Вървях. Какво ли друго можех да правя? Чувствах се гонена, а така си и беше. Бях уплашена, засрамена... Но най-много се страхувах от самата себе си.
***
Вървях без посока. Бездруго нямаше къде да отида. Влизах от един бар в друг, понякога забързвах, понякога спирах съвсем и се питах какъв е смисъла. А после тръгвах отново.
Пред мен се простираше мръсен тротоар. Толкова плочки липсваха от него, че човек започваше да се чуди дали това е тротоар с дупки, или пътечка с подозрително правилни по форма камъни.
Провирах се между хората, забързани, кой за работа, кой - за вкъщи. Не носех нищо, освен дрехите на гърба си. Влязох за миг в някаква сграда, не намерих нищо, което да ме задържи там, и излязох. И се блъснах в някакъв мъж. Извиних се и продължих. Надуших обаче нещо странно у него. Беше... дълбоко замислен. За съжаление точно в този момент мислех повече с носа си, отколкото с мозъка, затова не видях лицето му. Той обаче не пропусна моето, макар и да не знаеше това.
***
Вече бях извън града, когато реших да си вляза в един крайпътен супермаркет, за да си купя нещо за ядене. Имах малко дребни пари. Избрах си от онези опаковани сандвичи, които никога не съдържат онова, което пише на опаковката, и понечих да платя, когато видях телевизора. Излъчваше новините, по-точно някакъв полицейски инспектор се изказваше за странната злополука на пътя предната вечер. Човекът в общи линии си мънкаше под носа, което значеше, че никой от полицията си няма и най-малка идея какво става, но че със случая се е заел инспектор Дилън. Кръвта ми се смръзна. Платих сандвича и излязох навън.
Вървях бавно по края на пътя и се опитвах да мисля. Не ми се удаваше. Знаех, че щом с това се занимава Дилън, шансът ми е много малък. Той беше от онези ченгета, които не вярват, че има нещо невъзможно. Веднъж беше казал "Има ли желание, има и начин." В общи линии това, казано от неговата уста, значеше, че всеки скапаняк, който има достатъчно мерак, постига каквото си е наумил. Също така таеше и заплахата, че той самият е един скапаняк, наумил си да не допуска другите скапаняци да прецакват нещасниците, оказали се на пътя им, поне не и по незаконен начин. А законът, според Дилън, се свежда до това какво самият Дилън смята за законно. Което в общи линии водеше до извода, че последният е много, много добро ченге.
21.5.08
16.5.08
Логика
Както се забелязва от предишните ми постове (а и донякъде от датите, на които са писани), аз съм азбсолютно нелогичен човек. И се гордея с това. Защото логиката е дълбоко вкоренена в мозъка ми и ми позволява да разграничавам логично от нелогично, което обаче не означава, че ме кара да избирам за логичното...
Но едно важно правило в тази нелогичност създава своеобразен ред: никога, за нищо на света, не позволявам да пречи на други хора. Не и наистина. Понякога се случва някоя глупост от типа на това да забравя нечий учебник по математика точно в деня преди контролното, та бедния нещастник трябва да си изкарва нещата на ксерокс, но това не се брои. Прекалено лесно поправимо е.
Затова, отново, един призив: моля ви се, бъдете логични в отношенията си с другите хора! В противен случай може да докарате някого до лудницата!
Но едно важно правило в тази нелогичност създава своеобразен ред: никога, за нищо на света, не позволявам да пречи на други хора. Не и наистина. Понякога се случва някоя глупост от типа на това да забравя нечий учебник по математика точно в деня преди контролното, та бедния нещастник трябва да си изкарва нещата на ксерокс, но това не се брои. Прекалено лесно поправимо е.
Затова, отново, един призив: моля ви се, бъдете логични в отношенията си с другите хора! В противен случай може да докарате някого до лудницата!
12.5.08
Живот
"In 5 years, you’ll be exactly the same as you are now except for the books you read and people you met. :)"
Не съвсем. Живота те променя. Мен-много по-бързо отколкото някога съм си представяла.
Ще го кажа така. За първите 16 години от живота си мога единствено да кажа, че съм прочела много книги. Няма начин да опиша колко. Просто и аз не знам. Друго обаче не може да се каже. Срещнах много хора (защото учих в много училища), но повечето просто минаха и си заминаха. Няколко песъчинки оставиха гигантска следа в душата ми. И толкова. Променили са ме съвсем мъничко. Почти нищо не успя да достигне душата ми.
През последните няколко месеца се превърнах (най-накрая) в себе си. Дълбоко в душата си започнах да осъзнавам кое е истинско и кое - обикновена дрънкулка. Истинска, но без никаква стойност. Научих се да си задавам въпроса кой всъщност задава цената и как така за различните хора едно и също нещо има различна стойност. Разнищих кътчета от собствените си съзнание и подсъзнание, за които нямах представа че съществуват. С една дума, надраснах многократно не само себе си, но и най-смелите си мечти за онова, което съм си представяла, че мога да бъда. Преодолях безброй страхове (и една фобия), позволих си да мечтая за неща, над които другите се надсмиват (защото смятат за невъзможни), открих, че собствените ми граници са далеч по-големи, отколкото съм си мислела. Позволих си да чувствам, да се променям, да вярвам, да искам, да мечтая. Научих, че всичко идва и си отива и това, макар да натъжава, не бива да ни спира по пътя ни. Научих, че е важна не крайната цел, а самия път.
Въобще, промених се повече, отколкото съм вярвала че е възможно. И открих, че мога да постигна всичко.
И все пак съм си същата, нали? ;)
Не съвсем. Живота те променя. Мен-много по-бързо отколкото някога съм си представяла.
Ще го кажа така. За първите 16 години от живота си мога единствено да кажа, че съм прочела много книги. Няма начин да опиша колко. Просто и аз не знам. Друго обаче не може да се каже. Срещнах много хора (защото учих в много училища), но повечето просто минаха и си заминаха. Няколко песъчинки оставиха гигантска следа в душата ми. И толкова. Променили са ме съвсем мъничко. Почти нищо не успя да достигне душата ми.
През последните няколко месеца се превърнах (най-накрая) в себе си. Дълбоко в душата си започнах да осъзнавам кое е истинско и кое - обикновена дрънкулка. Истинска, но без никаква стойност. Научих се да си задавам въпроса кой всъщност задава цената и как така за различните хора едно и също нещо има различна стойност. Разнищих кътчета от собствените си съзнание и подсъзнание, за които нямах представа че съществуват. С една дума, надраснах многократно не само себе си, но и най-смелите си мечти за онова, което съм си представяла, че мога да бъда. Преодолях безброй страхове (и една фобия), позволих си да мечтая за неща, над които другите се надсмиват (защото смятат за невъзможни), открих, че собствените ми граници са далеч по-големи, отколкото съм си мислела. Позволих си да чувствам, да се променям, да вярвам, да искам, да мечтая. Научих, че всичко идва и си отива и това, макар да натъжава, не бива да ни спира по пътя ни. Научих, че е важна не крайната цел, а самия път.
Въобще, промених се повече, отколкото съм вярвала че е възможно. И открих, че мога да постигна всичко.
И все пак съм си същата, нали? ;)
9.5.08
Антихрист или два
"Наричат ме с различни имена: Антихриста, Апокалипсиса, Края на Света, Дявола и още доста от този сорт. Нито едно не ми подхожда. Моята същност не зависи от опаковката. Затова името и външността нямат значение.
Единствено дете съм. Родителите ми така и никога не узнаха каква съм. Щастлива съм, че се получи така.
Живеем в малка къща на брега на едно езеро. Наоколо няма жива душа. Отраснах сама, и това не е учудващо. Макар и отчасти заради мястото, причината всъщност е друга: никой никога не би могъл да ме приеме.
Когато тръгнах на училище, другите деца ми се възхищаваха. Бях блестяща във всичко, с което се захванех. И въпреки това, а може би точно заради него, нямах приятели. По-скоро хора, които искаха нещо от мен.
Откакто се помня съм будно дете (в последно време не съвсем, поне втората част). Наблюдавам света през лупа и пресявам натрупаната информация през ситото на изтормозения си мозък. И си правя изводи. Изводите, които биха довели до т. нар. край на света. Според мен този, последният, така или иначе се превръща в ад.
Проблемът не е, че хората не разбират. Нито че са глупави. Проблемът е, че не желаят да разберат и въобще не ги интересува фактът, че унищожават всичко истинско. Като започнаха доста отдавна със собствения си морал.
Начинът, по който се отнасят към природата, от която всъщност са напълно зависими. Убийствата, които извършват всеки ден. Опитите им да се правят на Господ, решавайки кога ще се родят и ще умрат дадени същества и скоростта на растежа им... Всичко това ме вбесява. Изкарва ме извън нерви. Кара ме да се питам дали Създателят наистина ни наблюдава, или работата му е била свършена със създаването, а останалото зависи от самото творение.
Ще ми се да чуя поне една причина да се смятате за нещо повече от животни. Ще ми се да разбера онова, което ви кара да вярвате, че ще оцелеете, след като по всичко личи, че няма. Огледайте се: изяждате всичко, което се е родило на тая земя, унищожавате я всеки ден и защо? Защото сте слепи като къртици. Тя обаче не е. И може да се самолекува. За целта единственото, което трябва да направи, е да ви позволи да я унищожите. След което вие ще загинете, оставяйки с телата си материал да се възстанови.
Питам се дали не се е случило същото с динозаврите?...
Но какво ли значение има. Предполагам, че се питате защо пиша това?
Както вече споменах в началото, аз съм т. нар. Антихрист (името въобще не ми подхожда, знаете ли? нямам нищо против Христос). Осъзнах го преди известно време, а преди няколко седмици реших. Реших, че докато стъпвам по тая земя, тя ще разцъфтява. Желанията ми са заповеди. За каквото мечтая, това става, рано или късно. Но всичко това трябва да се изразява точно и ясно. Можете ли да си представите да сте длъжни пред самите себе си да създавате, но без да вредите? Защото всяка грешка може да означава край. Всяка мисъл трябва да бъде идеално формулирана. В противен случай всичко отива по дяволите. Колкото и глупав да е този израз. И колкото и да не ви се вярва, за да направя добро трябва да направя зло. Трябва да убия милиони. Както и вие. Само че аз трябва да го направя веднъж, докато вие го правите всяка седмица. Трябва да ви накарам да разберете. А вие сте създадени глупави, за разлика от всички други същества. Глупави, да си въобразявате, че сте нещо повече. Трябва да ви докажа, че сте зависими. И то без да ви затрия.
Всъщност и аз не знам защо точно пиша това. А като сме започнали с този вид въпроси, не знам и защо искам да направя такова нещо за вас. Не го заслужавате. Все още не ви пука. Леко се колебая дали просто да не ви върна по дърветата. Или пък да ви пратя под земята..."
Длъжна съм да спомена и подчертая:
1. Написаното по-горе е чиста истина. Освен познайте коя част.
2. Последните два дни преди да бъде създадена горната творба, авторката не е употребявала никакви наркотици, лекарства с наркотична дейност, цигари, кафе или други стимуланти (може би е имала единствено недостиг на шоколад в кръвта). Нито пък е била под въздействие на силни чувства или други обстоятелства, които биха попречили на "трезвото", добре де, да речем ежедневното, и мислене.
3. Авторката, тоест аз, вярва, че аз-лицето наистина би се чувствало така в този свят: хем е прекалено красив, че да бъде унищожен, хем "висшата раса" няма място на него. Та тя дори не го забелязва!
Единствено дете съм. Родителите ми така и никога не узнаха каква съм. Щастлива съм, че се получи така.
Живеем в малка къща на брега на едно езеро. Наоколо няма жива душа. Отраснах сама, и това не е учудващо. Макар и отчасти заради мястото, причината всъщност е друга: никой никога не би могъл да ме приеме.
Когато тръгнах на училище, другите деца ми се възхищаваха. Бях блестяща във всичко, с което се захванех. И въпреки това, а може би точно заради него, нямах приятели. По-скоро хора, които искаха нещо от мен.
Откакто се помня съм будно дете (в последно време не съвсем, поне втората част). Наблюдавам света през лупа и пресявам натрупаната информация през ситото на изтормозения си мозък. И си правя изводи. Изводите, които биха довели до т. нар. край на света. Според мен този, последният, така или иначе се превръща в ад.
Проблемът не е, че хората не разбират. Нито че са глупави. Проблемът е, че не желаят да разберат и въобще не ги интересува фактът, че унищожават всичко истинско. Като започнаха доста отдавна със собствения си морал.
Начинът, по който се отнасят към природата, от която всъщност са напълно зависими. Убийствата, които извършват всеки ден. Опитите им да се правят на Господ, решавайки кога ще се родят и ще умрат дадени същества и скоростта на растежа им... Всичко това ме вбесява. Изкарва ме извън нерви. Кара ме да се питам дали Създателят наистина ни наблюдава, или работата му е била свършена със създаването, а останалото зависи от самото творение.
Ще ми се да чуя поне една причина да се смятате за нещо повече от животни. Ще ми се да разбера онова, което ви кара да вярвате, че ще оцелеете, след като по всичко личи, че няма. Огледайте се: изяждате всичко, което се е родило на тая земя, унищожавате я всеки ден и защо? Защото сте слепи като къртици. Тя обаче не е. И може да се самолекува. За целта единственото, което трябва да направи, е да ви позволи да я унищожите. След което вие ще загинете, оставяйки с телата си материал да се възстанови.
Питам се дали не се е случило същото с динозаврите?...
Но какво ли значение има. Предполагам, че се питате защо пиша това?
Както вече споменах в началото, аз съм т. нар. Антихрист (името въобще не ми подхожда, знаете ли? нямам нищо против Христос). Осъзнах го преди известно време, а преди няколко седмици реших. Реших, че докато стъпвам по тая земя, тя ще разцъфтява. Желанията ми са заповеди. За каквото мечтая, това става, рано или късно. Но всичко това трябва да се изразява точно и ясно. Можете ли да си представите да сте длъжни пред самите себе си да създавате, но без да вредите? Защото всяка грешка може да означава край. Всяка мисъл трябва да бъде идеално формулирана. В противен случай всичко отива по дяволите. Колкото и глупав да е този израз. И колкото и да не ви се вярва, за да направя добро трябва да направя зло. Трябва да убия милиони. Както и вие. Само че аз трябва да го направя веднъж, докато вие го правите всяка седмица. Трябва да ви накарам да разберете. А вие сте създадени глупави, за разлика от всички други същества. Глупави, да си въобразявате, че сте нещо повече. Трябва да ви докажа, че сте зависими. И то без да ви затрия.
Всъщност и аз не знам защо точно пиша това. А като сме започнали с този вид въпроси, не знам и защо искам да направя такова нещо за вас. Не го заслужавате. Все още не ви пука. Леко се колебая дали просто да не ви върна по дърветата. Или пък да ви пратя под земята..."
Длъжна съм да спомена и подчертая:
1. Написаното по-горе е чиста истина. Освен познайте коя част.
2. Последните два дни преди да бъде създадена горната творба, авторката не е употребявала никакви наркотици, лекарства с наркотична дейност, цигари, кафе или други стимуланти (може би е имала единствено недостиг на шоколад в кръвта). Нито пък е била под въздействие на силни чувства или други обстоятелства, които биха попречили на "трезвото", добре де, да речем ежедневното, и мислене.
3. Авторката, тоест аз, вярва, че аз-лицето наистина би се чувствало така в този свят: хем е прекалено красив, че да бъде унищожен, хем "висшата раса" няма място на него. Та тя дори не го забелязва!
Абонамент за:
Публикации (Atom)