час в търсене на каишката на Ханк.
Когато стигна до мястото, не можа да повярва на очите си. Намираше се пред огромна стъклена сграда с още по-голям паркинг отпред, запълнен открай докрай. Прозорците искряха така, сякаш всеки си имаше личен чистач, а персонала се забелязваше отдалеч с червено-златистите си униформи.
Морт влезе вътре и моментално се почувства мръсен. Не че действително не беше, но преди това не знаеше колко чисто може да бъде нещо. Според него забърсването на лъжицата с ръкава, с който не си избърсал носа си преди това, е висша форма на хигиена. Освен това хората, всеки от които изглеждаше особено зает с нещо ужасно важно, отделяха по секунда от времето си за да му хвърлят по един поглед, след това се извръщаха с погнуса, питайки се какво прави такъв (човек) на такова място.
При влизането си той чу писък. След миг очите му бяха закрити от огромна униформа, заповядваща му:
-Кучето не може да остане тук! Изведете го веднага!
Той се съгласи без и дума да обели. В края на краищата униформата беше наистина внушителна. Затова изведе Ханк навън и го завърза за едно дърво. "Който иска да открадне това куче ще се сблъска със сериозен проблем", помисли си.
Отново влезе вътре, където една друга, червена и доста по-малка от предишната, униформа веднага пожела "да го обслужи", тоест да го заведе където трябва и да го върне обратно.
-За Ваше удобство...-започваше представянето и, но той си знаеше, че нямаше нищо общо с неговото удобство.
В кабинета на адвоката, чието име беше Лийвъри според визитната картичка, беше посрещнат от двайсетгодишна секретарка с дълга коса и още по-дълги крака, които обаче тя веднага скри зад стилно старовремско бюро. Изчака петнайсетина минути в нейната компания, след което "мистър Лийвъри" благоволи да го приеме.
-А, Дайджест, нали така беше? Ето това е завещанието, ако желаете, прочете го. Няма да получите повече информация от тази, която вчера ви дадох. Предлагам да наблегнем на условията, при които ще получите наследството.
-И те са?
-Покойникът имаше чувство за хумор. Аз съм негов адвокат от повече от двайсет години и мога да ви уверя, че минавате доста леко, извинете ме за уличния жаргон.
-По-точно? Не си падам по такива истории, тук съм за парите. За какво става въпрос?
-Според завещанието то може да бъде изпълнено само и единствено при едно условие. То е да прекарате един ден и една нощ в мазето на къщата, която в последствие ще получите като наследство. Трябва да сте сам, но къщата да бъде наблюдавана през цялото време, вероятно с цел да не избягате. Предполагам, че самото помещение е особено неприятно, къщата е стара... Съмнявам се да е проблем все пак.
-Аха. Колко казахте, че са кинтите?
-200 000 долара. Без къщата и колата.
-Значи едва ли ще е толкова лесен престоя в мазето.-Промърмори Морти.-Не и за тези пари.
-Вижте, нямам много време. Подпишете, ако сте съгласен, ако не-вървете си по вашата работа, - каза раздразнено адвокатът.
Морт подписа и си замина. Точно след една седмица, в четвъртък, щеше да започне престоят му в мазето.

Наследството Iва част

Той не издържа на пронизващия поглед, вперен в него, и отиде да отвори консерва кучешка храна.
-Е, Ханк, надявам се че си доволен-каза. Ханк очевидно бе доволен, защото примляскваше щастливо. На вратата се позвъни.
Мъжът отиде да отвори. Пред себе си видя човек на средна възраст, приятно облечен, макар да не личеше особен стил.
-Сър, имам добра новина.-каза той. Сивият му костюм някак подсказваше "адвокат".
-Радвам се. Мога ли да знам каква?
-Мога ли да вляза? - отвърна с въпрос другият.
-Ами... да. Заповядайте. Само внимавайте с кучето... -но беше вече късно. Ханк се беше хвърлил на врата на непознатия и ближеше лицето му в пристъп на необуздана радост.
-Извинявам се, много съжалявам...-промърмори мъжът, докато нежно изтръгваше човекът от лапите на гигантския пес. - Ако някога крадец реши да нахлува в бърлога като моята, най-вероятно ще съжалява много. Даже има вероятност да бъде удавен в слюнка... Дали ще се смята за убийство по непредпазливост?
-Съмнявам се-промърмори другият мъж, докато избърсваше лицето си с кърпичка.-Нека сега се върнем на причината, поради която съм тук. -Каза, но ентусиазмът му се бе изпарил.
-Кажте.
-Вие сте Мортимър Дайджест, нали така?-провери.
-Да, точно така. Предпочитам "Морт"-каза той и добави мислено "Дори от такива като вас".
-Така. Живеете на посочения адрес, това е така... -говореше като на себе си адвокатът, - А вие ли сте същият, който работи в ресторант на Въжената улица?
-Точно така-промърмори с неприязън Морт.
-И познавате мистър Донован?
-Дъртият мизерник ли? Да, познавам го, дявол го взел. От години, при това. Гнусен, малък...
-Виждам, че не е бил особено приятен човек. Е, дългогодишната ви вярна служба ще бъде наградена заслужено. Господинът, за когото споменах, е починал...
-Ах, дърто копеле, как можа? Та той беше 1/3 от клиантелата ми!
-...И ви е оставил наследство от 200 000 долара, двестагодишна къща, дворец бих казал, и ролс ройс с антикварна стойност.-Довърши той. След това с лека ненавист наблюдаваше реакцията на събеседника си.
Морт бе застинал. Нито едно мускулче не трепваше на лицето му. След миг се съвзе, тръсна глава и огледа квартирата си. Наемът беше по-нисък от заплатата му. Единствената сума пари, с която можеш да си купиш нещо, и която бе по-ниска от заплатата му...
-Шегувате се, нали?-попита. -Това трябва да е едно от онези предавания, в които се подиграват с дребни риби като мен.
-Кога за последно сте ял риба, сър?
-Преди... Какво значение има това?
-Да ви изглеждам като човек, който се шегува?-прекъсна го той.
Морт го огледа.
-Всъщност не, - каза след известен размисъл.
-Предлагам да отидем в кантората ми и да разгледаме условията. Утре в пет следобед.-След това стана, подхвърли картонче на масата и напусна жилището, като внимаваше къде стъпва.

Виж.

Тя се въртеше отново и отново в леглото, но сякаш все не успяваше да заеме удобна поза и най-накрая да заспи. Не успяваше. Мислите и постоянно се връщаха към ужаса, който я връхлетя преди месец.
"До няколко седмици, може би няколко месеца, ще ослепееш.", звучеше в главата и отново и отново като развален запис. Гласът на лекаря в затъмнения кабинет създаваше още по-зловеща атмосфера от самата новина.
"... Ще ослепееш..."
Споменът за този глас звучеше в главата и ту силно, когато сълзите напираха от очите и, ту по-слабо и далечно, когато намираше сили в себе си и решаваше, че трябва да живее с това.
След гласа на доктора чуваше отново този на майка си: "Но как е възможно?! Тя е само на шестнайсет!" И след това отново лекарят: "Нищо не може да се направи, съжалявам."
Но това "съжалявам" беше по-скоро между другото, като част от работата. Виждаше се, че наистина не е особено весел, но това вероятно се дължеше на скорошната загуба на поредния клиент.
Ан се обърна на другата страна и се опита да не мисли за това. Не се получаваше.
Около два след полунощ отиде до кухнята и си направи мляко с какао. Изпи го бавно, без да усеща вкуса. След това пак си легна и този път успя да заспи.
В съня си видя много неща. Имаше ужасяващи чудовища, но тя не се уплаши. Имаше и прекрасни ангели, които я викаха при себе си, но тя не ги слушаше. Над нея се носеше приказно красива птица със червено-златни пера и тя не откъсваше поглед от нея. Съществото издаваше звук, сякаш пееше, но не приличаше на никой друг птичи глас.
Ан вървеше, взираше се в птицата и слушаше песента. От време на време и се струваше, че чува думи. Думи за любов, живот, тъга и радост. А когато не ги чуваше, в ума и се появяваха образи. Птицата разказваше приказки за това как живота е несправедлив. Как едни губят незаслужено, докато други се радват на прекрасни блага.
"Бог дава, Бог взема", помисли си Ан, докато слушаше прекрасната песен. "Всичко е игра, а ние трябва да играем."
Щом си го помисли, птицата кацна елегантно пред нея.
"Играеш ли, има две възможности. Да спечелиш или да загубиш. Шансът е 50 на 50. Но откажеш ли да играеш, неминуемо ще загубиш. И то много повече от себе си."
В този момент момичето се събуди. Беше шест сутринта, а тя не можа да заспи повече, затова се облече тихо и излезе да потича.
Нямаше никого на улицата, освен някакъв възрастен мъж с голямо куче. Той вървеше бавно на тротоара пред нея и докато го задминаваше, тя забеляза, че той носи черни очила.
-Извинете, сър, да ви помогна?-педложи тя, защото той за малко да стъпи на улицата и да падне.
-Хехе, миличка, от трийсет години съм така, вече едва ли някой може да ми помогне-каза той, докато тя го хващаше под ръка.
-Сляп ли сте?
-Може и така да се каже. Някога виждах малко, но това време отдавна се забрави...
-Сър, я ми кажете, какво е?
-Да си сляп ли?-попита той. - Ами... като да отидеш в чужда страна. Някъде, където не познаваш никого, но всички са много любезни. Не знаеш как да правиш каквото и да било, но бързо се научаваш. И... трябва да приемаш помощта на другите, колкото и да е унизително... Но защо занимаваш главицата си с такива неща? Ти си млада, сигурно никога няма да стигнеш дотам...
-Благодаря, сър! Надявам се, че пак ще се ви... срещнем! - и тя продължи пътя си към игрището за баскетбол наблизо.

Бяло и черно

Момчето се огледа.
-Андрей!-извика. - Чакай!
Човекът, който вървеше десетина метра пред него, се обърна. Носеше широкопола шапка, но въпреки това под нея се виждаше острият му, неприветлив поглед.
-Омитай се, хлапе. - Каза. - Може да загазиш.
След това се обърна със замах, черното му палто се развя в нощта и той продължи забързано по пътя си. Момчето остана загледано след него, но не го последва повече. Вместо това се върна в кръчмата, от която двамата бяха излезли.
След петнайсет минути отново излезе и пое по пътя, по който бе изчезнал Андрей. Вървеше бавно и изглеждаше замислен. Изглежда бе забравил якето си, защото беше само по фланелка посред нощ през късната есен. Изведнъж се спъна в нещо. Погледна надолу и изпищя. Пред него лежеше мъж, облечен в дълго палто и с широкопола шапка на главата. Неестествена част ото облеклото му беше ножът, който стърчеше от гърба му. Беше забит до дръжката, после завъртян. Кръвта попиваше в черното палто, създавайки по-тъмно петно.
Момчето се наведе и погледна лицето на мъртвеца. Беше на Андрей.
Младежът извади мобилен телефон и се обади на полицията. След това се свлече на колене до мъжа и каза:
- Мен предупреди, а себе си не опази.
Сълза падна върху палтото, точно до дръжката на ножа. Момчето стана и затърси нещо в джоба на дънките си. След секунда извади малък найлонов плик, пълен с бял прах. Пусна го върху мъртвото тяло.
- Вярно, че дрогата убива!- Промълви. - Но не знаех, че го прави по този начин... - сълзите се стичаха като река по лицето му и падаха на земята.
След това се обърна и се загуби в нощта.

Face the fear

"I think what my problem was I was running from what I was afraid of. Don't do that. Just surrender and... do it"

Страхът е оръжие, насочено към този, който го изпитва. Той парализира, отнема всички възможности за защита и спокойно би могъл да бъде смъртоносен. Човек става като заек на пътя пред фаровете на камион в тъмна нощ.
Но страхът може да бъде превърнат в сила. Да се изправиш въпреки всичко пред това, което те побърква и не ти дава мир, това е трудно. Но колкото повече опитваш, колкото повече постигаш, толкова по-силен ставаш и толкова по-малко стават нещата, от които се страхуваш. Застани лице в лице с най-ужасяващото за теб нещо. Направиш ли го, няма да се страхуваш и от по-обикновените, ежедневни неща. Очите на страха са големи, но пък човешкото сърце не знае граници.

Религия и вяра

"When you gave me the "Thora" and I read those words, it hit me. This is e genius way of attacking adulthoed. In this scroll... There are no easy answers in here. It's basically a book of questions. Something, that keeps us searching for a way to make sence in this mess. And there is no guarantee, that there will be answers."

Едва ли бих могла да обобщя по-добре истинската същност на религиозните книги и религиите въобще. Тези неща дават отговор единствено на онези, които не са склонни да търсят своя път, които се уповават на чуждия опит по начин, който може да бъде дори опасен. Вярата в Бог, ако я има, трябва да е непоколебима. Но вярата в свещените книги и ритуали може и трябва винаги да бъде поставяна под съмнение. В противен случай едно от най-важните качества, дадени от Бог на човека, любопитството, се изпраща на заден план. А нима Той би ни дарил нещо, ако не иска да го изплзваме? Нима търсенето на отговори е грях? Така поне твърдят "лидерите" на всички религии, онези, на които вярващите се уповават. Онези, които уж имат верните отговори. Същите, които разполагат с повече власт от който и да е държавен глава.
Това е религията сама по себе си. Пророците са били просто хора, които са търсили своите отговори и са ги намерили във вярата във Всевищния. Последователите им са други, повярвали в тяхната истина. Това е основата на религията. След това обаче интелигентни хора са достигнали до извода, че чрез вярата могат да контролират хората. И това действително е така. Така се е появила днешната църква (с различно наименование в различните религии, но със същата функция). Тя е нищо повече от власт. В ръцете на хора. Докато всъщност същите тези хора проповядват, че единствено Бог има власт. Лицемерие? Не, защото те си вярват. Поне в днешно време...
Онези, които сами търсят отговори, намират още повече въпроси в свещените книги. Това обаче не е загуба, защото дори да не получат отговор на всичките си въпроси, рано или късно откриват смисъла на живота. И независимо кога им се случва това, било на двайсет или осемдесет, всички те твърдят, че търсенето си е струвало.